From Wikipedia, the free encyclopedia
Кочерги (на украински: Кочерги; на руски: Кочерги) е село в Конотопски район на Сумска област в Украйна.[2] Част е от Путивълската селищна териториална община.[3]
Според Преброяването на населението в Украйна през 2001 г., населението наброява 336 души.[4]
Идентификационният код на селото според въведеният през 2020 г. Кодификатор на административно-териториалните единици и територии на териториалните общини (КАТОТТГ) е: UA59020150200041095.[3]
Село Кочерги е разположено на брега на река Есман, нагоре по течението в северна посока граничи със селата Кубареве (на 1,3 km по права линия) и Мацковe (на 2,1 km по права линия), а надолу по течението на разстояние 2 km се намира село Волокитине. Край селото има малка гора (дъб, бор). Административният център на общината – град Путивъл – се намира на 5 km южно по права линия. На 21 km североизточно се намира град Глухов. На 5 km западно се намират селата Зазирки и Калашинивка.
Стари имена на селото са Кочерижа и Кочереги.[5]
Краеведствените исторически материали свидетелстват, че в това селище са живели занаятчии, които са били известни с производството на различни предмети от бита, включително ръжени (на украински: кочерги). Оттам произлиза и името на селото.[6]
Околностите са били населени още в древността. За това свидетелстват останките от четири древни селища, разположени на юг и югозапад от селото, датиращи от Бронзовата епоха и Средновековието.[5]
Времето на възникване на днешното село Кочерги е неизвестно.[5] Най-ранните сведения за селото се намират в т. нар. Книга за Путивълски край от 1594 г., която се съхранява в Руския държавен архив на древните документи в Москва.[5] В документа се посочва, че през 1590 г. с царска дарствена грамота на Феодор I Иванович село Кочерижа в Новгород-Сиверския повят на Московското царство, заедно с прилежащите му земи, е предоставено на „болярските синове“ – „Васко Горяинов, син на Офремов, и Мелешко Осипов, син на Горянов“ като поземлено феодално владение за тяхната военна служба като конни подпалвачи.[5]
Други исторически извори сочат, че преди 1618 г. селото е било собственост на „синовете на болярите“ Юдиновци и Карачовци.[5] Жителите са плащали данък от 5 осмини жито годишно (осмина е древна мерна единица за насипни вещества, равна на приблизително 105 литра).[5]
След Деулинското примирие от 1618 г. Кочерги става част от Полско-литовската държава.[5] Няколко години по-късно обаче Смоленската война от 1632-1634 г. между Полско-литовската държава и Московското царство приключва с подписването на Поляновския мирен договор, който установява нова граница между двете държави и селото се връща в състава на Московското царство.[5]
През 1619 г. в Кочереги имало 10 поданика.[5] А според регистъра за събиране на данък за земя през 1638 г. в „село Кочереги“ имало 7 двора (селски домакинства).[5] Според историка Петро Кулаковски през 1638 г. селото е собственост на полския магнат (дворянин, киевски кастелан) Александър Песочински, който получава официално кралско „потвърждение“ през октомври 1639 г. за владение на селото.[5][7] Петро Кулаковски обаче цитира множество данни, според които през същата 1639 г. собственик на селото е полският благородник Адам Вишневски.[5]
След прогонването на полско-литовците през 1648 г. и основаването на Казашкото хетманство, селото остава свободно – т. е. принадлежало е на местната управа (кметството), а не на нечий благородник като господар.[5]
Но през 1687 г. хетман Иван Мазепа дава село Кочерги като феодално владение на полковника на Стародубския полк (териториално-административна, съдебна и военна единица на Казашкото хетманство и след неговото анектиране – на Руската империя)[8] – благородника Михаил Андреевич Миклашевски.[7][9][10][11][12][5][13] Феодалният статус спрямо Михаил А. Миклашевски и наследниците му е потвърден с царска дарствена грамота от цар Иван Алексеевич, цар Петър Алексеевич и царевня София Алексеевна от 15.03.1689 г.[14]
През 1706 г. Михаил А. Миклашевски е убит край полския град Несвиж в битка срещу шведите по време на Великата северна война.[15] Многобройните му владения са разделени между синовете му Андрей, Степан и Иван.[16] Село Кочерги се пада на сина му Степан Михайлович Миклашевски.[7][17][18][19][20][21] Феодалният статус спрямо Степан М. Миклашевски и наследниците му впоследствие е потвърден с хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 16.12.1710 г.[22] След смъртта на Степан, селото се наследява от синът му Михаил Степанович Миклашевски.[5][23][13] По-нататъшните потомци на рода Миклашевски притежавали селяните до премахването на крепостното право през 1861 г.,[5] а селото – до рухването на Руската империя.
