From Wikipedia, the free encyclopedia
„Коло-Коло“ (на испански: Colo-Colo) е професионален футболен клуб в квартал Макул в Сантяго де Чиле, столицата на Чили.
 Коло-Коло | |||
| Клуб Сосиал и Депортиво Коло-Коло | |||
 Емблема на футболния клуб | |||
 | |||
| Прозвище | Белите (Лос Албос) Касикът (Ел Касике) Вечният шампион (Ел Етерно Кампеон) | ||
|---|---|---|---|
| Основан | 19 април 1925 г. | ||
| Държава | Чили | ||
| Стадион | Давид Ареяно | ||
| Капацитет | 47 347 | ||
| Президент | Матиас Камачо | ||
| Старши треньор |  Хорхе Алмирон | ||
| Първенство | Примера Дивисион | ||
| 2023 | 3-то | ||
| Спонсор | DirecTV | ||
| Екипировка | Ъндър Армър | ||
| Уебсайт | colocolo.cl | ||
| Екипи и цветове | |||
| |||
| Коло-Коло в Общомедия | |||
Създаден е на 19 април 1925 г. Играе в чилийската Примера Дивисион и е рекордьор по брой спечелени шампионски титли (30) и Купи на Чили (10). Освен това „Коло-Коло“ е първият и единствен отбор от Чили, носител на Копа Либертадорес и Рекопа Судамерикана. Според проучване на чилийския всекидневник Ла Терсера от 2012 г., привържениците на „Коло-Коло“ са 42 % от всички футболни фенове в страната, с 12% повече от Универсидад де Чиле.[1]
През 1925 г. в отбора на Магаянес назрява скандал между по-младите играчи от една и ръководството и по-опитните играчи от друга страна. Първата група, оглавена от Давид Ареяно, настоява за промени като например превръщането на отбора в професионален, редовно изплащане на заплати и повече шансове за изява на някои футболисти за сметка на част от считаните за незаменими титуляри. Техните искания обаче са игнорирани от ръководството и не срещат подкрепата на по-опитните, а на всичкокото отгоре в последния момент е променена процедурата по избиране на нов капитан на отбора, тъй като по първоначалната процедура Ареяно би получил мнозинство.[2] Поддръжниците на Ареяно провеждат няколко срещи, на които взимат решение да напуснат Магаянес, за да основат нов отбор, въпреки че първоначалната идея е да се присъединят към някой вече съществуващ. Името на тима идва от древния вожд Колоколо на племето мапуче, който през 16 век се е борил срещу испанските завоеватели и е бил считан за особено умен.[3] То е предложено от футболиста Луис Контрерас. Самият Ареяно става първият треньор и първият капитан на „Коло-Коло“.
От 1989 г. стадионът на „Белите“ носи неговото име. Скоро след създаването си тимът започва да участва в местни аматьорски първенства, печелейки Дивисион де Онор де ла Лига Метрополитана през 1925 г., Лига Сентрал де Футбол през 1928 и 1929 г. и Дивисион де Онор де ла Асосиасион де Футбол де Сантяго през 1930 г. През 1927 г. „Коло-Коло“ става първият чилийски отбор, отправил се на турне в Европа, част от световното турне на тима, включващо още Северна и Южна Америка. Между началото на януари и средата на юли са изграни 42 мача срещу испански, португалски, уругвайски, аржентински, еквадорски и кубински клубни отбори, сборни отбори на Каталуния, Валенсия, Мадрид и др. и националния отбор на Уругвай, записвайки 25 победи, 13 загуби и 4 равенства.[2] По време на турнето, на 3 май, умира Ареяно, който ден преди това получава тежка контузия в мача срещу предшественика на Реал Валядолид, която води до перитонит. Въпреки финансовата криза в отбора в началото на 30-те години, довела до намаляване на заплатите, „Коло-Коло“ стига до нов финал за първенство. Той обаче е прекъснат и титла не е присъдена, след като по време на мача срещу Аудакс Италяно трибуна на Естадио Италиано се срутва, при което загиват трима души, а други 130 са ранени.[4]
.jpg)
На 31 май 1933 г. „Коло-Коло“ и още 7 отбора от Сантяго основават професионалното футболно първенство в страната. В първото му издание „Белите“ и Магаянес завършват на върха с равен брой точки, а Магаянес печели последвалия бараж с 2:1. Малка утеха за „Коло-Коло“ е голмайсторският приз за Луис Карвайо, както и спечелването на Кампеонато де Апертура (турнир, провеждан в началото на сезона преди същинския шампионат с цел изиграването на повече мачове през сезона) след победа на финала с 2:1 над Унион Еспаньола. Следващите две години доминацията на Магаянес продължава, а „Коло-Коло“ завършва съответно на трето и четвърто място. През 1936 г. тимът отново заема третото място, преди да дойде първата шампионска титла през 1937 г., когато „Коло-Коло“ печели 9 и не губи нито една от всичките си 12 срещи. До края на десетилетието „Белите“ триумфират още по веднъж в първенството (1939 г.) и Торнео де Апертура (1938 г.).
През 40-те години отборът добавя към колекцията си още три титли (1941, 1944 и 1947 г.), като първата от тях отново идва без загубен мач (13 победи и 4 равенства). Любопитното в случая е, че 2 мача от послединия кръг, включително между „Коло-Коло“ и последния в класирането Бадминтон, не се провеждат, при това без да има дадено официално обяснение защо. Твърди се, че „Коло-Коло“ е поискал да не играе този мач без значение за крайното класиране, за да има време за подготовка за предстоящи международни срещи, но истинската причина бил страхът от възможна загуба от считания за свой кошмар тим на Бадминтон и съответно проваляне на добрата статистика без загубен мач.[5] С титлата от 1947 г. „Коло-Коло“ задминава „Магаянес“ и оттогава никой чилийски отбор не успява да ги изпревари по този показател. През 1940 и 1945 г. тимът печели Кампеонато де Апертура, а сред по-предните класирания за първенство са второто място през 1943 г., двете трети през 1942 и 1948 г. и четвъртото през 1940 г. През 1948 г. отборът домакинства на първия и единствен турнир Копа де Кампеонес Судамериканос, считан за предшественик на Копа Либертадорес, в който взимат участие шампионите на Чили, Аржентина (Ривър Плейт) и Уругвай (Насионал Монтевидео), вицешампионът на Перу (Депортиво Мунисипал), а Бразилия, Боливия и Еквадор, в които все още няма национално първенство, изпращат шампионите на най-силните си регионални шампионати, съответно Васко да Гама, Клуб Литорал и Емелек. Въпреки домакинското си предимство, „Коло-Коло“ завършва на пето място пред Литорал и Емелек.
