From Wikipedia, the free encyclopedia
Димитър Стоевски (истинско име: Динчо Стоев Чолаков) е български писател, драматург и преводач главно на произведения от немската художествена литература. По професия е лекар, специалист по белодробни заболявания, рентгенолог.
Родовите корени на Димитър Стоевски са от Панагюрище. Баща му е шлосер в Техническа секция при БДЖ. Петнадесетгодишен Стоевски публикува хумористични стихотворения в сп. „Българан“ и в-к „К'во да е“ под псевдонима Дин-Чо. През 1919 г. като гимназист обнародва в сп. „Сила“ свой превод на баладата „Двама братя“ из „Книга на песните“ от Хайнрих Хайне.“[1]
Динчо Чолаков, както е истинското му име, завършва медицина в Грац през 1927 г. с докторат и работи по специалността си в продължение на 27 години, до 1954. Наред с това публикува преводи (и на медицинска литература), есета, литературни и театрални статии, рецензии – вече под пълния си псевдоним Димитър Стоевски.[2] Това е времето, когато се увлича от социалдемократически идеи. В литературно-обществения седмичник в-к „Мисъл“ обнародва в свой превод стихотворението на Мария Нойхаузер „Работничка“[3]. Когато през 1934 г. в България се чества сто седемдесет и петата годишнина от рождението на Фридрих Шилер, той превежда и публикува в редактираното от акад. Михаил Арнаудов списание „Българска мисъл“ поемата на Шилер „Песен за камбаната“[4], която през 1935 г. излиза като отделна книга в библиотека „Корали“. Започва да превежда „Фауст“ на Й. В. Гьоте и обнародва началното „Посвещение“ към трагедията в сп. „Българска мисъл“.[5] Там през 1935 г. публикува и пет стихотворения на Гьоте с коментар на автора им.
Като практикуващ лекар Стоевски е привлечен от психологизма на починалия виенски психиатър и белетрист Артур Шницлер. За библиотека „Съвременни романи“ превежда повестта му „Госпожа Беата и нейният син“ (1934). Превежда също краткия роман на Стефан Цвайг „Огнена тайна“ (1934) и новелата му „Лепорела“ (1935). Така започва поредица от преводи, която ще го утвърди през годините като проникновен Цвайгов претълкувател – следват „Фантастична нощ“ (1939), „Мария Стюарт“ (1940), „Новели“ (1946), „Романът на един живот. Балзак“ (1947) и „Фуше“ (1971).
Повратна за преводаческото поприще на Димитър Стоевски е 1937 г., когато напуска длъжността управител-лекар на Софийския тубдиспансер, закупува собствен рентгенов апарат и преминава на свободна практика.
Първото му голямо начинание в този период е романът на Гьоте „Страданията на младия Вертер“ (1937), който излиза в издателство „Игнатов“ с предговор от проф. Константин Гълъбов. За Игнатовата „Библиотека за всички“ Стоевски превежда през 1938 г. трагедиите на Фридрих Шилер „Разбойници“ и „Вилхелм Тел“ (в проза), а също драмата на Г. Е. Лесинг „Емилия Галоти“. За сто и осемдесетата годишнина от рождението на Шилер превежда и гражданската му трагедия „Коварство и любов“ (1939).
Когато книгоиздателство „Хемус“ започва да подготвя поредица от „Съчинения“ на австрийския поет романтик Франц Грилпарцер, то се обръща към Димитър Стоевски. Първият (и единствен) том излиза през 1942 г. и съдържа трагедиите в стихове „Сафо“ и „Вълните на морето и на любовта“.
След Девети септември 1944 г. за преводача настъпва нов период на творческа дейност. Стоевски става член на Съюза на българските писатели (1947). За сто и петдесетата годишнина от рождението на Хайнрих Хайне превежда негови „Избрани стихотворения“ (1947), а на другата година публикува в новооснованото издателство „Български писател“ двойно по-голям том „Книга на песните“.