Основният поминък е бил земеделието и каменоделството.[5] Добивът на пясъчник в Кочерги започва през 1840 г.[5] Камъкът се е отломвал през лятото, а по-напредналата обработка се е извършвала през цялата година.[5] Добиват се пясъчници с различно качество – от дребнокристални до такива с високо съдържание на кварцови кристали.[5] Този камък се е използвал за пътни настилки, тротоари, подове, фундаменти и за направата на мелници за брашно.[5] Мелничните камъни от селото са били добре известни не само в околността. Те се продавали в Киев и дори в Москва.[5] През 1884 г. в Кочерги са произведени 586 мелнични камъка, а през 1885 г. – 650.[5]
Камъкът се добивал в две кариери, като едната от тях е принадлежала на Андрей Михайлович Миклашевски.[24] Собственик на втората е бил г-н Мазуркевич, а според по-късни документи е посочен Георгий Олександрович Глазенап.[24]
През 1877 г. в Кочери е открито начално народно училище.[5] Сградата на училището била дървена и покрита със слама.[5] През 1897 г. в него се обучават 70 ученици (62 момчета и 8 момичета).[5] Училището е финансирано от областната управа.[5]
По време на Октомврийската революция от 1917 г. генерал Глазенап става един от ръководителите на белогвардейското движение, а по-късно активен участник в „бялата“ емиграция на Запад.[24]
Жители на село Кочерги участват в Първата световна война и в революционните събития между 1917 и 1920 г., когато се установява комунистическия режим.[24] През 1920 г. те се разбунтуват срещу политиката на военен комунизъм, провеждана от съветското правителство.[24] Командир на местния партизански отряд става Петро Царенко, а началник на щаба – Михайло Сиромолотни.[24] Властите изпращат Седма стрелкова дивизия, за да потуши селското движение в Глухов, Путивъл и други райони.[24] За участие в антисъветското въстание на 97 домакинства е наложена контрибуция (изземане): 17 коня, една крава, четири прасета, фураж, храна, дрехи и пари в размер на 12408 рубли.[24]
По време на колективизацията в село Кочерги е създаден колхоз на име „Парижка комуна“.[24] Освен това е създаден и промишлен предприятие на име „Ворошилов“, чиито основни продукти са медникарски изделия и колела за каруци.[24]
Втората световна война (1939-1945 г.) отнема живота на 214 жители, от които 138 са убити на фронта, а 76 са жители – партизани, съпротивници, мирни граждани.[24] В следвоенните години жителите на Кочерги възраждат селото.[24] По-нататъшното развитие на колхозното стопанство е съпроводено с многобройни реорганизации, а след демократичните промени през 1990-те години те са затворени.[24]
Според преброяване на населението от 1736 г., в Кочерги има 51 двора.[5] През 1781 г. е имало 64 двора и 87 къщи, като преобладаващата част от селяните (59 двора и 73 къщи) са били крепостни селяни на рода Миклашевски.[5]
През XIX век населението се увеличава.[5] Така в книгата „Волости и най-важните села на Европейска Русия“ (1885 г.) се съобщава: „В Кочерги има 124 двора, 836 жители, православна църква, гостилница, два пазара, три вятърни мелници и две каменоломни“.[5] През 1897 г. там вече има 185 двора и 1384 жители.[5]
През 1926 г. в Кочери имало 227 домакинства и 1147 жители.[24]
Според преброяването на Украинската ССР от 1989 г. населението на селото е 353 души, от които 151 мъже и 202 жени.[25]
Според преброяването на Украйна от 2001 г. в селото са живели 336 души.[4]
През 2012 г. населението се състои от 94 домакинства и 223 жители.[5]
Разпределение на населението по роден език според преброяването от 2001 г.:[26]
През XVIII век в селото е имало дървена църква „Св. Николай“, която в началото на XIX век запада. На нейно място през 1807 г. (според други източници - през 1790-1801 г.) е построен тухлен храм по възложение и за сметка на местния помещик (феодал) – благородника Михаил Петрович Миклашевски.[13][24]
Автор на проекта е известният архитект, родом от Шотландия, Адам Менелас (1753-1831 г.), който през 1784 г. пристига в Руската империя, където той твори.[24] Много сгради са проектирани от Менелас в Петерхоф, Царско село, Московска област и в Украйна, където той работи като архитект за графовете от рода Разумовски.[24]
Църквата е построена по същия проект като църквата-гробница „Възкресение Господне“ на хетмана граф Кирил Разумовски в Батурин (1803 г.) и църквата „Успение Богородично“ в село Нови Бикив в Черниговска област (1804 г.).[13][24]
Църквата е разположена на висок хълм на десния бряг на река Есман и се вижда не само от всеки ъгъл на селото, но и от съседните села.[24][27] Построена е в класически стил.[24] Над притвора на църквата се издига ниска четиристенна камбанария, увенчана с малък кръгъл купол.[24] В централната част на сградата има голям кръгъл купол с цилиндричен купол над него.[24] От южната и западната страна на църквата са разположени портали с фронтони, поддържани от четири колони.[24] Олтарът е полукръгъл.[24] Във вътрешността на църквата се съхранява гробът на нейния основател.[24] Църквата в Кочерги като по чудо оцелява по време на преследването на религията по време на съветската власт.[24] Днес (2012 г.) тя се нуждае от сериозен ремонт и реставрация.[24]
Църквата е една от видните храмови сгради от епохата на зрелиякласицизъм в Украйна.[28]
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.