В началото на 1950-те години „Коло-Коло“ купува чилийския национал и легенда на Нюкасъл Джордж Робледо за 25000 паунда,[6] предлагайки му заплата по-висока от максималната в английския клуб.[7] С головете си Робледо допринася за двете титли през това десетилетие (1953 и 1956 г.), а самият той става голмайстор на първенството през 1953 и 1954 г. със съответно 26 и 25 гола.[8] Треньор на отбора при спечелването на първата от тези титли е унгарецът Ференц Платко, един от легендарните вратари на Барселона. За него това е втори престой начело на тима, като през първия си период печели две титли и така се превръща в първия треньор на „Коло-Коло“ с 3 шампионски титли, постижение, изравнено точно 40 години по-късно. „Белите“ завършват пет пъти на второ място (1952, 1954, 1955, 1958 и 1959 г.) и два пъти на трето (1950 и 1951 г.) През 1956 г. започва строежът на настоящия стадион на отбора Давид Ареяно, който е прекъснат заради земетресението през 1960 г. Официалното откриване е чак през 1975 г., но след като бива обявен за непригоден за продължително ползване и последвал ремонт, „Коло-Коло“„Коло-Коло“ започва да домакинства постоянно на него едва през 1989 г.
60-те години са годините на доминация на „университетските“ отбори – Универсидад де Чили печели пет титли, а Унивесидад Католика – две (вторите им места са също толкова, но с обърнат брой). Също толкова печелят и „Белите“ – през 1960 и 1963 г. Втората от тях е гарнирана с подобряването на два рекорда – Луис Ернан Алварес става голмайстор на първенството с 37 гола,[8] рекорд за най-много голове в рамките на един сезон[2] (около 40 години по-късно Лукас Бариос също отбелязва 37 гола, в рамките на една календарна година в двата турнира Апертура и Клаусура[8]), същият рекорд, но отборен, поставя и „Коло-Коло“ със 103 гола.[6] В този отрязък от време „Коло-Коло“ записва още едно второ (1966 г.) и три трети места (1961, 1962 и 1967 г.) След привличането на аржентинеца Валтер Антонио Хименес през 1963 г. е сложен край на продължилата от 1944 г. традиция в отбора да играят само чилийци.[6]
70-те години започват обещаващо за „Коло-Коло“, който печели титлата през 1970 и 1972 г. При спечелването на втората е поставен и национален рекорд за брой зрители средно на мач – 45929.[9] През 1973 г. за първи път в историята чилийски отбор стига до финал за Копа Либертадорес. В първата групова фаза „Белите“ записват по победа и равенство срещу Унион Еспаньола и еквадорския Ел Насионал и победа и загуба срещу Емелек, като и трите победи са разгромни с по пет отбелязани гола. Във втората групова фаза „Коло-Коло“ регистрира победа и равенство срещу бразилския Ботафого и победа и загуба срещу парагвайския Серо Портеньо. Като победител в тази група, чилийският тим се изправя на финала срещу аржентинския Индепендиенте. Гостуването завършва 1:1, а реванша – 0:0 и тъй като в този туринир правилото за гол на чужд терен е въведено чак 30 години по-късно се налага изиграването на допълнителен мач на неутрален терен (в Монтевидео), в който Индепендиенте надделява с 2:1. Голмайстор на турнира става играчът на „Коло-Коло“ Карлос Касели с 9 гола, а втори с 8 е съотборникът му Франсиско Валдес. Същата година „Белите“ завършват на второ място в класирането, но следват няколко години, в които изпитват игрови и административни затруднения (отбърт не успява да се класира по-напред от трето място през 1974 г.), от които излизат през 1979 г., когато печелят 12-ата титла в историята си. Така след почти 50 години от старта на професионалния футбол в страната „Коло-Коло“ успява да дръпне с 5 титли пред следващия Универсидад Католика. За Купата на Чили тимът има един спечелен и един загубен финал (съответно 1974 и 1979 г.).
Златната ера на „Коло-Коло“ е в края на 20 век. За период от 20 години тимът печели общо 21 национални и международни титли. 80-те години обаче по нищо не предвещават бъдещите успехи на континентално ниво – въпреки доминацията на домашната сцена със спечелените четири шампионски титли (1981, 1983, 1986 и 1989 г.) и пет Купи на Чили (1981, 1982, 1985, 1988 и 1989 г.), както и вторите места в шампионата (1982 и 1987 г.) и за купата (1980 и 1987 г.) и две класирания на трето място (1980 и 1985 г.), от седем участия за Копа Либертадорес „Белите“ успяват да прескочат груповата фаза само през 1988 г., но отпадат още в първия кръг на директните елиминации от сравнително непретенциозния боливийски Ориенте Петролеро. Малко преди това „Коло-Коло“ печели симпатиите на футболната общественост с благороден жест.[10] На 8 декември 1987 г. самолет на военноморските сили на Перу, превозващ отбора на Алианца Лима след мач от първенството, катастрофира в Тихия океан близо до международното летище на Лима. Загиват 43 от всичките 44 души на борда, включително всичките 16 футболисти на Алианца от групата за мача. Така отборът е принуден да доигре оставащите няколко мача до края на първенството с юноши и завърнали се след отказване от футбола легенди на отбора, а „Коло-Коло“, заради приятелските отношения между привържениците на двата отбора, дава няколко свои играчи под наем.
