Зелениче
селище в Гърция From Wikipedia, the free encyclopedia
Зеленѝче или Зѐленич (на гръцки: Σκλήθρο, Скл̀итро, катаревуса: Σκλήθρον, Склитрон, до 1927 година Ζέλενιτς или Ζελενίτσι, Зелениц, Зеленици[1]) е село в Гърция, в дем Суровичево в област Западна Македония.
| Зелениче Σκλήθρο | |
| — село — | |
 Панорама на Зелениче | |
  Зелениче  Зелениче  Зелениче | |
| Страна | Гърция |
|---|---|
| Област | Западна Македония |
| Дем | Суровичево |
| Географска област | Саръгьол |
| Надм. височина | 650 m |
| Население | 420 души (2021 г.) |
| Демоним | Зеленичѐни |
| Пощенски код | 530 75 |
| Телефонен код | 2386 |
| Зелениче в Общомедия | |
География
Селото е разположено на 51 километра южно от град Лерин (Флорина), на 5 километра югозападно от Айтос и на три километра западно от езерото Зазерци в котловина между Невеската планина на север, Върбица (Вербиста) на юг и Градища (Градиста) на изток, на главния път от Суровичево (Аминдео) за Костур (Кастория). Пред селото се сливат Стара река, идваща откъм Сребрено и Леховската река откъм Лехово.[2]
История
Етимология
Името на селото е от прилагателното зелен.[3]
В Османската империя
Зелениче е едно от най-старите села в региона и датира от около 1300 година. Селото се споменава за пръв път в османски дефтер от 1481 година под името Желенич.[4] В XIX век Зелениче е голямо смесено българо-турско село. В 1848 година руският славист Виктор Григорович описва в „Очерк путешествия по Европейской Турции“ Зеленичъ като българско село.[5]
Църквата „Свети Димитър“ е гробищен храм от 1864 година, енорийската „Свети Георги“ е от 1867 година, а на хълм над селото е параклисът „Животворящ източник“ (в миналото „Света Параскева“).[6]
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Зеленич (Zélénitch) е посочено като село с 450 домакинства с 628 жители българи и 650 жители мюсюлмани.[7] След Руско-турската война жителите на Зелениче молят Българската екзархия да поеме издръжката за учение на Иван Христов.[8]
В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) пише за Зелениче:
| „ | Село Зелениш лежащо в посока Невеска и разположено на равно място с 30 мохамедански и 60 български къщи. Данъкът на първите е 4100 пиастри, а на вторите 9200 пиастри и инание-аскерие 4980 пиастри. Жителите му се занимават със земеделие и други. В петък става пазар.[9] | “ |
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Зелениче има 1800 жители българи, 500 жители турци и 72 цигани.[10]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Зелениче е смесено село българи, власи, албанци и турци в Леринската каза на Битолския санджак със 105 къщи.[11]
Мнозинството от християнските жители на Зелениче са под върховенството на Българската екзархия. Според гръцки данни в началото на века в селото има 150 семейства мюсюлмани 150 екзархисти и 65 патриаршисти. Към август 1902 година патриаршистите са само 23 семейства, а по-късно едва 15.[12] На 2 май 1903 година след сражение край местността Черна вода са убити четниците Стефан Которчев, Васил Которчев, Михаил Колинов, Янко Чавков и Петре Масин. В самото село са убити селяните Георги П. Боглев, Геле Нанов и Христо Динев, а на 16 август е убит и четникът илинденец Дине Нанчов.[13]
През ноември 1903 година селото е посетено от българския владика Григорий Пелагонийски и архиерейският наместник в Лерин отец Никодим, които раздават помощи за пострадалото от Илинденското въстание българско население в Зелениче и съседното Прекопана. Владиката е посрещнат от българския свещеник Никола и от всички селяни. Наум Темчев, който придружава Григорий, пише: „Зелениче има изгледъ повече на малъкъ градецъ, отъ колкото на село. То брои около 300 български кѫщи и стотина турски“.[14] По време на потушаването на въстанието, когато селото е окупирано от турска войска, в него пристига гръцкият костурски владика Герман Каравангелис, чупи църковните врата, влиза в църквата и кара някои селяни да подпишат заявление, че селото е гръцко и се отмята от Екзархията. След обявената амнистия, прекопанци подават общо заявление за връщане под Екзархията и одобрението от валията идва точно, когато в селото е владиката. Григорий Пелагонийски отслужва тържествена служба заедно с тримата селски свещеници, в която се споменава името на екзарх Антим I, а отец Никодим прочита на народа послание от екзарха до жителите на Зелениче по повод приемането им в лоното на Българската православна църква.[15]
По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 1656 българи екзархисти, 192 българи патриаршисти и 102 цигани християни и функционират две български и едно гръцко училище.[16] Български учители в Зелениче са Бл. Типев, Г. Дръндаров, Л. Дукова, А. Христова и Б. Карамфилович.[17] През 1907 година българите в Зелениче имат черква, в която служат двама свещеници.[18] Христо Силянов пише за Зелениче:
| „ | Зелениче е красиво, голѣмо гурбетчийско село, което не прилича на мориховскитѣ. Обстановката в кѫщитѣ е почти градска. Мнозина от мѫжетѣ носят панталони. Питоми, възприемчиви, радушни хора.[19] | “ |
След Хуриета български учител в Зелениче е Панайот Карамфилович.[20][21]
През септември 1910 година селото пострадва по време на обезоръжителната акция на младотурците.[22]
При избухването на Балканската война в 1912 година седем души от Зелениче са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[23]
В Гърция
През войната в селото влизат гръцки войски и след Междусъюзническата война селото остава в Гърция. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Зеленик има 310 къщи славяни християни и 190 къщи турци.[24] В 1923 година турските жители на Зелениче – 170 семейства, 1100 души – напускат селото за Турция. На тяхно място са заселени 739 гърци бежанци от Турция, 8 семейства – 53 от Мала Азия, 25 от Източна Тракия и 10 от Кавказ. В 1928 година селото е смесено българо-бежанско и има 87 бежански семейства с 379 души.[25] В 1927 година селото е прекръстено на Склитрон (в превод Елхово).[26] В 1932 година в Зелениче има 353 българогласни семейства, от които 326 са с „изявено българско съзнание“.
