From Wikipedia, the free encyclopedia
Николо̀ (Нико̀ла) Анто̀нио Дзингарѐли (на италиански: Niccolò (Nicola) Antonio Zingarelli) е италиански композитор от Неаполитанската школа. За своето време той е един от основните италиански творци, създател на църковна и оперна музика. Църковните му произведения са известни под общото име Annuale di Zingarelli, като най-високо оценявани са неговите меси.[1][2] Поради развитието на оперната музика, в наше време не се изпълнява нито една от неговите опери, с изключение на „Жулиета и Ромео“.[2] С цялостната си работа Дзингарели достойно завършва ерата на старонеаполитанската школа.[3]
| Николо Антонио Дзингарели | |
 Николо Цингарели | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал |
Торе дел Греко, Италия |
| Музикална кариера | |
| Стил | опера |
| Инструменти | орган |
| Николо Антонио Дзингарели в Общомедия | |
Роден е на 4 април 1752 г. в Неапол. Музикалното си образование получава в консерваторията „Санта-Мария“ в град Лорето, Анкона. Негови преподаватели са Алесандро Сперанца[1], по цигулка – С. Каркажюс, а по композиция – Феделе Фенароли.[4] Негов съученик е Доменико Чимароза, по-късно станал един от най-известните оперни композитори на Италия.[3] В младежките си години Николо печели прехраната си като цигулар.[1] На 16-годишна възраст написва своето първо интермецо „I quattro pazzi“, което е поставено в Неапол.[5][6] През 1772 г. завършва консерваторията и става органист в град Торе Анунциата, близо до Неапол.[3] Допълва издръжката си като дълго време предава уроци по цигулка в частни домове.[4]
На 13 август 1781 г. в театър „Сан Карло“ в Неапол е поставена първата му опера „Монтесума“ и дебютът му преминава много успешно.[1][4][7] Най-голяма известност му носят оперите „Алсинда“, представена през 1785 г. в театър „Ла Скала“ в Милано и „Смъртта на Цезар“, поставена през 1790 г.[6] През 1787 г. композира ораторията „La passione di Gesù Cristo“.[5]
През 1789 г. Дзингарели е поканен в Париж, за да композира операта „Антигона“ по либрето на Жан Франсоа Мармонтел. По това време, през 1792 г. пише за „Ла Скала“ комичната опера „Il Mercato ди Monfregoso“, базирана на пиеса на Карло Голдони, която става много популярна в германските държави. През 1792 създава операта „Аталанта“, информация за която почти не е запазена.[8] Славата на Дзингарели бързо расте във Франция и той става любимият композитор на Наполеон Бонапарт. По-късно този факт изиграва сериозна роля в живота му. Предпочитанието на Наполеон предизвиква завистта на някои композитори, между които е и Луиджи Керубини.[3]
Френската революция го прогонва от Париж в Швейцария и от там се завръща в Милано, където през 1793 г. става капелмайстор на Катедралния събор в града.[1]
В периода от 1794 до 1804 изпълнява същата длъжност в „Санта Каза“ в Лорето.[4][6][7] Започва да отделя повече внимание на композирането на църковна музика.[3] За тези 10 години той композира така наречените „Annuale di Loreto“, съдържащи 541 произведения, от които 28 меси.[5][7] По повод църковната му музика съществува известно неразбирателство между него и бившия му учител Феделе Фенароли, който го упреква, че не се съобразява изцяло с наложените музикални канони и се опитва да прави някакви нововъведения. Всъщност Дзингарели не стига до „музикални експерименти“, които да го тласнат към нов начин на писане на този вид музика.[3]
Успоредно с църковната музика продължава да пише опери за театрите в различни италиански градове.[5][7] По това време оперите на Дзингарели се играят почти по всички италиански сцени – в Милано, Венеция, Мантуа, Торино, Флоренция, Рим, Неапол и други. Получава известност и зад граница, като в Париж също често се представят негови опери. Най-добрата от всички тях, играна по оперните сцени и до днес е „Жулиета и Ромео“. Либретото е написано от Джузепе Фопа и е поставена за първи път през 1796 г. в „Ла Скала“.[3][4] През 1798 г. представя операта „Carolina e Mexicow“, посветена на епизод от руската история.[6]