През 1951 г. Стоевски е назначен като лекар в ДВТУ „Кръстьо Сарафов“ (ВИТИЗ, днес НАТФИЗ) и заема този пост четири години. Това е период, в който се възобновява интересът му към театъра. В София се играят в негов превод Шилеровите драми „Разбойници“ (1952) и „Дон Карлос“ (1954). Във връзка с честването на сто и петдесетата годишнина от смъртта на Фридрих Шилер издателство „Народна култура“ подготвя негови „Избрани произведения“ (1955 – 1956). В първите два тома влизат драмите „Дон Карлос“, „Вилхелм Тел“, „Мария Стюарт“ и „Орлеанската дева“ – всички претворени в стихове от Д. Стоевски. Той е съставител и на третия том „Лирика“, за който превежда стихотворения и балади.
Димитър Стоевски превежда и „Ода на Радостта“ от Фридрих Шилер – част от финала на „Девета симфония“ от Лудвиг ван Бетховен, която става химн на Европейския съюз.
Последната му, и то най-голяма изява в заниманията му с Шилеровото творчество, е преводът на трилогията „Валенщайн“ – „Станът на Валенщайн“, „Пиколомини“, „Смъртта на Валенщайн“ (1968), в стихове.
Когато през 1955 г. почива Томас Ман, Стоевски превежда романа му „Буденброкови. Упадък на едно семейство“ (1956), което е първото представяне на Томас Ман от 1930 г. насам. Обнародва том новели от Теодор Щорм под надслов „Именското езеро“ (1958), биографичната книга на Лион Фойхтвангер „Мъдростта на чудака или Смърт и преображение на Жан-Жак Русо“ (1961) и романа на Теодор Фонтане „Ефи Брист“ (1963) – първото запознаване на българския читател с прозата на Фонтане. Стоевски проявява особен интерес и към скандинавската литература. От немски той превежда том „Избрани пиеси“ (1956) от Хенрик Ибсен и сборник с новели от Бьорнстерне Бьорнсон под заглавие „Косите на Авесалом“ (1960). Представя и голям том „Новели“ (1964) от Томас Ман.
Значителен преводачески принос на Димитър Стоевски е пресъздаването на голяма част от творчеството на Бертолт Брехт. Още през 1956 г. (годината, в която умира поетът) пиесата му „Майка Кураж и нейните деца“ е поставена от Бургаския народен театър в превод на Стоевски. Следва първата Брехтова книга в България – „Просяшки роман“ (1959). А създаденият Държавен сатиричен театър представя под режисурата на Боян Дановски „Удържимият възход на Артуро Хи“ (1960). Успехът на тази постановка засилва интереса към Брехтовата драматургия и неговата театрална теория. През 1961 г. в Софийския народен театър се играе „Майка Кураж“ с актрисата Олга Кирчева в главната роля (пиесата излиза като книга в 1966 г.), а Старозагорският драматичен театър поставя „Виденията на Симона Машар“. Същата пиеса е поставена на следващата година от Варненския народен театър и на сцената на тогавашния ВИТИЗ. Драмата на Брехт „Добрият човек от Сечуан“ се играе във ВИТИЗ (1965), а излиза като книга през 1970 г. Димитър Стоевски превежда и пиесата „Животът на Галилей“ (1966). С нея и „Майка Кураж“ той участва в тома „Избрани творби“ (1979) от Бертолт Брехт от поредицата „Световна класика“.
Своя литературен опит и познания Д. Стоевски влага в съставената от него, Димитър Дублев и Ламар „Антология на немската поезия“ (1966). За нея превежда творби от Валтер фон дер Фогелвайде до младия поет на ГДР Вернер Бройниг. Принципът на подбора, както отбелязва в предговора си, е „през душата на всеки отделен поет да се прозре душата на народа в нейните съкровени глъбини“.
Преводачът Стоевски се обръща и към гротескния и многозначен свят на Франц Кафка – превежда негови разкази и романа му „Процесът“ (книгата излиза едва през 1980 г.). Също тъй навлиза в творчеството на Фридрих Дюренмат и превежда пиесата му „Физици“, която през 1965 г. се играе едновременно върху сцените на три театъра (изданието е от 1966 г.). Интересът към съвременната драматургия го подтиква да се заеме и с късната пиеса на Герхарт Хауптман „Пред залез слънце“ (1974).
