Павликянството в България води началото си от принудителни преселвания от властите на Източната Римска империя на павликяни от Мала Азия и източните области на империята в Северна Тракия през VIII – X век. Първоначално съсредоточени около Пловдив, те образуват обособена група, споменавана многократно през следващите столетия. През XVII век последните павликянски общности приемат католицизма.
Началото на заселването на павликяни на Балканите е поставено през 756 година от император Константин V, който започва продължителна кампания за реколонизация на обезлюдената и демилитаризирана през предходните десетилетия област по границата с България в Тракия. През 756 година големи групи арменци и павликяни са заселени в редица тракийски крепости – конкретни писмени и археологически данни кои са те няма, но сред сочените като възможни от съвременните изследователи са Филипопол, Берое, Маркели, Изворово. Тази политика е продължена и от следващите императори иконоборци, които смятат павликяните за свои съюзници и създават техни военни колонии в различни гранични области, а и в столицата Константинопол.[1]
Последното голямо преселване е през 970 година, когато по искане на антиохийския патриарх император Йоан I Цимиски изселва от Сирия в района на Филипопол 200 хиляди „манихеи“,[2] които вероятно са павликяни, или свързваните с тях тондракити.[3]
Извън данните за няколко преселвания, няма преки свидетелства от IX – XI век за павликяните на Балканите. Някои автори свързват с тях живелия по това време Михаил Воин, но няма категорични данни за идентифицирането му като павликянин.[4]
Повече сведения за павликяните се появяват от края на XI век. Сред множеството групи, мобилизирани от император Алексий I за защитата на Драч през 1081 година, са споменати и 2500 „манихеи“, смятани от повечето съвременни изследователи за павликяни от района на Филипопол. Цялата павликянска част дезертира и се връща по родните си места, което предизвиква наказателна акция на императора при завръщането му след края на войната. Той залавя в Мосинопол множество павликянски първенци със семействата им, подлага ги на разпити, след което изселва някои по егейските острови, а останалите освобождава, след като принуждава част от тях да приемат православието.[5]
В отговор на репресиите на Алексий I, започва павликянски бунт в Тракия, оглавен от неговия личен приближен Травъл. Бунтовниците се установяват в крепостта Белятово (вероятно край днешното село Розовец), откъдето извършват набези чак до „своя град Филипопол“ и поддържат съюзни отношения с печенегите в Паристрион. През 1086 година, заедно с множество печенеги, опитват да превземат Филипопол, но се оттеглят от Тракия без да влязат в бой.[6]
През 1115 година император Алексий I прекарва месеци във Филипопол в богословски спорове с видни павликяни, като има само частичен успех. Той заселва много павликяни в новооснования град Алексиопол (може би при днешния град Раковски). Във връзка с тази дейност Евтимий Зигавин съставя мащабния наръчник срещу ересите „Догматическо всеоръжие“, важно място в който е отделено на павликянството. За широкото разпространение на павликянството в средата на XII век свидетелстват репресиите срещу него на епископ Иларион в Мъглен, западна Македония.[7]
Източниците, свързани с Четвъртия кръстоносен поход, многократно споменават „попеликани“, обикновено идентифицирани с павликяните, които към 1204 – 1205 година имат голямо влияние във Филипопол. Първоначално съюзници на кръстоносците, впоследствие те преминават на страната на цар Калоян и му съдействат за превземането на града.[8]
Според Григорий Цамблак[9] в Родопите е била разпространена павликянската ерес. Гръцката изследователка на Родопите Катрин Асдраша[10] смята, че павликянското присъствие в Родопите е най-вероятно от времето на Григорий Бакуриани. Според езиковеда проф. Стойко Стойков: „Павликяни има следователно в Северна и Южна България. Обаче, както ясно личи от говора им, те произхождат от областта на родопските говори.“[11] Заселване на павликяни в Родопите[12] имаме и след въстанието им в Пловдивско[13] (1084 г. – 1086 г.). По времето на Калоян павликяни се заселват в района на днешния резерват „Тъмръш“[14] в Родопите.[15]
Почти няма преки свидетелства за заселването на павликяни в Северна България. Въз основа на косвени данни се правят предположения за такива преселвания в резултат на военни конфликти в Тракия, например след бунта на Травъл и войните на цар Калоян. По неясна причина Бориловият синодик пропуска голяма част от анатемите срещу павликяните, обичайни за византийските му първоизточници – единствената препратка към павликянството в него е споменаването на няколко от предполагаемите му водачи – Павел Самосатски, Тит и Тихик. Единственото писмено споменаване на павликяни в Северна България в предосманския период е във връзка с насилствено покатоличване на „манихеи, павликяни и патарени“ от унгарците, след като те завладяват Видин през 1365 година.[16]
От османските регистри от XV – XVII век в българските земи са известни 16 селища с топонимна съставка „павликян“, като 3/4 от тях са в Централна Северна България.[17] Наред с тях има и други селища, за които е известно, че имат павликянско население – така по течението на река Осъм такива са Калаброво, Хаджиево, Ново село и Караманово (по течението на река Стряма),[18] в които има павликяни до XVII век.
