Епос
From Wikipedia, the free encyclopedia
Епосът е един от трите основни литературни рода в литературната традиция (другите два са лириката и драмата). Представлява една или повече случки, за които се разказва. Характеризира се със сюжет и разгърнато повествование. Епосът има сюжет, за разлика от лириката. Ползва се немерена реч.
Епосът е жанр, който се използва непрестанно през цялата Античност[1]. Тогава и през Средновековието се развива стихотворният епос – епопеята, новелата, идилията, легендата. През 16 – 17 век се утвърждава прозаичният епос (белетристиката) – повест/новела, разказ, роман, фейлетон, пътепис и др. Поради това в днешно време понятието „епос“ често се възприема за синоним на думата „проза“.
Във фолклора на редица народи, например славяните, присъства богата литературна традиция от епически произведения. Често срещан жанр в народния епос е героичната песен – повествование в стихове, което разказва за юнаци (герои), влизащи в епичен двубой с общ враг за защита и утвърждаване на свещените ценности на етноса: свободата, земята, рода (кръвта) и вярата.
Епическите произведения са създадени сравнително късно спрямо значимото събитие, което изобразяват – Троянската война се е състояла ок. 12 век пр.н.е., а „Илиада“ е записана 8 век пр.н.е. В тези случаи говорим за „епическа дистанция“ на творбата от събитието. Тя определя и характеристиките на епическите произведения – идеализация на историческото събитие, както и на героите, участвали в него. Те са представени чрез хиперболизация на войнските си качества и изразяват колективната представа за морал и красота. Пример в българската литература са текстовете от „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, макар и описващи герои и събития не толкова отдалечени във времето.