През 1974 г. Димитър Стоевски става член-учредител на Съюза на преводачите в България.
Димитър Стоевски превежда и произведения за деца. Самият той още в началото на литературното си поприще публикува собствената си книга по немски фолклорни мотиви „Чудният роман на Кум Лисан“ (1938). За българските деца претворява един том „Приказки“ от Вилхелм Хауф (1955) и книгата в стихове на Вилхелм Буш „Весели случки“ (1956). Следват „Вироглавото теле“ (1960) пак от Вилхелм Буш, „Петимата весели другари“ (1962) от Хайнрих Щруб и най-значителното му дело в тази област – два тома „Приказки“ от Братя Грим (1962-1963). Освен това превежда приказната повест на Франц Фюман „Мръсният Мориц“ (1963).
През последното десетилетие от живота си Д. Стоевски даде на българската култура още една голяма творба из немската книжовна съкровищница – драмата в стихове на Й. В. Гьоте „Ифигения в Таврида“, която той публикува заедно с немалко стихотворения в тома „Лирика, драма, проза“ (1971), от поредицата „Световна класика“.
В едно свое младежко есе, хвърляйки поглед към още неясното си бъдеще, Димитър Стоевски възкликва: „Ще имам само едно желание, една молба: вечният наш спътник, демонът Време, да обърне последната страница на моя живот в мига, в който в моите очи се стопи последният ред на последната хубава книга.“ [6]
За изкуството на литературния преводач Стоевски казва: „За нас, като оставим настрана безспорните изисквания за основно познаване на двата езика, дарование, творческа индивидуалност и др., от не по-малко значение са ТВОРЧЕСКИЯТ ПОРИВ към преводната работа и ТВОРЧЕСКАТА РАДОСТ от нея.“ [7]
Своето схващане за тайнството на преводния акт Димитър Стоевски изразява в една бележка за работата си върху Брехтовата „Майка Кураж“: „...стихове не се превеждат, а се претворяват; пресъздава се не буквалният текст, а мисълта, чувството, образът.“ [8]
В статията си „По няколко повода“ Стоевски подчертава: „...не всеки, който владее – дори перфектно – чужд език, е годен за преводач (става дума естествено за художествена литература – белетристика, поезия, драматургия). Защото, макар да показва още някои от изискваните качества, основна необходимост за делото му е дарбата; а тази дарба следва да включва една своеобразна творческа езикова интуиция...“. [9]
Към чуждия текст Димитър Стоевски пристъпва, както диригентът към партитурата на музикална творба. Прочита го индивидуално, открива там своите прозрения, лични влечения и надежди, накрая „просвирва“ произведението като отломък от собствената си същност. И тъкмо чрез това привидно своеволие преводът му добива рядко, обаятелно своеобразие, което го прави по-верен по дух на оригинала, отколкото едно сухо, педантично, лишено от полет филологическо „превеждане“.
Книжовното дело на Димитър Стоевски се измерва с присъща за него мярка. Иска се немалко смелост и самоувереност, за да премериш сили с великани на духа като Гьоте, Шилер и Хайне, Лесинг, Грилпарцер и Теодор Щорм, Томас Ман, Хауптман и Фойхтвангер, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг и Франц Кафка. Наред с това Стоевски превежда на български творби на Ибсен, Пушкин, Тургенев, Молиер, Лопе де Вега. Преводът е за него съкровено занимание, той се залавя с големи, значителни неща, които отговарят на едроскроената му душевност. Без да го съзнава, той става образец, мит за по-младите преводачи. От него те усвояват майсторството на артистичното превъплъщение, а също възхищението към българския език като към живо същество с могъщо и тайнствено дихание. Така от майстор-преводач Димитър Стоевски се превръща в учител на преводачи.
Пиесата е печелила конкурс за българска историческа драма през 1962-1963 г. Ролята на младия Кракра е играна от актьора Петър Гюров. Според критиката пиесата е написана с изключително жив и звучен език. В нея се говори най-вече за любовта към родното място, за предателството, за чистотата на човешките отношения, за любовта и приятелството.[10][11] Драмата е поставена и в Български телевизионен театър през 1970 и 1972 г.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.