По данни на М. Йовков първите сведения за павликянски селища от XVI век в католическите архиви са на Якомо ди Лукари и Николо ди Марини – дубровнишки търговци в Силистра, които на 5 декември 1580 г. съобщават на папския визитор в Цариград, че между Никопол и Русе има 12 селища на „павлини“ (павликяни), като посочват имената на четири от тях: Ореш, Петокладенци, Маринополци и Белене. През 1601 г. Мавро Орбини отбелязва, че павликяните се установили около Дунава, недалеко от Никопол и образуват 14 села. През 1611 г. католическият архиепископ Марино Бици уточнява, че павликяните обитават 17 селища и около 1330 къщи. По-подробен е Петър Солинат, който в доклада си до Рим от 1622 г. посочва 33 селища, населени с павликяни, между които 24 са в Централна Северна България. От тях 16 са типично павликянски: Петокладенци, Трънчовица, Брестовац, Белене, Ореш, Кочатово, Барносово (тогавашно име на село Деляновци), Варена, Долно Лъжане (днешно Малчика), Скравена, Капитанци, Горно Лъжане, Тележане, Бъсцево, Калугерица и Маринополци, а в 8 селища съвместно съжителстват павликяни с православни, католици и мюсюлмани: Деков, Сокиево, Татари, Стежерово, Търново, Ловеч, Свищов, Провадия. Солинат посочва и 4 павликянски селища в Северозападна България, населени с католици и православни: Чипровци, Железна, Клисура и Славоно, 2 селища във Влашко: Катанево и Орехово, 4 в Южна България: Калаброво, Павликян, Давуджево (дн. кв. Миромир на гр. Хисаря) и Хаджиево.
През 1672 г., когато турците завладяват земите на Каменец-Подолск (Подолие) – част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), преселват тамошни павликяни в Родопите[19].
Покатоличени павликяни от Северна България се изселват по време на турското владичество в историческата област Банат.
Ислямизирани павликяни след Руско-турската война от 1877/8 г.[20] и през 1882 г., 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на XX век многократно са били подлагани на опити за асимилиране в българската нация – насилствени покръствания, смяна на имена, забрана на носии, принудителни преселвания, както и на репресии,[21][22] се изселват предимно в Турция.
В различно време и различни държави павликяните имат различни обозначения:
В някои османски документи от XV – XVI век изписват павликяните с „павличканин“, „бавлижан“, а също и „павличкан“ – име давано на павликяните в с. Устина (днес в община Родопи, област Пловдив).
В историческата област Банат, разположена в Югозападна Румъния, в Североизточна Сърбия и в Южна Унгария околните ги наричат „южноунгарски българи“, а самите те се наричат помежду си „павликяни“ или на местното наречие „павликене“, „палкене“, „паулкене“, „палченци“, „палчене“ и „палученци“. След Освобождението някои от банатските павликяни се завръщат в България и тук околното население ги нарича „баначани“. Жителите на бившите павликянски села – днес католици, твърдят, че са „от яката вяра“, т.е. че са потомци на павликяните[23]. Ислямизираните павликяни околното население нарича „помаци“ или „торбеши“[24].