90-те години са най-успешното десетилетие за „Коло-Коло“. Първо, през 1990 г., за първи път в историята на тима „Белите“ (и като едва трети отбор в историята на шампионата след Магаянес и Универсидад де Чиле) успяват да защитят титлата си. Нещо повече – следващата година добавят трета поредна и изравняват постижението на Магаянес от периода между 1933 и 1935 г. Освен тези две титли са спечелени още четири (1993, 1996, 1997 (Клаусура) и 1998 г.) и три купи на страната (1990, 1994 и 1996 г., като последната от тях се явява и последно участие на тима във финал на този турнир), а към тях са прибавени още две втори места за първенство (1992, 1997 Апертура) и един финал за купата (1992 г.). В останалите три години от десетилетието без шампионска титла или второ място, „Коло-Коло“ завършва на трето и два пъти на четвърто място, като за първи път в историята си не се класира по-надолу от четвъртото място в рамките на едно десетилетие. Нещо повече – тази серия продължава от спечелването на шампионата през 1989 г. до второто място в турнира Клаусура през 2003 г. или общо 18 сезона. Двама треньори се нареждат до Ференц Плитко по брой спечелени титли на страната – хърватинът Мирко Йозич печели първите три през десетилетието, а парагваецът Густаво Бенитес – вторите три. Йозич извежда „Коло-Коло“ и до най-големия успех в историята на отбора – спечелването на Копа Либертадорес през 1991 г., превръщайки го в първия и единствен чилийски тим, триумфирал с този трофей. След първото място в групата със сънародниците от Депортес Консепсион и еквадорските ЛДУ Кито и Барселона („Белите“ записват по победа и равенство срещу всеки от тях), „Коло-Коло“ отстранява последователно перуанския Университарио (общ резултат 2:1), уругвайския Насионал Монтевидео (4:2), аржентинския Бока Хуниорс (3:2), а във финалните двубои побеждава с 3:0 като домакин на реванша парагвайския Клуб Олимпия след 0:0 в Асунсион. Същата година „Белите“ губят финала за Междуконтиненталната купа срещу Цървена звезда (3:0), а през 1992 г. печелят Копа Интерамерикана срещу мексиканския Пуебла (общ резултат 7:2) и Рекопа Судамерикана срещу бразилския Крузейро (5:4 след изпълнение на дузпи). През 1996 и 1997 г. „Коло-Коло“ стига до полуфиналите съответно на Суперкопа Либертадорес и Копа Либертадорес (и двата загубени от Крузейро с общ резултат 7:2 и 7:4 – след изпълнения на дузпи). През 1997 г. отново стига до полуфинал за Суперкопа Либертадорес, където отпада от Сао Пауло с общ резултат 4:1.
През 1999 г. тимът изпада в сериозна финансова криза и след като задълженията достигат 30 милиона щатски долара,[11] на 23 януари 2002 г. съдът обявява неговия банкрут и го поверява в ръцете на по един синдици през следващите три години, които успяват да осигурят нужните средства, за да бъдат покрити част от задължениета и клубът да не бъде разформирован. Въпреки това тежко положение отборът успява да се пребори за шампионската титла в турнира Клаусура през 2002 г. и за две втори места в Апертура и Клаусура през 2003 г., при това с играчи предимно от юношеските формации. През 2005 г. акционерното дружество Бланко и Негро поема ръководството на „Коло-Коло“, взимайки на тридесетгодишна концесия всички активи на клуба, като в замяна изплаща всички и дългове го превръща в първия южноамерикански отбор, излязъл на стоковата борса.[12][13] На борсата са пуснати 100 милиона акции на цена 180 песо (32 американски цента), като веднага след това тя скача на 240 песо, а седмица по-късно достига 297 песо; само за седмица са продадени акции на стойност 20 милиона долара, които представляват около 60% от предвидените 31,7 милиона, за да бъде кампанията успешна.[12] В началото на 2006 г. административният съд приключва производството по несъстоятелност и реабилитира „Коло-Коло“. Може би това окрилява отбора и той печели четири поредни шампионски титли (2006 Апертура и Клаусура, 2007 Апертура и Клаусура) под ръководството на свой бивш играч – аржентинеца Клаудио Борхи, който поставя рекорд като треньор на тима с най-много спечелени шампионски титли, а освен това през 2006 г. печели наградата за Треньор № 1 на Южна Америка. Същата година Борги извежда „Коло-Коло“ до финал за Копа Судамерикана. По пътя дотам „Белите“, в чиито състав личат имената на Артуро Видал, играещия под наем Алексис Санчес, Матиас фернандес (9 гола в турнира) и Умберто Суасо (голмайстор на турнира с 10 гола) се справят с костариканския Лига Депортива Алахуеленсе (общ резултат 11:2), аржентинския Химнасия и Есгрима (6:1) и мексиканския Депортиво Толука (4:1). На финала обаче губят от мексиканския Пачука (3:2). До края на първото десетилетие на 21 век са спечелени още две шампионски титли (2008 Клаусура и 2009 Клаусура). През 2008 г. тимът подписва договор с колумбийския нападател Макнели Торес, като сумата от 2,2 милиона щатски долара, платена на Кукута Депортиво е рекордна в две отношения – за входящ трансфер в „Коло-Коло“ и за чуждестранен играч, закупен от чилийски отбор.[14] Две години по-рано е осъществена рекордната продажба на играч от чилийски тим в чужбина – Матиас Фернандес преминава в испанския Виляреал за 9 милиона долара,[15] Този рекорд трае до 2011 г., когато като част от сделката на „Коло-Коло“ с Байер Леверкузен за Артуро Видал чилийците прибират 30% (около 3,5 милиона евро) от последвалия му трансфер в Ювентус, като общата сума, получена от „Белите“ набъбва до почти 9 милиона евро.[16][17] Половин година по-късно Едуардо Варгас от Универсидад де Чиле чупи този рекорд, преминавайки в Наполи за около 12 милиона евро.[18] Друг любопитен факт е, че „Коло-Коло“ е първият професионален футболен отбор, гостувал за мач на Великденския остров – на 5 август 2009 г. в четвъртия кръг за Купата на Чили.[19]
Следващото десетилетие започва с второ място в извънредното издание на шампионата през 2010 г., чиито формат след опостушителното земетресение на 27 февруари 2010 г. е порменен и е подобен на този на водещите европейски първенства. Представянето на отбора след това е посредствено чак до първата половина на 2014 г., когато е спечелена титлата в първия турнир Клаусура след преминаването към цикъл пролет-есен (в Южното полукълбо).
.jpg)
В първите десетилетия след основаването си за дерби мачове на „Коло-Коло“ се считат тези срещу „Магаянес“ и „Аудакс Италяно“, но през последния над половин век те вече не притежават този блясък. Съперничеството с Магаянес е породено от събитията, довели до създаването на „Белите“ – споровете между част от играчите с ръководството и останалите играчи и тяхното отцепване – и се подклажда и от спортите успехи на двата тима в аматьорската и по-късно в професионалната ера на чилийския футбол. Доказателство за враждата е фактът, че първият приятелски мач между двата отбора е договорен едва през 1934 г. (почти десет години след създаването на „Коло-Коло“), въпреки че в тези години провеждането на приятелски мачове играе много важна роля във футболния живот на един отбор.[20] С течение на времето съперничеството постепенно затихва, главно заради спада в представянето на Магаянес от 50-те години насам.[20] От общо 147 мача във всички турнири „Коло-Коло“ има 76 победи, 38 равенства и 33 загуби.
