Украинци в България

Украинците са осмата по численост народност в България. Според преброяването на населението през 2011 г. те са 1789 души, или 0,02 % от населението на страната.^[1]

История

Правилно е появата на украинската общност в България да се свързва с известния украински учен и обществен деец Михайло (Михаил) Драгоманов (1841 – 1895). Той пристига в София през 1889 г. по покана на българския министър на образованието и преподава най-нова история във Висшата школа (дн. Софийски университет „Св. Климент Охридски“). За постоянно се установява в България дъщерята на Драгоманов – Лидия (1866 – 1937), която се омъжва за Иван Шишманов (1862 – 1928) – ученик на Драгоманов, професор, първия български славист и украинист. Между другото, през 1918 г., когато Царство България признава Украинската народна република (УНР), проф. Шишманов е изпратен в Киев като посланик (в София от 1918 до 1920 г. също има посолство на УНР). През 1943 г. синът на Лидия и Иван Шишманови – Димитър Шишманов (1899 – 1945), е министър на външните работи на България. През 1945 г. след присъда на комунистическия т. нар. народен съд той е разстрелян като „враг на народа“ (реабилитиран през 1996 г.). През 1895 г. в София по покана на семействата Драгоманови и Шишманови гостува украинската поетеса Леся Украинка (1871 – 1913). По инициатива на украинското посолство и украинците в България през 1995, 2005 и 2009 г. гробът на Михайло Драгоманов на Централните софийски гробища е възстановен и подреден.^[2]

Следващата вълна от украинци пристига в Българя след октомврийския преврат в Руската империя през 1917 г. и гражданската война по украинските земи. Ако първата вълна от емиграция на украинци в България е представена от незначителна група украински интелектуалци, то втората е значително по-многобройна. Според някои данни става дума за над 2000 души патриотично настроени украинци, а ако говорим и за рускоезичните, то се споменава число от порядъка на 20 000. Но те се водят като белоемиграция и украинските организации, съществували тук през 20-те и 30-те години на 20 век и забранени през 1945 г., предпочитат да не контактуват с тях. Сред тези украински центрове трябва да се споменат „Украинска общност“ с клонове в Пловдив, Варна, Видин, Русе, Севлиево, Ловеч, украинското гимнастическо дружество „Сеч“, дружество „Украински сокол“, Украинско национално-казашко дружество, Украинско дружество на запорожките казаци „Хетман Сагайдачний“.^[2] Сред видните български личности-потомци на украинската белоемиграция е поетесата Ваня Петкова.^[3]

Един от лидерите на „Украинска общност“ е известният украински скулптор Михайло Парашчук (1878 – 1963) – ученик на Огюст Роден. Някои български архитекти наричат Парашчук „баща на архитектурната скулптура в България“. Той се налага с творческия си подход при художественото оформяне на печатницата на Стайков (фигурата на Гутенберг), къщата-резиденция на Хаджипетрови, дома на д-р Стамболиев, Дома на правниците, Банката за земеделски кредит в София, Българската търговско-индустриална камара в Бургас, унгарското и френското посолство. Някои от тези сгради са разрушени от бомбардировките през Втората световна война. На Парашчук българските архитекти възлагат украсата и на такива монументални сгради, като БНБ (декоративните мотиви с лъвове на „потъващите“ врати и зодиакалния часовник в оперативната зала, разкошния хол на втория етаж с колоните и капителите), Съдебната палата (оригиналните орнаментирани рамки на парадните врати), Министерството на отбраната, Военната академия „Г.С. Раковски“ (неповторимите релефи по сюжети на българската история във входното антре, разположени над петте врати – „Аспарух минава Дунава“, „Цар Симеон пред стените на Цариград“, „Отбраната на Шипка“).^[2]