Изследването на проф. Евг. Иванова от 2011 г. сочи, че помаците в България се самоопределят като българи, турци и 69% като етнически различни (от които различни, половината се определят като помаци).[25]
През XVII – XVIII век една част от павликяните приемат католичеството. Първоначално католическата пропаганда предизвиква съпротива. Така в началото на XVII век павликяните от Брестовец се оплакват пред османските власти от мисионера Петър Солинат, който идвал в селото да проповядва идолопоклонство.[26] Дори когато приемат номинално католицизма, в много случаи павликяните се връщат към старата си религия малко след заминаването на ползващите се с протекции от централните османски власти мисионери, като първият известен такъв случай е в Ореш още към 1604 година.[27] Към средата на XVII век много павликянски общности в Северна България приемат поне номинално католицизма, често запазвайки дотогавашните си свещеници, като обикновено решаващ аргумент за това е заплахата да бъдат обложени със събираните от Православната църква данъци.[28]
По подобни съображения през следващите десетилетия цели нови католически общности приемат исляма.[29][30] Още в началото на XVII век католическите мисионери отбелязват присъствието в павликянските села на „еничари“, като не е добре изяснено дали става дума за същински еничари, оттеглили се от активна служба, или за приели исляма, които изпълняват определени служби.[31] И в двата случая те са сред най-заможните и влиятелни жители на съответното село, изрично разграничавани от останалите мюсюлмани, наричани „турци“, като тези ядра от влиятелни мюсюлмани често стават причина други техни съселяни и дори цели села да приемат исляма.[32] Процесът продължава с десетилетия, като е известен крайният пример с католически свещеник в Белене, който, критикуван за пиянството си от епископ Антон Стефанов, открито го заплашва, че ще стане турчин.[33] Така в Бъсцево почти всички доскорошни павликяни стават мюсюлмани, а малкото останали католици се изселват към Пловдивско.[34] Бивши павликяни масово приемат исляма и в други села, като Маринополци, Калугерица, Ореш,[34] Петокладенци, Брестовец, Козаково, Долно Лъжене.
В няколко отделни периода през XVII век павликяните в Северна България предприемат масови изселвания – едни към Влашко и Банат, а други към вътрешността на страната и към Тракия. Така много семейства от Белене отиват в Козар Белене, Беленци и Калъчли (днес част от Раковски), като в някои случаи неколкократно заминават и се връщат. В резултат на миграциите от този период изглежда възникват редица павликянски села в Пловдивско – Житница, Дуванлии, Калояново, Секирово и Генерал Николаево (днес част от Раковски), Белозем, Миромир.[35]
В средата на XVIII век приелите католицизма павликяни продължават упорито да се идентифицират с това име и да се придържат към много от старите си религиозни практики, въпреки усилията на свещениците да ги премахнат. Особено устойчив е обичаят на отбелязване на големи празници с ритуална трапеза, като свещениците срещат големи трудности да прекратят яденето и пиенето в църквите. Освен това павликяните не посещават неделните литургии, отхвърлят кръщението и изповедта, отнасят се критично към почитането на кръста и иконите, използват свой празничен календар, включително отдавайки много по-голямо значение на празниците Възнесение и Богоявление, отколкото на Великден.[36]
Някои от покатоличените павликяни, като тези от с. Яна (Софийска област), впоследствие приемат православието.[37] Павликяните от с. Горно Павликене след XVIII век постепенно приели православната вяра под въздействието на манастира, намиращ се в земите на селото.
Днес потомци на павликяни живеят основно в Пловдивско и Никополско, както и в Банат. На местната павликянска общност е наречен град Павликени и с. Горно Павликене и Долно Павликене, Ловешко. Територията между Пловдив и Карлово (т.е. по поречието на р. Стряма), независимо от настъпилите верски различия сред бившите павликяни, до Освобождението се е наричала Павликянска кааза (област) и е дала много видни и будни синове на България. По време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. по-голямата част от приелите исляма потомци на павликяни се изселват трайно в териториите на днешните Турция и Северна Македония.
Още в средновековието павликяните са рязко разграничени от православното мнозинство, сред което има силно негативно отношение към тях. То се запазва и в ново време, пренасяйки се към приелите католицизма някогашни павликяни. Така през 1841 година Михаил Чайковски отбелязва, че според българите и в резултат на вредната дейност на католическите мисионери „павликяните стоят много по-долу от православните българи и по благосъстояние, и в умствено отношение“.[38]
Български автори стигат до откровено расистки разсъждения. Според Иван Богоров в резултат на малочислеността на павликянската общност, която той смята за причина за често кръвосмешение, много павликяни „имат челюстите издадени навън и джуните дебели навън, т.е. тий начуват да ся упростяват и да дохождат по-близо до дивото състояние на първобитния човек“.[39] Константин Иречек и Марин Дринов приписват на павликяните особен антропологичен тип, който свързват с предполагаемия им арменски произход. Така според Иречек „те са хора дребни, лицата им са обикновено тесни, с дълги носове, почти всички чернобради и чернокоси“.[38]
По-късните български учени отхвърлят тези възгледи, като не установяват някакви расови различия между павликяните и заобикалящото ги православно население.[38] Сред тях е Любомир Милетич, който изхожда от личните си наблюдения при посещения на някои павликянски села в Северна и Южна България, а освен това привежда езикови данни за връзката на павликяните[40] с говорите на Родопите и потвърждава историческия факт, че католиците и помаците имат общ произход, намерил отражение в диалекта на езика, с който се различават от околните. Според него диалектът им стои много по-близо до старобългарския език, отколкото останалите български диалекти, като причината за това са затворените общности, в които живеят павликяните и помаците по време на турското владичество.