Подобна е съдбата и на дербито с Аудакс Италяно, което също губи своето значение в края на 50-те години. В средата на 20 век то е известно като Креолското дерби или Дербито на чилийските традиции, защото през 50-те години в съставите и на двата отбора има само чилийски играчи.[21] Първият официален мач в професионалната ера завършва с победа за „Белите“ със 7:2 след хеттрик на Гийермо Валдивия.[21]
Най-голямото съперничество в чилийския футбол противопоставя съставите на „Коло-Коло“ и Универсидад де Чиле и се налага като такова в края на 50-те години (преди това за най-голямо дерби се считат мачовете между „Коло-Коло“ и Универсидад Католика). Първият мач от т. нар. Суперкласико е приятелски и се състои на 9 юни 1935 г. и завършва с победа за „Белите“ с 3:2. Следващата среща, завършила 3:3 е един от двата мача срещу професионални отбори, които матьорският тогава Универсидад де Чиле трябва да изиграе, за да бъде преценено дали тимът е достатъчно конкурентоспособен, за да бъде допуснат до участие в първенството. Първият мача за първенство е на 7 август 1938 г. и завършва с победа за „Коло-Коло“ с 6:0, най-голямата победа за отбора в това дерби. Най-голямата победа за Универсидад де Чиле е 5:0. Първоначално „Белите“ доминират в срещите и в първите 41 официални мача до 1956 г. записват 24 победи и 11 равенства, в това число на два пъти пет поредни победи в периодите 1939 – 1941 и 1947 – 1949 г., както и две серии от по 11 поредни мача без загуба в периодите 1939 – 1944 и 1945 – 1950 г. „Сините“ взимат нещата в свои ръце между 1957 и 1970 г., когато по време на своята златна ера освен 6 шампионски титли записват 17 победи и 9 равенства в 30 мача за първенство (5 поредни победи между 1963 и 1965 г. и 8 мача без загуба между 1967 и 1970 г.). След това „Коло-Коло“ отвово доминира до 1991 г., като в 41 мача за първенство надделява 25 пъти и 9 пъти завършва наравно. Оттогава силите са изравнени и до края на 2014 г. „Белите“ имат 20 победи, 16 равенства и 17 загуби за първенство. Общо за първенство в 176 мача „Коло-Коло“ имат 78 победи, 50 равенства и 48 загуби, а във всички турнири – 98 победи, 62 равенства и 62 загуби в 222 мача. С най-много голове със Суперкласико за „Коло-Коло“ е Алфонсо Домингес (12), а за Универсидад – Карлос Кампос (16), а с най-много мачове – съответно Мисаел Ескути (37) и Марио Ибаниес (31).
Дербито срещу миньорския отбор Кобрелоа датира от края на 70-те години и се счита за четвъртото най-интересно в Чили след споменатото вече Суперкласико, Класико университарио (Универсидад Католика – Универсидад де Чиле) и мачовете между „Коло-Коло“ и Универсидад Католика. Причините за това са няколко. В период от 15 години между 1979 и 1993 г. двата тима печелят общо 13 шампионски титли (8 за „Коло-Коло“ и 5 за Кобрелоа), като в шест от случаите на второ място е оставал съперникът. Освен това Кобрелоа е единственият чилийски отбор с позитивна статистика в двубоите срещу „Белите“ – към ноември 2014 г. 33 победи за „Оранжевите“ срещу 31 загуби в 92 мача за първенство, 41 победи срещу 40 загуби в 115 мача във всички турнири и приятелски срещи. На всичкото отгоре „Коло-Коло“ не успява да спечели мач в Калама в продължение на цели 23 години между 1979 и 2002 г. Първата среща между двата отбора се състои на 5 март 1978 г. и завършва при резултат 4:2 за домакините от Кобрелоа. Най-голямата победа за „Коло-Коло“ е 5:2 в Торнео Трансисион през 2013 г., а най-голямата загуба – също 5:2 в турнира Апертура през 2002 г. С най-много голове в дербито за „Белите“ е Инасио Кинтерос (7), а за „Оранжевите“ – Патрисио Галас (9).
.jpg)
Белите (Los Albos) е едно от най-често срещаните прозвища на „Коло-Коло“ и се дължи на цветовете на домакинските фланелки. Друг широко разпространен прякор е Касикът (El Cacique), като дори е бил изписван и върху фланелките на отбора. На испански касик е наименование на индианските вождове в Мексико и Централна Америка (до испанското им завладяване), а в днешни дни се използва за хора с голямо влияние или едри земевладелци в Латинска Америка и Испания.[22] Заради множеството шампионски титли отборът е известен и като Вечният шампион (El Eterno Campeón), а заради множеството привърженици – Известният (El Popular). През 30-те години тимът носи прякора Опечалените (Los Enlutados) заради черната лента върху фланелките в памет на Давид Ареяно.[2] Легендарният състав от началото на 70-те години, който за първи път в историята играе финал за Копа Либертадорес през 1973 г. е известен като „Коло-Коло '73“.[23]
В деня на създаването на „Коло-Коло“ по предложение на Хуан Кинониес са избрани и цветовете на отбора – бял, символизиращ чистотата, и черен, символизиращ сериозността.[3] Оттогава домакинските фланелки за бели, а гащетата – черни, като изключение правят случаите, когато фланелките са на бяло-черни райета (2001 г.) и изцяло черни или наполовина бели и наполовина черни (съответно за първенство и за Копа либертадорес през 2003 г.)[24] В днешни дни домакинският екип се допълва от бели или черни чорапи, но в началото те са били тъмно сини с бяла ивица в горната част. Въпреки популярното схващане, че тези цветове са символизирали цвета на униформите на моряците от Военноморския флот на Чили, истината е далеч по-практична – един от играчите е имал връзки с човек, който продавал нелегално моряшки стоки във Валпараисо.[2] През годините екипите за гостуванията са с различен цвят. Първият такъв е от 1927 г. и се състои от зелени фланелки и черни гащета и чорапи.[2] В други години фланелките са на бяло-черни райета, бяло-червено-сини райета, червени, тъмно или свелтосини и тъмножълти с бели или черни гащета и бели, черни или бяло-черни чорапи. Чак в края на 70-те години до средата на 80-те фланелките започват да бъдат с постоянен цвят – червен, гащетата са черни или червени, а чорапите – предимно червени. От 1988 г. насам екипите за гостувания се състоят от черни фланелки, черни или бели гащета и черни чорапи.[24] Традиционна част от фланелките е черната лента в памет на Давид Ареяно. Първоначално тя е разположена на левия ръкав, но през 1974 г. е преместена над емблемата на отбора.[2]
Първата емблема на отбора е комбинация от цветовете на чилийското знаме:[3] диагонална червена лента с бял надпис „„Коло-Коло““ е разположена върху син щит. Впоследствие формата на щита е променена и в горната част той получава три остри върха (подобно на настоящата емблема). През 1947 г. в центъра на щита е изписано съкращението „ФК“ заради официалното по онова време име на тима – „Коло-Коло Футбол Клуб“. В началото на 50-те години дизайнът е променен, като на мястото на ФК е нарисуван профилът на главата на Колоколо, а надписът с името на отбора е преместен в долната част на щита. В началото на 70-те години рисунката на Колоколо става по-детайлна, за да изпъкнат индианските му черти. Последната ѝ промяна е през 1988 г., когато профилът бива стилизиран в търсене на баланс между харкерните за вожда черти и естетиката, а след това емблемата е регистрирана като запазена марка. Оттогава тя не е променяна, с изключение на 1992 г., когато фонът ѝ вместо син е бял.
