български историк From Wikipedia, the free encyclopedia
Марин Стоянов Дринов е български възрожденски историк, филолог и държавник. Той е един от основоположниците на българската историография,[3] професор, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Брат е на революционера Найден Дринов. През по-голямата част от живота си работи в Киев и Харков (дн. Украйна), в периода между 1865 и 1871 година живее и работи в Австрия и Италия.
| Марин Дринов | |
| български историк | |
 | |
| Роден |
20 октомври 1838 г. (стар стил)
|
|---|---|
| Починал | 28 февруари 1906 г. (стар стил)
|
| Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
| Националност |  Османска империя Русия България |
| Учил в | Историко-филологически факултет на Московския университет |
| Политика | |
| упр. Отдел за народно просвещение и духовни дела | |
| 8 май 1878 – 5 юли 1879 | |
| Председател на БАН | |
| 1869 – 1882 1884 – 1894 | |
| Семейство | |
| Баща | Стоян Дринов |
| Братя/сестри | Найден Дринов[1] Пейо Дринов[2] |
| Марин Дринов в Общомедия | |
Марин Дринов е роден през 1838 г. в град Панагюрище в голямото семейство на занаятчията Стоян Дринов. Двама от братята му, Найден и Пейо, са активни организатори и участници в Априлското въстание.
Учи в едно от първите класни училища в България при Атанас Чолаков и после Йордан Ненов. През 1852 г. става помощник-учител. След напускането на Ненов през 1855 г., Дринов и неговият близък другар – Нешо Бончев, са назначени за временни главни учители. Остават на тази позиция до 1858 г. В този период по заръка на съгражданина си Васил Чолаков събират народни песни, които изпращат в Москва. По-голямата част биват предадени на Константин Миладинов и влизат в сборника „Български народни песни“ (1861).
На 1 септември 1858 г. с помощта на копривщенеца Найден Геров и на панагюрското население, което събира дарения и се задължава да плаща по 3500 гроша за всяка година на тяхното следване, Марин Дринов и Нешо Бончев заминават за Русия, за да продължат образованието си. Там Дринов учи в духовната семинария в Киев, а впоследствие – в Московския университет, където се дипломира през 1865 г.
Между 1865 и 1871 г., като учител на руско княжеско семейство, пътува из цяла Европа. Това му позволява да посети най-важните библиотеки и да се запознае със средновековни български и славянски ръкописи. Идентифицира и публикува първи сведения на български език за Ватиканския препис на Манасиевата летопис.[4] Рано изпъква като сериозен изследовател, създава си име сред българската интелигенция извън страната.
Дринов създава правописни правила, въведени чрез "Периодическо списание" на Българското Книжовно Дружество и залегнали в основата на първия официален български правопис.[5]
Той играе централна роля в стандартизацията на българския език.[6] През 1870 година отхвърля предложенията на Партений Зографски и Кузман Шапкарев за смесена източна и западна българска (вкл. македонска) основа на стандартния език: „Такова искуствено сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо и не се е чуло да е станало някъде“.[7][8][9] Тази позиция на Дринов е критикувана от някои съвременни български лингвисти като Благой Шклифов, според когото именно Марин Дринов е отговорен за монодиалектната основа на българския език. [10]
През 1869 г. става един от съучредителите и първи председател на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1872 г. получава докторска степен и от 1873 г. е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат за редовен професор.
През освободителната Руско-турска война (1877 – 1878) Марин Дринов е привлечен за съветник в руската главна квартира. Като съветник по българските въпроси подпомага императора Александър II и висшите среди в Главната квартира да се ориентират, като по този начин допринася съществено за българската кауза.
Между 1878 и 1879 година Дринов завежда отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. В този период участва активно в изграждането на държавното устройство на Третата българска държава. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението София да е новата столица на възстановената Българска държава.
След края на Временното руско управление се връща в Харков, но продължава активно да кореспондира с български политически и научни дейци. Единодушно е смятан в онази епоха за най-образования българин.
След 1881 г. живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до края на живота си. През 1898 г. е избран за член-коренспондент на Императорската Санктпетербургска академия на науките. Марин Дринов умира в Харков през 1906 г.[11] след продължително боледуване от туберкулоза. На 29 май 1909 г. тленните му останки са докарани по море до Варна,[12] а след това транспортирани до София, където са погребани.
В края на XIX век жителите на село Бахшишлар, дн. Дриново, решават да го преименуват в чест на проф. Марин Дринов, като изпращат нарочна делегация при него. Заедно с неговото съгласие, делегацията се завърнала в Дриново и с подаръци от професора – черковни книги, принадлежности и църковни одежди за свещеника.
На негово име е наречено издателството на БАН.
На името на Марин Дринов е кръстен връх Дринов на остров Смит, Южни Шетландски острови.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
