From Wikipedia, the free encyclopedia
Арабският език (العَرَبِيَّة, 
[al ʕaraˈbijːa]) е семитски език, който възниква през I до IV век,[3] а днес е роден език на около 225 000 000 души, главно в Близкия Изток и Северна Африка. Той е лингва франка на Арабския свят и богослужебният език на исляма.[4] Арабският е част от централносемитската подгрупа, в която влизат също иврит и новоарамейските езици.
| Арабски език العَرَبِيَّة | |
| /ˈʕarabij/ | |
| Страна | Египет, Сирия и др. |
|---|---|
| Регион | Близкия изток Северна Африка |
| Говорещи | 310 милиона[1] |
| Писменост | арабска азбука |
| Систематизация по Ethnologue | |
 Афро-азиатски СемитскиЗападносемитскиЦентралносемитскиАрабски Арабски | |
| Официално положение | |
| Официален в | 24 страни[2] |
| Регулатор | – |
| Кодове | |
| ISO 639-1 | ar |
| ISO 639-2 | ara |
| ISO 639-3 | ara |
 Използването на арабски език като: Национален език Официален език Малцинствен език | |
| Арабски език в Общомедия | |
Арабският е наречен на арабите, понятие, първоначално обхващащо жителите на Арабския полуостров до Египет на запад, Месопотамия на изток и Антиливан и северна Сирия на север.[5] По-късно арабският се разпространява в обширни територии на север и запад. Днес Международната организация по стандартизация дефинира езикови кодове за 32 разновидности на арабския, една от които е арабският литературен език.[6] Литературният арабски е официален език в 26 държави и 1 спорна територия,[2] както и богослужебен език на исляма, тъй като Коранът и Хадисите са написани на него.[7] Много близък до арабския е малтийският език, определян понякога като арабски диалект.[8]
В ранното Средновековие арабският език играе централна роля в културата на Средиземноморието, особено в областта на природните науки, математиката и философията. В резултат на това той оказва значително влияние върху много европейски езици, най-вече испанския, а чрез по-късното посредничество на османския турски и върху балкански езици, като българския и гръцкия. Още по-голямо е влиянието на арабския върху езиците на страни с ислямска култура, като персийски, турски, хиндустани,[9] индонезийски,[9] бенгалски, одия,[10] хауса, суахили. От своя страна арабският заема думи от арамейски, иврит, латински, гръцки и персийски, в по-малка степен от турски, амхарски, английски и френски.
Арабският е богослужебният език за 1,9 милиарда мюсюлмани, както и един от шестте официални езика на Организацията на обединените нации.[11][12][13][14] Във всичките си разновидности арабският се говори като роден или нероден език от 422 милиона души в Арабския свят,[15] което го прави петият най-говорен език в света.[16] Той е и четвъртият език по брой на потребителите на интернет.[17][18] През 2011 година списанието „Блумбърг Бизнесуик“ определя арабския като четвъртият най-полезен език в бизнеса, след английския, мандарин и френския.[19] Арабският език използва арабска азбука, абджад, изписван от дясно наляво.
Арабският обикновен е класифициран като централносемитски език, макар че между езиковедите има различия относно класификацията на семитските езици в подгрупи.[3] Той е тясно свързан със северозападните семитски езици (арамейски, иврит, угаритски, финикийски), древните южноарабски езици и някои други семитски езици от Арабия, като даданския. Семитските езици се изменят значително между протосемитския и възникването на централносемитските езици, особено в областта на граматиката. Особености на централносемитските езици, запазени и в арабския, са:
Има няколко особености, общи за древните северноарабски езици, класическия арабски и съвременните арабски разновидности, които не са засвидетелствани при никой друг централносемитски език, включително при даданския и тайманския в северен Хиджаз. Тези особености говорят за техния общ произход от хопитетичен предшественик – протоарабски. За него могат да се реконструират следните характеристики:[20]
В Античността в Арабия се използват различни семитски езици, като на югозапад това са разнородни централносемитски езици, някои от които от групата на древните южноарабски езици. По това време в тази област се говорят и предшествениците на съвременните южноарабски езици, които не влизат в централносемитската група. На север, в оазисите на северен Хиджаз, престижни езици със свои писмености са даданският и таймайският. В Наджд и части от западна Арабия са запазени надписи на език, наричан от учените тамудски C, а в източна Арабия – на хасайски. По северозападната граница на Арабия са известни езиците тамудски B, тамудски D, сафайски и хисмайски. Последните два говора споделят някои основни изоглоси с по-късните форми на арабския, поради което някои водещи учени ги разглеждат като ранни форми на арабския и част от староарабския език.[21]
Езиковедите приемат, че староарабският – група свързани диалекти, които образуват предшественика на арабския език – се появява за пръв път около I век сл. Хр. Дълго време за най-ранно свидетелство за староарабския се смята надпис от 1 век, използващ сабейска писменост и открит в Карят ал-Фау в южна Саудитска Арабия. Днес се приема, че този надпис не включва някои от ключовите нововъведения на арабския, поради което той се отнася към самостоятелен език от централносемитския диалектен континуум.[22]