|
|
Дълги години след създаването си „Коло-Коло“ не разполага със собствен стадион, на който редовно да провежда домакинските си мачове – нещо нетипично за отбор от неговия ранг. В периода 1925 – 1927 г. той използва Естадио Ел Яно, а от 1928 до 1938 г. играе на Кампос де Спортс де Нюньоа, който по това време е дом на националния отбор.[2] След построяването на националния стадион Естадио Насионал през 1938 г., клубът започва да домакинства на него. През 1946 г. отборът купува за 5,5 милиона чилийско песо стадиона на вече несъществуващия отбор на чилийската полиция Депортива Карабинерос де Чиле – Естадио де Карабинерос (известен и като Фортин Мапочо), който е с дървена конструкция и по това време е затворен от съображения за сигурност.[25] Планиран е строежът на нов стадион с капацитет 30000 зрители.[6] Оказва се обаче, че непосредствената близост на терена до река Мопоче не позволява играждането на голям стадион, затова проектът е спрян, а през 1955 г. земята е продадена за 33 милиона песо.[26] С приходите от тази продажба година по-късно президентът на „Коло-Коло“ Антонио Лабан купува терен в южната част на Сантяго, на девет километра от историческия център на града. Идеята е да бъде построен стадион с капацитет почти 120000 зрители – втори по големина в Южна Америка след Маракана – на който да се играят и мачове от Световното първенство през 1962 г. Планът първият етаж (за около 65000 зрители) на стадиона да бъде под нивото на земята допълнително оскъпява проекта и освен на собствени средства клубът разчита на финансова помощ от държавата и продажбата на запазени доживот места на трибуните на частни лица за 40000 песо.[2][25] Строежът започва през 1958 г., но опостушителното земетресение с магнитуд 9,5 в Южно Чили през 1960 г. проваля плановете. За да осигури средства за справяне с неговите последствията, държавата преустановява финансирането на всички неправителствени проекти[26] и взима решение мачовете от световното първенство да се проведат само на вече съществуващи стадиони. Така грубият строеж на стадиона остава готов на 75% и на тима се налага да продължи да домакинства на националния стадион.[27] В началото на 70-те години отборът успява да събере достатъчно средства (благодарение и на рекордната посещаемост през 1973 г. и продажбата на Карлос Касели в Испания), за да завърши строежа. На 20 април 1975 г., в разгара на тържествата по случай петдесетгодишния юбилей на „Белите“ и близо 20 години след първата копка, Естадио Монументал е открит официално с два мача от втория кръг на първенството – Сантяго Морнинг – Сантяго Уондърърс (1:1) и победата на „Коло-Коло“ над Депортес Авиасион с 1:0. Липсата на седящи места, достатъчно тоалетни и нестабилно построеното светлинно табло водят до отлив на публика и след само още пет мача „Коло-Коло“ затваря стадиона за нов ремонт и се връща да играе на националния стадион.[26] В крайна сметка реконструкцията е завършена през 1989 г. По това време се счита, че това става с финансовата помощ на Аугусто Пиночет, почетен президент на „Белите“.[28] По-късно става ясно, че „Коло-Коло“ така и не получава обещаните 300 милиона песо.[25][28][29] В началото на октомври 1988 г., четири дни преди референдума, на който трябва да бъде взето решение дали в Чили да продължи да бъде под управлението на военните, Пиночет публично обявява държавна субсидия, с която Естадио Монументал трябва да бъде окончателно завършен. В това някои виждат популистки акт с цел спечелване на допълнителни гласове за вота.[29] Още на следващия ден обаче Карлос Охеда Варгас, президент на Държавната агенция за спорта, обяснява на Пиночет защо такава финансова помощ е невъзможна – от една страна бюджетът на агенцията за следващата година вече е разпределен и освен това тя подкрепя всички спортни федерации без да дава предимство на някой спорт пред друг, а от друга – няма смисъл от стадион с капацитет над 60000 зрители, който рядко ще бъде пълен до краен предел, при положение, че в случай на нужда може да бъде използван националният стадион.[25][29] В крайна сметка на референдума чилийците гласуват за бъдещо демократично управление на държавата и „Коло-Коло“ не получава обещаните пари. Президентът на „Белите“ Петър Драгичевич обаче успява да събере нужните средства благодарение на различни спонсори, дарения на фенове и продажбата на Уго Рубио в италианския Болоня, като общата събрана сума достига до около 600 милиона песо.[26] Носещият вече името Естадио Монументал Давид Ареяно е повторно открит на 30 септември 1989 г. с приятелска среща срещу уругвайския Пенярол, спечелена с 2:1. По това време стандартният капацитет на стадиона е между 62500 и 65000 души, а рекордната посещаемост е регистрирана през 1992 г. на дербито с Универсидад де Чиле – 69.305 зрители.[30] През 1993 г. „Коло-Коло“ играе приятелески мач с Реал Мадрид. Заради влезли без билет зрители стадионът е препълнен и някои от тях се качват върху козирката над една от трибуните. Тя обаче не издържа тежестта и се срутва и в резултат на това загива един, а още 77 души са ранени.[30] След този и други инциденти са проведени ремонти с цел повишаване на сигурността, вследствие на които капацитетът е намален до малко над 47000 зрители.