През 1932 г. украинците в София начело с Парашчук организират препогребване на Михайло Драгоманов, на гроба му поставят паметник, изработен от самия Парашчук. На паметника има надпис: „На великия гражданин на украинската емиграция“. През 1963 г. Михайло Парашчук почива и е погребан до Драгоманов. Посмъртно за принос към българската култура той е награден с орден „Кирил и Методий“. През декември 1998 г. на гроба на Парашчук със средствата, събрани от украинските дипломати, бизнесмени и диаспора, също е поставен паметник с бюста на твореца, изработен от Вежди Рашидов.^[2]

Последната активна организация на украинците в България е Украинско културно обединение (УКО). През 1944 г., когато страната е окупирана от Червената армия, неговите лидери Иван Колисниченко и Дмитро Майстренко са арестувани и изпратени в Москва. Какво се е случило с тях, не се знае. В ръцете на СМЕРШ по чудо не попада само Сергий Юзефович – секретар на УКО, но с него се захваща българската „Държавна сигурност“ и по-късно той преминава през местните лагери. Юзефович е роден през 1915 г. в Централна Украйна, след октомври 1917 г. се озовава в Германия, после – в Полша, където следва. През Втората световна война воюва в редиците на полската войска. Ранен е. Разгромен, неговият полк отказва да се предаде на немците, но не вярва и на болшевиките, затова поема към Балканите. През 1943 г. Сергий Юзефович пристига в България като представител на умереното крило („мелникивци“) на Организацията на украинските националисти. Живее във Велико Търново, признат е от украинската общност в България като нейния доайен.^[2]

Архивът на Михайло Парашчук, който съдържа много интересни данни за украинската емиграция и диаспора в България и света се обработва. През 2001 г. Емине Хакова от Държавния архив и дипломатът Виталий Москаленко подготвят каталогът „Украинска емиграция в България след Първата световна война“, а през 2007 г. – научно-инвентарен опис на архива на Парашчук. Сега се работи върху сборника с документите от този архив.^[2]

През социализма в България започва да пристига третата вълна на украинската емиграция. Условно тя може да се назове „брачна“, защото основната причина за идване на украинците тук е бракът с български гражданин. По това време в Украйна учат и работят много българи. Но тази емиграция предимно е рускоезична, въпреки че чудесно пее украински песни, и след разпадането на СССР през 1991 г. много хора от нея придобиват руско или българско гражданство. Това, че част от украинците не стават граждани на Украйна, се обяснява и с факта, че украинското посолство се открива в София едва през май 1993 г. А и Русия не се противи на двойното гражданство, докато Конституцията на Украйна го забранява категорично.^[2]

Според някои данни през 1991 г. в България има 5 – 6000 украинци. Десет години по-късно, по време на националното преброяване през 2001 г., българските граждани с украински произход са 2489 (за сравнение, с руски – над 15 000). Съгласно българското законодателство именно тези около 2500 украинци трябва да се водят като украинска диаспора (или малцинство) и нейните организации могат да членуват в Националния съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси към Министерския съвет и да претендират за държавно финансиране на дейността си.^[2]

Преди години украинците започват да се обединяват в свои сдружения и сега юридически регистрирани такива организации има в София („Мати-Украйна“), Бургас („Украйна-Диаспора“), Варна („Черноморие“), Добрич („Добруджа-Украйна“), Силистра („Украински дом“).^[2]

През 2002 г. към „Мати-Украйна“ започва да работи Украинското неделно училище, където Антонина Якимова – професионален педагог, завършила Киевския университет „Тарас Шевченко“, преподава на 15 – 20 деца украински език и роден край. Сега училището се премести в сградата на посолството в София, където има клас, специално оборудван с финансовата помощ на Украинската държава. Впрочем, с тази помощ диаспората се снабдява с компютри, монитори, принтери, фотоапарати, фитнес уреди, възстановени са паметниците на Михайло Драгоманов и Михайло Парашчук, брутално ограбени от вандали в края на миналия век.^[2]