В 1940 година гръцките власти съставят списък на „българомислещите“ лица от Зелениче, в който влизат 85 души глави на семейства с кратко описание на тяхната пробългарска дейност. Така например за Васил Конакев е отбелязано „търговец, фанатик българомислещ, баща му касиер на българския комитет“, а за Михаил Гакев – „търговец, фанатик българомислещ, през турската война водеше български комити, съпровождаше германците и българите“.[27]
По време на окупацията на Гърция през Втората световна война в Зелениче е създадена чета на българската паравоенна организаци Охрана.[28] В 1945 година в селото има 1000 българофонски жители, 700 от които с „негръцко национално съзнание“ и 300 с „неустановено национално съзнание“.
След Гражданската война 58 семейства от Зелениче емигрират. През 60-те години се засилва емиграцията отвъд океана. Според Тодор Симовски отношението между местното население с македонски произход и потомците на гръцките бежанци днес е 2:1.[29]
Според изследване от 1993 година селото е смесено „славофонско-бежанско“.[30]
До 2011 година селото е част от дем Айтос. Всяка година през август в селото се провежда Фестивал на картофите.[6]
| Име | Име | Ново име | Ново име | Описание |
|---|---|---|---|---|
| Усойка | Ούσόϊκα | Аниляго | Άνήλιαγο[31] | |
| Градища[2] | Γκράντιστα | Ликавитос | Λυκαβητός[31] | връх на И от Зелениче и на З от Зазерци (1078,8 m)[2] |
| Лехово[2] или Леховската река | Λέχοβο | Леховитико | Λεχοβίτικο[31] | река, вливаща се в Стара река при Зелениче[2] |
Преброявания
- 1913 – 2232 жители
- 1920 – 2219 жители
- 1928 – 1437 жители
- 1951 – 1153 жители
- 1961 – 1084 жители
- 1971 – 853 жители
- 1981 – 623 жители
- 2001 – 609 жители
- 2011 – 532 жители
Личности
- Родени в Зелениче
Аргир Димитров (1884/1885 – 1913), македоно-одрински опълченец, жител на Варна, 1 рота на 8 костурска дружина, загинал в Междусъюзническата война на 6 юли 1913 година[32]- Васил Костов – Кокошката, български революционер от ВМОРО[33]
- Васил Христов (1893 – 1963), български революционер, деец на МФО
- Георги Гизов (1905 – 1983), български лекар, университетски преподавател
- Георги Мицарев (Мицаров), български просветен деец и духовник
- Димитър Василев (1874 – ?), македоно-одрински опълченец, дюлгерин, 2 рота на 9 велешка дружина, ранен на 7 ноември 1912 година, носител на бронзов медал[34]
- Димитър Мицаров, отец Кърчовски, български просветен деец, свещеник и революционер, участник в Охридското съзаклятие[35]
- Иван Попдимитров (Димитров, 1872 – ?), македоно-одрински опълченец, Нестроева рота на 6 охридска дружина[36]
- Илия Янев (1861 – ?), македоно-одрински опълченец, Нестроева рота на 10 прилепска дружина[37]
- Кире Митов (1892 – ?), македоно-одрински опълченец, 2 рота на 7 кумановска дружина[38]
- Кочо Цонков (1866 – 1906), български хайдутин и революционер
- Лазар Бицанов, български революционер
- Ламбо Георгиев (1881 – ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година в Одринско[39]
- Методи Кузманов, македоно-одрински опълченец, 1 рота на 9 велешка дружина[40]
- Михал С. Которчев, македоно-одрински опълченец, четата на Пандил Шишков[41]
- Никола Тошев, български учител в Мокрени[42][43]
- Петър Стоянов (1854 – 1913), български опълченец, I опълченска дружина[44]
- Стефан Димитров (1876 – 1905), български революционер
- Стефан Николов Калфата (1868 – 1931), български революционер
- Трендафил Димитров, български опълченец
- Трифон Гизов (1879 - след 1943), български революционер
- Филип Трифонов, доброволец в четата на Иван Атанасов – Инджето през Сръбско-българската война в 1885 година[45]
- Фоти Кирчев (1875 – 1956), български революционер, деец на ВМОРО
- Починали в Зелениче
- Пандо Мечкаров (1869 – 1904), български революционер, деец на ВМОРО
Мате Булев (1904 – 1949), гръцки партизанин, деец на СНОФ, НОФ и ВМРО (обединена)
- Други
- Христос Сардзетакис (р. 1926), гръцки политик, обявен за почетен жител на Зелениче, чиято майка е от Зелениче, дъщеря на андарта Козма Граменов (Козмас Граменопулос)[6]
Външни препратки
- Диалектни текстове от Зелениче в: Шклифов, Благой и Екатерина Шклифова. Български диалектни текстове от Егейска Македония, София, 2003, стр. 169 – 170.
Бележки
Wikiwand - on
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.