Преселниците павликяни са оставили трайни следи в топонимията на българското и съседните му землища:
- Село Павликян – гр. Павликени;
- Село Павликянска Калугерица – с. Павликян-и-Геберан – с. Киречли Павликени (до 1878 г.) – с. Горно Павликене, Ловешко;
- Село Мюслюм Павликян – с. Долно Павликене – с. Горан, Ловешко;
- Село Павликянско Тележане – местност Тележане в чертите на гр. Ловеч;
- Село Павликянско Лъжане – с. Горно Лъжане – с. Чавдарци, Ловешко;
- Село Павликянско Лъжане – с. Долно Лъжане – с. Малчика, Плевенско;
- Село Павликянска Брестовица – местност Брестовец в землището на с. Новачене, Плевенско;
- Село Павликянска Трънчовица – с. Трънчовица, Плевенско;
- Село Павликянско Парносово – с. Барносово – с. Деляновци, Великотърновско;
- Село Павликянска Скравеница – с. Скривона – местност Скравенлика в землището на с. Червена, Великотърновско;
- Село Павликянско Белене – гр. Белене, Плевенско;
- Село Павликянско Орешане – с. Ореш, Великотърновско;
- Село Павликянско Загабаре – неустановено;
- Село Павликянско Одърне – неустановено;
- Село Павликян – местност Павликян в землището на с. Дъбене, Карловско;
- Село Павликян – местност Павликяна (Павликиана) между гр. Лом и с. Орсоя, Ломско;
- Село Павликян в казата на Хрупища, Костурско – неустановено;
- Махала Павликени – махала Павликени, с. Златна Панега, Ловешко;
- Махала Павликян – Махала Павликени в гр. Одрин;
- Павликянска махала в Пловдив
- Местност Павликян – местност Павликяна в землището на с. Славотин, Монтанско;
- Местност Павликянката – местност Павликянката югоизточно от гр. Тетевен;
- Местност Павликянски гробища – местност Павликянски гробища в землището на с. Смоляновци, Монтанско;
- Местност Павликянски гробища – местност Павликянски гробища на югоизток от с. Иганово, Карловско;
- Местност Павликенча – местност Павликенча в землището на с. Балабанско, Ловешко;
- Поляна Павликянската – поляна Павликянската в землището на с. Рибарица, Ловешко;
- Павликянска къща – музеен обект в гр. Копривщица;
- Павличканин кареси (квадрат от карта) – район, който обхваща землището на с. Дряново, община Лъки, Област Пловдив и с. Павелско, община Чепеларе, Област Смолян и някогашните села около тях: Иверце, Косово, Белянце, Алесе, Погорес, Добристе, Стафуре, Коилова[41] и др.;
- Район (област) Павликяни между Пловдив и Карлово;
- Район (област) Павликяни между Свищов и Никопол и др.
Подробно вж. М. Йовков и Г. Пашев.
Устното творчество на селищата, свързани с павликянството, е богато на интересни разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни и обреди. Някои от тях са събрани, записани, подредени и издадени в няколко тома като съставна част на банатския български фолклор. Песните, посветени на павликяните, в началото на XXI век се пеят от млади и възрастни банатчани с чувство на голяма гордост. Към тези песни се отнасят: „Palućenska muma“, „Palućensći biulčeta“, „Palćensku vesélji“, „Nema para“ и др. „Неделинският двуглас“ е едно специфично пеене, което се пее в с. Неделино, Смолянско.
Приелите католицизма павликянски общности, както в Северна, така и в Южна България, говорят на обособен диалект, наричан павликянски говор.[42][43][44] Според езиковеда Нено Неделчев съществува не един павликянски говор, а цяла павликянска диалектна група, която има своя история и свое диалектно и говорно членение, което е резултат на продължителната разпокъсаност на павликянското население.[45] Павликянският говор се класифицира към родопските говори, говорени от помаци и православни българи в голяма част от Родопите.
Някои автори разглеждат следи от арменско влияние в павликянската диалектна група.[46][47] Други съобщават за католическо богослужение на арменски в Пловдивско до средата на XIX век, но църковните книжа се поддържат на арменски от поканени лица от Пловдив, защото местните вече не владеят писмения арменски език.[48]
Wikiwand in your browser!
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