Смята се, че староарабският съществува успоредно, а след това постепенно измества, известния от епиграфски източници стар северноарабски език, за който се предполага, че е водещият език в региона в продължение на столетия. Въпреки наименованието си, старият северноарабски е напълно различен език, който не е взаимноразбираем с арабския. Неговите варианти са наречени от съвременните изследователи с имената на селища, където са открити надписи на тях – дадански, таймайски, хисмайски, сафайски.[3] Основният аргумент за разглеждане на тези говори като един общ език или езикова група е общият за тях вид на определителния член – образуван с представката х-. Според някои учени тази представка е архаизъм, а не общо нововъведение, поради което не може да се използва в езиковата класификация, а старият северноарабски не е валидна езикова група.[23] Така сафайският и хисмайският, по-рано класифицирани към стария северноарабски, могат да се включат в староарабския, тъй като включват нововъведения, общи за всички форми на арабския.[21]
Най-ранният известен свързан арабски текст на набатейска писменост са три стиха от човек на име Гармаллахе, открити в Авдат в Израел и датирани около 125 година.[26] След него идва Намарския надпис, епитаф на лахмидския владетел Имру ал-Каис бар Амро, датиращ от 328 година и открит в Сирия.[27] В периода IV-VI век набатейската писменост се развива в арабската, както тя е известна от ранната ислямска епоха.[28] Известни са надписи на безточкова 17-буквена арабска писменост, датиращи от VI век и открити на четири различни места в Сирия. Най-старият оцелял папирус на арабски датира от 743 година, като той използва точки, за да се получат днешните 28 букви на арабската азбука. Езикът на този папирус и на Корана са наричани от езиковедите коранически арабски език, за разлика от малко по-късната стандартизация на класическия арабски.[3]
Класическият арабски е основната говорима форма на арабския език до времето на Абасидите. Това е езикът, на който е написан Коранът, свещената книга на исляма. Съгласно ислямското богословие Коранът представлява буквалното слово на Бог и по тази причина е неподлежащ на превод. Това обуславя особената роля на класическия арабски в религиозния и културен живот на Ислямския свят. И до наши дни много автори, пишещи на арабски, се стремят да се придържат към синтактичните и граматически норми и използват речника на класическия език, използван в Корана и описан от ранните езиковеди, като Сибауейх.
Съвременната книжовна форма на арабския се нарича съвременен стандартен арабски език. Той се основава на класическия арабски, включвайки чужди заемки и неологизми, отразяващи съвременните нужди на езика. Това е книжовната форма, използвана в повечето съвременни арабски издания и средства за масова информация и говорена от повечето образовани хора в Арабския свят. На много места стандартният арабски съжителства в състояние на диглосия с местни диалекти на арабския, някои от които не са взаимно разбираеми помежду си.
Освен книжовните класически и съвременен стандартен арабски, арабският език има множество местни разновидности, наричани разговорен арабски и отличаващи се понякога значително от книжовния език. Най-големи са различията между магребските и близкоизточните диалекти, както и между тези на уседналото население и по-консервативните говори на бедуините. Говорещите някои от тези диалекти не могат да разговарят помежду си, поради значителните различия между тях. По-специално за говорещите близкоизточни диалекти често е трудно да разбират северноафриканците, макар че обратното невинаги е вярно, поради популярността на близкоизточните филми и медии в целия Арабски свят.
Един от факторите за диференциацията на диалектите е влиянието на езиците, говорени в съответния регион в предислямския период. Те обикновено са източник на значителна част от речника, а понякога оказват влияние и върху произношението и словореда. В същото време дори по-голямо значение има различното запазване или промяна в смисъла на класически форми в различните диалекти.
Основните диалектни групи са:
Във вътрешността на Африка се говорят няколко диалекта и креолски езици, базирани на арабския – чадски, нуби, джуба. Особено място заема юдео-арабският, говорен от еврейските общности в Арабския свят.
Класическият арабски език съдържа 28 звука, включително две полугласни. Също така има шест гласни звука (три къси и три дълги гласни). Те могат да бъдат произнесени по различен начин в зависимост от предходната съгласна. Късите гласни обикновено не се изписват, въпреки че биха могли да се отбележат с помощни знаци – حركات (ḥarakāt) – което буквално означава „движения“.
Арабският език има 3 падежа – именителен, винителен и родителен, както и 3 глаголни времена – минало, сегашно и бъдеще. Изреченията се изграждат като глаголно-подложно-предметни конструкции.
Арабската азбука съдържа 28 букви, които обозначават съгласни звукове. Дългите гласни се означават с букви, кратките гласни се отбелязват с допълнителни знаци (наречени огласовки), които се пишат (само за ученици) над или под буквата за предходния съгласен звук. Буквите се изписват от дясно наляво.
Някои букви не се свързват с предишни или следващи букви; съответно думата може да се състои от отделни групи от букви, несвързани помежду си. Всяка буква от арабската азбука се изписва по различен начин в зависимост от това дали тя се намира в началото, средата или в края на думата или не се свързва с други букви от думата.
Арабският език има статут на официален език в 24 страни:
Коранът (от арабски: أَلْقُرآن, Qur'ān, „четиво, лекция“), свещената книга на исляма, е съставена в писмен вид около 650 г. по време на халифа Осман именно на арабски език.
Поради това до 1928 година в писмения турски език се е използвала арабската азбука.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
