Погранични пунктове на ВМОРО и ВМРО

Пограничните пунктове на Вътрешната македоно-одринска революционна организация са спомагателни организации в граничните градове и села на Княжество България с Османската империя, чрез които за целите на революционната борба се прехвърлят оръжие, литература, набират се доброволци и се окомплектоват заминаващи чети във вътрешността на Македония, Одринско и Родопите.

Погранични пунктове на ВМОРО и ВМРО
Информация

История

Лично Гоце Делчев се заема с дейността по организирането на първите пунктове в Кюстендил и Дупница през 1895 и 1896 година. В 1895 година назначава Никола Зографов за ръководител на Кюстендилският пункт. Едновременно са създадени пунктовете в Дупница, Кочериново, Рила и Хебибчево.^[1]

Пренос на оръжие към вътрешността на Македония. Сред четниците са Никола Жеков (седнал в средата, трети от ляво надясно с пушка в лявата ръка, до него седнал с пушка в дясната ръка Андрей Христов, а Кольо Сарафчето е приведеният най-вдясно

Карта на маршрутите от Кюстендил и Дупница за вътрешността на Македония.

Върховния македоно-одрински комитет също създава свои погранични пунктове в Дупница и в Чепеларе. Началници на пункта са Вълчо Сарафов (1899 – 1901), Константин Антонов (1901 – май 1902) и Петър Кузманов. Чепеларския пункт получава от Върховния комитет материали за препращане през границата, като за целта са изградени три тайни канала – през Проглед, Широка лъка и Манастир. До пролетта на 1900 година в Чепеларския пункт Върховният комитет складира 400 пушки „Крънка“ и 50 сандъци с патрони. В Баташкия пункт са изпратени 900 пушки и 280 сандъка с патрони. Оръжието и боеприпасите по тайните канали са прехвърлени в Османската империя.^[2]

Одринският окръжен революционен комитет също протестира пред ВМОК в писмо до Янаки Гочев, началник на пограничния пункт в село Хебибчево. По време на Илинденско-Преображенското въстание обаче базите на ВМОРО и ВМОК са общи.

След възстановяването на Вътрешната македонска революционна организация през 1919 година пограничните пунктове подновяват дейността си. В освободената Пиринска Македония ВМРО също изгражда свой погранични пунктове, които са подкрепени от Спомагателната организация на ВМРО, заради вътрешните конфликти с правителствените въоръжени сили на БЗНС, а по-късно и с тези около кръга „Звено“, а също и с въоръжените чети на МФО. След международен протест от страна на Кралство Югославия и Гърция срещу нахлуването на четите на ВМРО на тяхна територия, Царство България е принудено под международен натиск да затвори общата си граница с двете държави през 1928 година, което практически преустановява дейността на пограничните пунктове.

Като главен пограничен пункт на революционната организация се очертава Кюстендилският, през който минава най-краткият път от София за Македония.

Кюстендилски пунктови началници
Име	Години	Родно място	Бележка
Никола Зографов	1895 г. – април 1901 г.[1]	Ораовец
П. Димитров	1901 г.[1]
М. Георгиев	1901 г.[1]
Тодор Станков	1901 г.[1]	Прилеп
Ефрем Чучков	1902 г.[1]	Щип
Мише Развигоров	август 1902 г.[1]	Щип
Марко Секулички	есен 1902 г. – февруари 1905 г.	Сакулица	от януари 1904 г. до април 1904 г. съвместно с Христо Настев и Петър Васков; от края на 1904 г. до февруари 1905 г. с Михаил Дорев; през октомври 1904 г. помощник е Петър Каркалашев[1]
Христо Настев	януари 1904 г. - април 1904 г.[1]	Щип	съвместно с Петър Васков и Марко Секулички[1]
Петър Васков	януари 1904 г. - април 1904 г.	Велес	съвместно с Христо Настев и Марко Секулички[1]
Михаил Дорев	1905 г. – край на 1908 г.	Пътеле	от края на 1904 г. до февруари 1905 г. съвместно с Марко Секулички; от септември 1906 г. помощник е Марко Лазаров; от юни 1907 г. до края на 1908 г. помощник е Славчо Абазов; от март 1908 г. за няколко месеца помощник е Георги Гочев[1]
Ангел Узунов	начало на 1909 г. – край на 1925 г.[1]	Охрид
Панчо Тошев	1925 г. – 1926 г.	Щип
Владимир Куртев[1]	1927 г. – 1932 г.	Плевен
Трифон Савев	1932 г. – 1934 г.	Пантелей

Други пунктови началници

• Никола Малешевски – Дупница (1896 – ?),
• Климент Шапкарев – Самоков,
• Яни Воденичаров – Казъклисе,
• Христо Нусев – Кочани (?),
• Димитър Попниколов – Лозенградско,
• Илия Кърчовалията – Рила, село Петрово
• Иван Караджов – Горна Джумая,
• Атанас Маджаров – Петрич,
• Стоян Филипов – Неврокопско,
• Александър Занешев – Неврокопско
• Ангел Чалъков – Хебибчево (1898 – 1899),
• Александър Кипров – Хебибчево (1901 – 1902)
• Янаки Гочев – Хебибчево (1902 – 1907)
• Атанас Калфов – Алан кайряк (1903)
• Иван Бележков – Лъджене,
• Дончо Чупаринов, Петър Станчев и Христо Симеонов – София (1922 – 1924),
• Кирил Дрангов (1925 – ?) – София,
• Константин Нунков – Проглед,
• Славчо Клямбов – Костурино (1913)
• Коце Ципушев – Струмица (1915)
• Павел Ковачев – Бургас (1903)
• Петър Чолаков – Ямбол, Къзъл Агач и Кавакли (1903)
• Георги Попянев – Асеновград (1924 – 1934)
• Стефан Тошев – Алан кайряк
• Илия Ангелов – Кавакли, доставял оръжие и снаряжение за Одрински окръг^[3]
• Георги Попаянов – Алан кайряк^[4]

Източници

• Георгиев, Георги. „Още по въпроса за създаването и дейността на пограничните пунктове на ВМОРО в Дупнишко 1896 – 1897 г.“ – Македонски преглед, кн. 2, София, 1999, стр. 67 – 80.
• Джонев, Ангел. „Създаване и първоначална дейност на пограничния пункт на ВМОРО (1895 – 1897).“ – Кюстендилският край в национално освободителните борби в Македония 1878 – 1912 г., Кюстендил, 1999, 47 – 63.
• Стойнева, Василка. „Към въпроса за Марко Секулички и Кюстендилския пограничен пункт 1902 – 1905 г.“ – 100 години от Рилския конгрес на ВМОРО – История и съвременност, Кюстендил, 2006, 213 – 220.

Бележки

1. Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 359.
2. Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското дружество в Пловдив и движението за национално освобождение и обединение (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 300 – 301.
3. Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 394.
4. Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 411.