.jpg)
Първите организирани ултраси – в Латинска Америка те са известни като Бара Брава (в преносен превод Дива орда) – на „Коло-Коло“ се появяват през 60-те години и наричат себе си Бара Маратон. В края на 70-те години се ражда Бара Хувенил. Тази групировка е известна като първата в Чили, която започва да пее песни по време на мачовете, а освен това е и първата, която разполага с огромно знаме и започва да пътува из страната, за да подкрепя „Белите“ при гостуванията им. В първата половина на 80-те години официалната група ултраси се нарича Киен ес Чиле? (Кой е Чили? – рефрен от химна на отбора). В този период агитката на отбора, съставена от членовете на различни групировки се премества на северната трибуна на стадиона, където е и до днес. През 1986 г. от съществуващите вече групировки ултраси се отцепва група ултраси, които сформират Гара Бланка (Бяла лапа, преносно Бяла сила) – в днешни дни най-известната група ултраси на отбора. Нейните членове са склонна към насилие и футболно хулиганство и често участва в сблъсъци с подобно настроените ултраси на Универсидад де Чиле и Универсидад Католика – съответно от Лос де Абахо и Лос Крусадос, и с полицията.[31][32]
Всички анкети от последните години показват, че „Коло-Коло“ е най-харесваният чилийски отбор.[1][33][34] Последната от тях, проведена през 2012 г. от вестник Ла Терсера, показва, че „Коло-Коло“ води с 42%, следван от Универсидад де Чиле (30%) и Универсидад Католика (9%).[1] При първото проучване на вестника от 2006 г. трите отбора имат съответно по 38%, 26% и 9%.
|
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
|
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
|
|
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Adimark (разпределение по градове) | |||||||
|---|---|---|---|---|---|---|---|
| 2009 | |||||||
| Отбор | Сантяго | Антофагаста | Кокимбо/Ла Серена | Виня дел Мар/Валпараисо | Консепсион | Пуерто Монт | Чили |
| „Коло-Коло“ | 46,8 | 48,5 | 27,6 | 30,7 | 30 | 59,4 | 44,7 |
| Универсидад де Чиле | 26,4 | 18,6 | 17,6 | 12 | 18,4 | 15 | 24,2 |
| Универсидад Католика | 6,8 | 4,9 | 4,7 | 10,1 | 13 | 9,5 | 7,1 |
| Сантяго Уондърърс | — | — | 3 | 25,3 | — | 1,5 | 2,4 |
| Кобрелоа | 1,5 | 11,4 | 3,8 | — | 2,9 | — | 1,9 |
.jpg)
| № | Нац. | Играч | Роден | Последен отбор |
|---|---|---|---|---|
| Вратари | ||||
| 1 |  |
Хусто Вияр | 30 юни 1977 | Клуб Насионал |
| 12 | |
Пауло Гарсес | 2 август 1984 | О′Хигинс |
| 25 | |
Пабло Сото | 7 февруари 1995 | юноша на отбора |
| 31 | |
Игнасио Гонсалес | 2 декември 1989 | Евъртън |
| 37 |  |
Омар Карабали | 12 юни 1997 | юноша на отбора |
| Защитници | ||||
| 2 | |
Кристиан Вилчес | 13 август 1983 | Аудакс Италяно |
| 4 | |
Леонардо Касерес | 28.04.19859 | Клуб Насионал |
| 5 | |
Хулио Баросо | 16 януари 1985 | О′Хигинс |
| 11 | |
Гонсало Фиеро  |
21 март 1983 |  Фламенго |
| 15 | |
Жан Босежур | 1 юни 1984 |  Уигън |
| 18 |  |
Моу Жадама | 17 март 1994 | юноша на отбора |
| 21 | |
Камило Родригес | 4 март 1995 | юноша на отбора |
| 24 | |
Харди Каверо | 31 май 1996 | юноша на отбора |
| 27 | |
Луис Павес | 17 септември 1995 | юноша на отбора |
| 28 | |
Дилан Сунига | 26 юли 1996 | юноша на отбора |
| Полузащитници | ||||
| 3 | |
Клаудио Малдонадо | 3 януари 1980 | Коринтианс |
| 6 | |
Хорхе Лагуес | 22 януари 1997 | юноша на отбора |
| 8 | |
Естебан Павес | 1 май 1990 | Унион Темуко |
| 10 | |
Емилиано Векио | 16 ноември 1988 | Унион Еспаньола |
| 14 | |
Карлос Контрерас | 22 януари 1995 | юноша на отбора |
| 20 | |
Хайме Валдес | 11 януари 1981 |  Парма |
| 23 | |
Клаудио Баеса | 23 декември 1993 | юноша на отбора |
| 29 | |
Хорхе Арая | 25 март 1996 | юноша на отбора |
| 30 | |
Лусиано Диас | 8 май 1998 | юноша на отбора |
| 32 | |
Браян Карвайо | 15 септември 1996 | юноша на отбора |
| 33 | |
Рикардо Алварес | 10 февруари 1999 | юноша на отбора |
| Нападатели | ||||
| 7 | |
Естебан Паредес | 1 август 1990 |  Керетаро |
| 9 | |
Луис Педро Фигероа | 14 май 1983 | О′Хигинс |
| 13 | |
Роберто Риверос | 27 февруари 1996 | юноша на отбора |
| 17 | |
Фелипе Флорес | 9 януари 1987 | Кобрелоа |
| 19 | |
Николас Ореяна | 3 септември 1995 | юноша на отбора |
| 22 | |
Хуан Делгадо Баеса | 5 март 1993 | юноша на отбора |
| 26 | |
Умберто Суасо | 10 май 1981 | Монтерей |
| 35 | |
Даниел Малуе | 13 февруари 1995 | юноша на отбора |
_2.jpg)
Подредени според годината на дебюта си в отбора
В скоби са мачовете и головете за първенство.