През 2004 г. Украинското неделно училище започна да работи и към Консулството във Варна. Там е преподавала съпругата на един от дипломатите – Нина Кирилич. Училището не работи.^[2]

През 20-те и 30-те години на 20 век в България излизат следните украински печатни издания: „Украинско-български преглед“, „Украинско слово“, „Да се сплотяваме“, „На стража“, „Независимост“. През март 1935 г. се появява списанието „Украинско-български вести“, но то излиза само веднъж. От август 1994 г. до април 2001 г. редовно, всеки месец, излиза вестникът „Украйна прес“. През 1998 г. той може да се чете и в интернет, където го има, само че под друго име – „Украински вести“ (www.ukrpressbg.com). „Украйна прес“ заедно с информационния бюлетин на украинското посолство „Украйна“ (1993 – 1997) запълват информационния вакуум за Украйна в България. Читателите научават не само актуалните новини, но и за историята и културата на Украйна, за вековните връзки между двата народа.^[2]

През пролетта на 2009 г. в София на площад „Възраждане“ се появява паметник на украинския гений Тарас Шевченко. Това е огромно постижение на единните усилия на Украинската държава, посолството на Украйна, общността и украинските и българските бизнесмени-спонсори.^[2]

И така, украинската общност в България има своя славна история. Но комунистическите 45 години лишават българските украинци от връзката между поколенията, тя се прекъсва и в началото на 90-те години на 20 век де факто развитието на диаспората започва почти от нулата. За да ги подкрепи, през 2000 г. в София пристига тогавашният председател на Световния конгрес на украинците Асколд Лозинский, а през 2010 г. – председателят на Европейския конгрес на украинците Ярослава Хортяни. Именно с нейното съдействие и по инициативата на Красимир Панковски – лидер на младите украинци в България, в София (а после и в Банско) се провежда Първата конференция на младежките организации на украинската диаспора в Европа.^[2]

Много за развитието на украинската общност в България прави и украинското посолство, в частност дипломатите Виталий Москаленко, Микола Ярмолюк, Виталий Пейчев.^[2]

Численост и дял

Численост и дял на украинците според преброяванията на населението в България през годините:^[4][1]

Година	Дял (в %)	Численост
2001	0.03	2489
2011	0.02	1789

В административно-териториално отношение

Численост на украинците по области, според преброяването на населението през 2001 г.:^[4]

Област	Численост	Дял (в %)
Общо	2489	0.031
Благоевград	78	0.022
Бургас	185	0.043
Варна	208	0.045
Велико Търново	113	0.038
Видин	40	0.030
Враца	55	0.022
Габрово	45	0.031
Добрич	74	0.034
Кърджали	20	0.012
Кюстендил	34	0.020
Ловеч	29	0.017
Монтана	46	0.025
Пазарджик	61	0.019
Перник	44	0.029
Плевен	72	0.023
Пловдив	197	0.027
Разград	23	0.015
Русе	93	0.034
Силистра	32	0.022
Сливен	35	0.016
Смолян	27	0.019
Софийска	59	0.021
София	571	0.048
Стара Загора	109	0.029
Търговище	21	0.015
Хасково	51	0.018
Шумен	95	0.046
Ямбол	72	0.046

Вижте също

• Население на България
• Руснаци в България

Източници

1. Население по местоживеене, възраст и етническа група в България през 2011 година // НСИ, 2011. Посетен на 21 януари 2015.
2. Украинската общност в България // Европа 2001, 2010. Посетен на 21 януари 2015.
3. Голяма енциклопедия "България". София, София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN ISBN 9789548104319.
4. Етнически състав на населението в България // miris.eurac.edu. Архивиран от оригинала на 2018-07-15. Посетен на 21 януари 2015.

Външни препратки

• ((uk)) Асоциация на българско-украинското приятелство и сътрудничество Архив на оригинала от 2016-03-27 в Wayback Machine.
• ((uk)) ((bg)) Страница на украинската диаспора в България