Народен суверенитет
From Wikipedia, the free encyclopedia
Народния суверенитет или суверенното право на народа е право, според което властта на една страна и нейното правителство се създават и поддържат по взаимното съгласие на народа от който произлизат избраните народни представители (Народно събрание), които вече стават източник на политическата власт. Този термин произлиза от философите на обществения договор като Томас Хобс, Джон Лок и Жан-Жак Русо. Народния суверенитет е вид понятие и не отразява политическата реалност по света[1]. При народния суверенитет народа взима последната дума решенията на Народното събрание. Бенджамин Франклин пише за народния суверенитет следното: „В свободните правителства, управниците са слуги и народа е техен господар и суверен“[2].
Американците основали своята революция и правителство, повлияни от идеята за народен суверенитет, но терминът бил използван през 1850 г. за да се опише изключително спорния подход към робството в териториите, като предлагал от сенатор Стивън А. Дъглас. Това означава, че местните жители дадена територия ще бъдат тези, които ще решат дали робство ще е разрешено, което вследствие довело до кървава война в Кървавия Канзас, защото агресивни защитници и противници на робството наводнили щата Канзас, заради изборните резултати. Преди този период идеята за народния суверенитет се разпространила от философа Франсиско Суарес и станала основа за независимостта на Латинска Америка. Народния суверенитет може да бъде описан и като гласа на народа.