български духовник From Wikipedia, the free encyclopedia
Йосиф I е виден висш български православен духовник, екзарх на Българската екзархия от 1877 до 1915 година. Екзарх Йосиф има големи заслуги за запазване на единството на Българската православна църква и за българското просветно и църковно дело в Македония и Одринско, останали в Османската империя след 1878 година.
| Йосиф I Български | |
| български духовник | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | „Света Неделя“, Република България |
| Етнос | българи |
| Религия | православие |
| Учил във | Велика народна школа |
| Подпис | .svg){kind=small} |
| Йосиф I Български в Общомедия | |
Роден е на 5 май 1840 г. в подбалканския град Калофер със светското име Лазар Йовчев. Петгодишен остава сирак и е отгледан от най-голямата си сестра Рада. Започва обучението си в родния град в четирикласното училище на даскал Ботьо Петков. Любознателен и трудолюбив ученик, а след това и помощник на даскал Ботьо Петков в Калофер. С помощта на живеещи в Цариград калоферци учи във Великата народна школа във Фенер, а след това във Френския колеж (Цариград). С подкрепата на Калоферската община, вече 24-годишен, постъпва през 1864 г. в Литературния факултет на Сорбоната в Париж, а 3 години по-късно се прехвърля в Юридическия факултет, който завършва с научните степени „бакалавър“ и „лисансие“.
Наред с родния български език екзарх Йосиф говори свободно френски, руски, турски и гръцки език.
Прекарал шест години във френската столица, Лазар Йовчев се завръща в Цариград и отначало работи в Централния търговски съд. Занимава се с публицистика и преводаческа дейност. Избран е в ръководството на Македонската българска дружина. Поканен за секретар на Смесения екзархийски съвет. На 23 септември е замонашен под името Йосиф от екзарх Антим I в съслужение с митрополитите Панарет Пловдивски, Доситей Самоковски, Симеон Варненски и Преславски и архимандрит Натанаил Зографски, който му става кръстник. На следния ден екзарх Антим в съслужение с митрополитите Панарет, Доситей и Евстатий Пелагонийски го ръкополага за дякон.[1]
Без да има духовно образование, новоръкоположеният монах Йосиф за по-малко от 3 месеца в края на 1872 г. е вече протосингел на Екзархията с архимандритско достойнство.
През следващите 3 – 4 години архимандрит Йосиф участва в организирането на църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на великите сили, благодарение не само на перфектния си френски език, но и на способността си да води преговори и да убеждава.
В началото на 1876 г. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит, след като преди това е управлявал 1 година Видинската епархия. Светското образование, юридическата подготовка, широката европейска култура и демонстрираните качества на разумно и дипломатическо поведение правят кандидатурата му общоприемлива за български екзарх сред влиятелните кръгове в Цариград при избухването на Руско-турската война (1877 – 1878). На 24 април 1877 г. младият Ловчански митрополит Йосиф е избран и провъзгласен за екзарх от Църковно-народния събор в Екзархийския дом, Ортакьой.
Екзарх Йосиф I определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население. Идеалът на българския духовен водач и неговата „велика длъжност“ да бъде духовен стълб на българщината и „да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията“ са реализирани в значителни мащаби. До Балканската война (1912 – 1913) в екзархийския диоцез са включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, 8 епархии в Македония и епархия в Одринска Тракия, управлявани от екзархийски наместници.
Заставайки начело на българската църква е принуден като духовен водач на българите да бъде посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и националните съперничества в многонационалната империя. На 37-годишния екзарх тогава е съдено да води България, възкръснала за свободен живот.
В условията на действащия Берлински договор е повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония и Одринска Тракия, останали под чужда власт. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области.
Екзарх Йосиф I не присъства на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. Отсъствието му е обяснено от Н.Овсяний в "Русское управление в Болгарии в 1877-78-79_гг" том 2, с. 56: "Экзархъ болгарскій блаженнѣйшій Іосифъ, въ виду его зависимаго положенія отъ Порты, былъ освобожденъ отъ присутствованія въ народномъ собраніи".[2]
Екзарх Йосиф подкрепя активно извършения от княз Александър държавен преврат през април 1881 година, опитвайки се да посредничи и да привлече част от либералите в негова подкрепа.[3]
Открива Българска духовна семинария в Цариград, грижи се за изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина. На 27 април 1892 г. поставя основния камък на българската Желязна църква в Цариград. Благодарение на неговата неуморна дейност през учебната 1912 – 1913 г. в Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78 854 ученици и 2266 учители. През 1902 г. екзарх Йосиф е избран за почетен член на Българското книжовно дружество, преименувано през 1911 г. в Българска академия на науките.
Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов, е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия е принуден да напусне Цариград и се прибира в София, съкрушен душевно и физически. Тогава се стига до неговата паметна среща с цар Фердинанд. Екзарх Йосиф изговаря думите, с които остава в историята:
| „ | Ваше величество, ние цял век копахме кладенец с игла, а Вие за една нощ го зарихте. | “ |
Въпреки влошеното си здравословно състояние и напреднала възраст остава до сетния си час начело на българската църква. Цели 38 години екзархът е църковно-народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело.
Екзарх Йосиф умира през 1915 г. Погребан в южната открита галерия на църквата „Света Неделя“ в София, в близост до страничната олтарна врата.
Екзархът завещава цялото си лично имущество за народополезни цели. Завещанието е от 6 май 1915. За негови изпълнители са посочени Доростоло-Червенският митрополит Василий, Търновският митрополит Йосиф и племенникът на екзарха Мирон Г. Миронов. Състоянието представлява суми на влогове в банки в България, Великобритания, Австро-Унгария и Русия, ценни книжа от български държавни заеми и облигации от заеми на градските управи на Киев, Харков и Херсон. Впоследствие върху част от средствата е наложен секвестър по силата на член 177 от Ньойския договор. В Русия ценните книжа се обезценяват вследствие на Първата световна война. Това затруднява изпълнението на волята на дарителя.
Със средствата от наследството на екзарх Йосиф са създадени 3 дарителски фонда:
На 20 април 1902 г. е провъзгласен за Почетен гражданин на Ловеч „За заслуги като верен страж на църковните и народни правдини“. На него са наименувани централният площад в Ловеч и Гимназията за изучаване на чужди езици. Изграден е и негов паметник (2008).
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