Адолфо Неф (240/0) Адриан Фернандес (19/3) Алексис Санчес (32/5) Алфонсо Домингес (157/117) Алфонсо Некулнир (162/5)
Андрес Скоти (47/7) Армандо Контрерас (113/57) Артуро Видал (36/2) Атилио Кремаски (108/39) Габриел Мендоса (176/7) Гийермо Сааведра Гийермо Субиабре Давид Ареяно Даниел Морон (159/0) Джордж Робледо (153/84) Едуардо Уртадо (11/4) Ектор Тапия (139/72) Елиас Фигероа (17/0) Елсон Бейрут (237/111) Енрике Ормасабал (178/85) Енрике Сорел Естебан Паредес Жан Босежур Иван Саморано (14/8) Иво Басай (75/38) Карлос Касели (293/171) Карлос Ривас Кауполикан Пеня (211/6) Клаудио Борхи Клаудио Браво (123/0) Клаудио Граф (8/2) Леонел Ерера Рохас (405/27) Леонел Санчес (31/2) Лисардо Гаридо Луис Гаридо Луис Ернан Алварес (146/102) Луис Мена (322/7) Луис Перес Рамирес Лукас Бариос (53/49) Мануел Мачука (119/0) Мануел Муньос (189/120) Марио Галиндо (213/11) Марио Морено (282/91) Марио Осбен (71/0)
Марко Ечевери (28/8) Марсело Бартичото (269/76) Марсело Еспина (159/40) Марсело Рамирес (82/37) Марио Ортис (185/0) Матиас Фернандес (82/37) Мигел Рамирес (201/10) Мисаел Ескути (417/0) Николас Кордова (54/3) Патрисио Янес (64/12) Рамон Ектор Понсе (152/34) Раул Орменьо Рафаел Гонсалес (185/1) Роберто Рохас (136/0) Родриго Мияр (125/18) Рубен Мартинес (82/52) Северино Васконселос (202/?) Селсо Аяла (6/0) Уго Рубио Умберто Крус (259/4) Умберто Суасо Франсиско Валдес (354/179) Франсиско Ормасабал (78/13) Хавиер Маргас (167/10) Хайме Валдес Хайме Писаро (236/25) Хайме Рамирес (84/28) Хорхе Валдивия (32/14) Хорхе Торо (69/19) Хосе Луис Сиера (144/43)
Хосе Мануел Рей (14/0) Хосе Педро Фуенсалида (124/24) Хосе Росети Хуан Сото (119/89) Хулио Крососто (172/98)
|
|
|
.jpg)
Първият треньор в историята на „Коло-Коло“ е Давид Ареяно. Освен ролята си на капитан на отбора, той ръководи тренировките и тактическата подготовка за съответния съперник и избира титулярите за всеки мач – неща, на които се е научил по време на престоя си в Уругвай през 1924 г.[2] След неговата смърт и други играчи заемат този пост, но често ръководството на клуба – обикновено президентът – разработва тактиката и избира титулярите. С течение на времето играчите добиват по-голямо влияние върху въпросите от спортно-техническо естество и това понякога води до напрежение между тях и ръководството. Карлос Кариола например, един от първите президенти на „Коло-Коло“, подава оставка през 1929 г., след като футболистите отказват да следват неговите тактически напътствия. През 1930-те години отборът се води или от „професионален“ треньор или от някой от футболистите. Такъв е случаят с капитана на отбора Артуро Торес, който е начело на отбора при спечелването на първата титла в Примера Дивисион. В края на 1930-те и началото на 1940-те години унгарецът Ференц Платко прави революция в чилийския футбол от тактическа гледна точка, въвеждайки модерната по това време система „дубъл-ве ем“ (с 3 защитници, 2 полузащитници и 5 атакуващи футболисти) в „Коло-Коло“ (а по-късно и в националния отбор), както и известната в Чили като „халф-полицай“ роля на полузащитник, чиято задача е да пази персонално противниковия централен нападател.[45][46] Методите на Платко са успешни, защото под негово ръководство тимът печели три шампионски титли. Това постижение е повторено от хърватина Мирко Йозич чак след 40 години и от парагваеца Густаво Бенитес в края на 90-те години, а аржентинецът Клаудио Борхи е единственият треньор на „Коло-Коло“ с 4 шампионски титли. Въпреки това за най-успешен треньор в историята на отбора се счита Йозич, който към успехите на домашната сцена прибавя и три континентални купи. Най-дълго на поста се задържат Педро Гарсия и Артуро Сала – по пет години в първата и втората половина на 80-те години. Безспорно най-известните треньори на „Коло-Коло“ са легендарният Ференц Пушкаш, който води отбора през 1977 г., и аржентинецът Хосе Мануел Морено (пети в класацията на Международната организация за футболна история и статистика за южноамерикански футболист на 20 век[47]), начело на „Коло-Коло“ през 1962 г.
Подредени по хронологичен ред
С наклонен шрифт са временно заемащите поста.
– шампион на Чили; 
– Купа на Чили; – Копа Либертадорес; – Рекопа Судамерикана; – Копа Интерамерикана
Давид Ареяно (1925 – 1927) Хосе Росети (1927) Гийермо Сааведра (1928 – 1929) Валдо Сануеса (1930)