От 1804 до 1811 е капелмайстор в събора „Св. Петър“ и хоров диригент в „Сикстинската капела“ във Ватикана.[4][6][7] Въпреки че се отдава главно на църковна музика, през 1811 г. написва две опери за театъра в Рим. В края на престоя си, през 1811 г. написва операта серия „Балдовино“ по либрето на Джакомо Ферети. През същата година в „Театър Вале“ в Рим е поставена и операта му „Беренис, кралицата на Армения“ („Berenice, regina d'Armenia“)[8], която постига голяма популярност. Това е и последната от неговите 39 опери, изключвайки тази, която доста по-късно написва съвместно с ученика си Майкъл Коста.[1]
През същата 1811 г. е арестуван и закаран в затвора в Париж заради отказа му да дирижира концерт в римската катедрала „Св. Петър“ в чест на новородения син на Наполеон Бонапарт, обявен за „крал на Рим“.[1][6][7] Освободен е от императора, който е голям негов почитател и даже му е отпусната пенсия.[1]
През 1813 г. и става директор и преподавател в Неаполитанската консерватория, а от 1816 г. става и капелмайстор на Катедралния събор в Неапол, наследявайки Джовани Паизиело. Заема тези постове до края на живота си. Негови ученици са композиторите Винченцо Белини, Джузепе Саверио Меркаданте, Луиджи Роси и сър Майкъл Коста.[1][4][6][7] Дори получава писмо от Росини с комплименти по повод доброто обучение, получено от ученика му Меркаданте.[3]
Дзингарели е дълбоко вярващ католик[7] и след 1803 г. се концентрира в писане предимно на църковна музика, в това число над 150 меси, реквиеми, Стабат матер[4][6], около 23 Те Деум[5], около 75 магнификата, химни, мотети, псалми и други.[4][6] През 1804 г. композира кантати по стихове от Торквато Тасо и Данте Алигиери.[1] През 1829 г. написва кантата за фестивала в Бирмингам.[7]
Дзингарели е последният представител на старонеаполитанската школа, значително обвързан с музикалните традиции на 18 век.[3][4] Той е необичайно плодовит композитор, който пише във всички музикални жанрове. Създава 39 опери[1], 50 симфонии, около 20 оратории, кантати, камерно-инструментални произведения и други.[4] Оперите, които създава са от типа опера серия и са високо ценени от съвременниците. Това е най-престижната форма на италианската опера по това време, със сериозна тематика и дълги арии. Нейни привърженици са главно аристократите и високо стоящите обществени класи. За много от тях ползва митологични герои и теми.[3] Пише оперите си с лекота, някои от тях успява да създаде даже за седмица.[6]
Оперите на Дзингарели са построени по класическата неаполитанска схема за писане на опера серия и опера-буфа. Не се отличават нито със самобитност, нито с оригиналност и вероятно това е една от причините, довели до краткия им живот.[4] За техния успех много допринасят прекрасните италиански певци от онова време Анджелика Каталани, Луиджи Маркези, Джудита Паста, Мария Малибран и други.[3][4]
Много по-обемно е творчеството му, посветено на църковната музика. Написва над 1000 произведения от този вид. Едно от най-важните условия за оптималното въздействие на тази музика е нейната яснота и простотата на мелодията, с които той се справя чудесно. Понякога литургиите му са критикувани именно заради тази простотата и по-малкото значение, което отдава на оркестрацията.[3] Най-често се изпълняват някои от неговите оратории – „Пигмалион“ (1779), „Телемах“ (1787), „Триумфът на Давид“ (1788), „Франческа да Римини“ (1804) и други.[6] Голямото уважение и известност, които постига са отразени в някои от произведенията на Стендал и Балзак.[3]
По-малко от месец преди смъртта си написва ораторията „Бягство в Египет“, прекрасно постижение за човек на 85-годишна възраст.[7] Неговият реквием, който е изпълнен на собственото му погребение, изразява най-дълбоката му преданост към църква.[7] Умира на 5 май 1837 г. в имението си в Торе дел Греко, близо до Неапол, където сега е поставена паметна плоча.[1][4][6] Първоначално е погребан в същия град, но 20 години след смъртта му, през 1857 г. е преместен в Голямата базилика „Сан Доменико Маджоре“ в Неапол. Гробът му се намира на входа на църквата откъм едноименния площад. На него е поставен барелеф с профила на композитора, обграден от два стилизирани лебеда, образуващи музикалния инструмент лира и кръст над главата му.[3]
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
