Култ към герои
Уикимедия списък / From Wikipedia, the free encyclopedia
Култът към героите е отличителна черта на религията в Древна Гърция. В Омировите произведения, „херос“ (на старогръцки: ἥρως, hḗrōs) означава воин, участвал в Троянската война независимо на коя страна. Към времето на създаване на писмена история думата вече се употребява за мъртъв воин, чийто гроб или посветено му място за поклонение (хероон) стават предмет на религиозна почит от страна на живите, поради постигната слава приживе или славна смърт. Героят е нещо повече от обикновените хора, но не е гръцки бог, като разликата не е много ясна, например в случая на Херакъл, най-изявеният, но не и най-типичен герой.[1]
Героите са група персонажи от митологията, които откриват нещо или научават на нещо другите хора. Появата им маркира този етап от човешката история, в който се натрупват черти, отличаващи човека като член на социум, например усвояване на оръдия на труда и развиване на обичаи и традиции. В гръцката митология герои са Кекропс – който основал Атина; Прометей – който откраднал огъня, Триптолем – който научил хората да сеят пшеница, Кадъм – който убил змея, син на Арес, Персей – който убил горгоната Медуза, Кастор и Полидевк – които показват пътя на моряците и покровителстват провеждането на игрите в древна Гърция.
Понятието за герой има голямо значение за древногръцката мисъл и е свързано с уважението и страха, които внушава смъртта и с вярата в задгробния живот. През 10 и 9 век пр.н.е. руините на големи градежи и могили, останали от бронзовата епоха, внушават на все още неграмотното население усещане за величието на изминалите епохи. Това е отразено в традицията на епоса, чийто най-ярък израз е Илиада. Възобновява се практиката на поднасяне на дарове на херооните, както свидетелстват археологическите находки от Лефканди,[2] макар и имената на погребаните знатни мъртъвци вече да не се помнят.
Според друго определение „герой“ в религиозния смисъл на думата е човек, който след смъртта се е наредил сред безсмъртните[3], а явлението хероизиране търпи развитие от най-ранната архаична до елинистическата епоха.