Дьорд Орт (1930 – 1931) Гийермо Сааведра (1931 – 1932) Валдо Сануеса (1933 – 1934) Електо Пареда (1935) Педро Масуло (1936) Артуро Торес (1936 – 1937) Електо Пареда (1938) Николас Ломбардо (1939) Ференц Платко (1939 – 1940) Ференц Платко (1941 – 1942) Артуро Торес (1942) Луис Тирадо (1943 – 1946) Ференц Платко (1946 – 1947) Енрике Сорел (1947 – 1948) Франсиско Ормасабал (1948 – 1949) Луис Тирадо (1950) Хосе Луис Бофи (1952) Ференц Платко (1953 – 1955) Джордж Робледо (1955) Енрике Фернандес (1955 – 1956) Уго Тасара (1957 – 1958) Флавио Коща (1959 – 1960) Ернан Караско (1960 – 1961) Хосе Мануел Морено (1962) Уго Тасара (1963) Кауполикан Пеня (1964) Хосе Мария Родригес (1964) Уго Тасара (1965) Андрес Прието (1966 – 1967) Педро Моралес (1967) Франсиско Молина (1968 – 1969) Енрике Ормасабал (1969 – 1970) Франсиско Ормасабал (1970 – 1971) Луис Аламос (1972 – 1975) Хосе Гонсалес (1975) Орландо Аравена (1976) Ференц Пушкаш (1977) Хуан Сото (1977) Серхио Наваро (1977 – 1978) Алберто Фуию (1978) Педро Моралес (1979 – 1980) Педро Гарсия (1981 – 1985) Артуро Сала (1986 – 1990) Едио Иностроса (1990)
Мирко Йозич (1990 – 1993) Висенте Кантаторе (1994) Едио Иностроса (1994) Игнасио Прието (1994) Густаво Бенитес (1995 – 1998) Нелсиньо Баптища (1999) Карлос Дуран (1999) Фернандо Морена (1999 – 2000) Роберто Ернандес (2001) Хайме Писаро (2002 – 2004) Рикардо Дабровски (2004) Марсело Еспина (2005) Рикардо Дабровски (2005) Клаудио Борхи (2004) Фернандо Астенго (2008) Марсело Бартичото (2008 – 2009) Гуалберто Хара (2009) Уго Токали (2009 – 2010) Диего Каня (2010 – 2011) Луис Перес (2011) Америко Галего (2011) Луис Перес (2011) Иво Басай (2011 – 2012) Луис Перес (2012) Омар Лабруна (2012 – 2013) Уго Гонсалес (2013) Густаво Бенитес (2013) Ектор Тапия (2013 –) Шампион (32): 1937, 1939, 1941, 1944, 1947, 1953, 1956, 1960, 1963, 1970, 1972, 1979, 1981, 1983, 1986, 1989, 1990, 1991, 1993, 1996, 1997 К, 1998, 2002 К, 2006 А, 2006 К, 2007 А, 2007 К, 2008 К, 2009 К, 2013/2014 К, 2015 А, 2017
Вицешампион (17): 1933, 1943, 1952, 1954, 1955, 1958, 1959, 1966, 1973, 1982, 1987, 1992, 1997 А, 2003 А, 2003 К, 2008 А, 2010
Носител (10): 1958, 1974, 1981, 1982, 1985, 1988, 1989, 1990, 1994, 1996
Финалист (4): 1979, 1980, 1987, 1992Празно поле – не се провежда; „—“ – не участва; „ПФ“ – полуфинал; „ЧФ“ – четвъртфинал; „ОФ“ – осминафинал; „ШФ“ – шестнайсетинафинал; „2ГФ“ – втора групова фаза; „ГФ“ – групова фаза; „ПК“ – първи кръг; „К“ – квалификации
| Година | ПрДив | Купа | КамАп | КопаЛиб | КопаСуд | СупЛиб | КопаКОН | КопаМер |
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
| 1933 | 2 | 1 | ||||||
| 1934 | 3 | 2 | ||||||
| 1935 | 4 | |||||||
| 1936 | 3 | |||||||
| 1937 | 1 | 3 | ||||||
| 1938 | 3 | 1 | ||||||
| 1939 | 1 | |||||||
| 1940 | 4 | 1 | ||||||
| 1941 | 1 | ОФ | ||||||
| 1942 | 3 | ГФ | ||||||
| 1943 | 2 | 3 | ||||||
| 1944 | 1 | 4 | ||||||
| 1945 | 11 | 1 | ||||||
| 1946 | 6 | |||||||
| 1947 | 1 | ОФ | ||||||
| 1948 | 3 | 5 | ||||||
| 1949 | 9 | ПФ | ||||||
| 1950 | 3 | ГФ | ||||||
| 1951 | 3 | |||||||
| 1952 | 2 | |||||||
| 1953 | 1 | |||||||
| 1954 | 2 | |||||||
| 1955 | 2 | |||||||
| 1956 | 1 | |||||||
| 1957 | 8 | |||||||
| 1958 | 2 | 1 | ||||||
| 1959 | 2 | 4 | ||||||
| 1960 | 1 | ГФ | — | |||||
| 1961 | 3 | ОФ | ЧФ | |||||
| 1962 | 3 | ШФ | — | |||||
| 1963 | 1 | — | ||||||
| 1964 | 4 | ПФ | ||||||
| 1965 | 7 | — | ||||||
| 1966 | 2 | — | ||||||
| 1967 | 3 | ПФ | ||||||
| 1968 | 11 | — | ||||||
| 1969 | 5 | — | ||||||
| 1970 | 1 | — | ||||||
| 1971 | 4 | ГФ | ||||||
| 1972 | 1 | — | ||||||
| 1973 | 2 | 2 | ||||||
| 1974 | 3 | 1 | ГФ | |||||
| 1975 | 6 | ОФ | — | |||||
| 1976 | 4 | — | ||||||
| 1977 | 4 | ПФ | — | |||||
| 1978 | 6 | — | ||||||
| 1979 | 1 | 2 | — | |||||
| 1980 | 3 | 2 | ГФ | |||||
| 1981 | 1 | 1 | — | |||||
| 1982 | 2 | 1 | ГФ | |||||
| 1983 | 1 | 2ГФ | ГФ | |||||
| 1984 | 5 | ГФ | — | |||||
| 1985 | 3 | 1 | ГФ | |||||
| 1986 | 1 | ГФ | — | |||||
| 1987 | 2 | 2 | ГФ | |||||
| 1988 | 6 | 1 | ОФ | — | ||||
| 1989 | 1 | 1 | ГФ | — | ||||
| 1990 | 1 | 1 | ОФ | — | ||||
| 1991 | 1 | ЧФ | 1 | — | ||||
| 1992 | 2 | 2 | ОФ | ОФ | — | |||
| 1993 | 1 | 2ГФ | — | ОФ | ЧФ | |||
| 1994 | 4 | 1 | ОФ | ЧФ | — | |||
| 1995 | 3 | ЧФ | — | ОФ | — | |||
| 1996 | 1 | 1 | — | ПФ | — | |||
| 1997 А | 2 | ПФ | ПФ | — | ||||
| 1997 К | 1 | |||||||
| 1998 | 1 | ГФ | ОФ | — | ГФ | |||
| 1999 | 4 | ОФ | — | ГФ | ||||
| 2000 | 3 | ПФ | — | ГФ | ||||
| 2001 | 4 | — | ГФ | |||||
| 2002 А | ПФ | — | — | |||||
| 2002 К | 1 | |||||||
| 2003 А | 2 | ГФ | — | |||||
| 2003 К | 2 | |||||||
| 2004 А | ЧФ | ГФ | — | |||||
| 2004 К | ПФ | |||||||
| 2005 А | ЧФ | К | — | |||||
| 2005 К | ЧФ | |||||||
| 2006 А | 1 | К | 2 | |||||
| 2006 К | 1 | |||||||
| 2007 А | 1 | ОФ | ОФ | |||||
| 2007 К | 1 | |||||||
| 2008 А | 2 | ЧФ | ГФ | — | ||||
| 2008 К | 1 | |||||||
| 2009 А | 13 | ЧФ | ГФ | — | ||||
| 2009 К | 1 | |||||||
| 2010 | 2 | ПК | ГФ | ПК | ||||
| 2011 А | ЧФ | ГФ | ГФ | — | ||||
| 2011 К | ПФ | |||||||
| 2012 А | ПФ | ОФ | — | — | ||||
| 2012 К | ПФ | |||||||
| 2013 Т | 10 | ОФ | — | ШФ | ||||
| 2013 А | 8 | |||||||
| 2014 К | 1 | ГФ | — | — | ||||
| 2014 А | 3 | |||||||
| 2015 К | ? | ? | ? | ? | ||||
| 2015 А | ? |
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
