община и село в Северна Италия From Wikipedia, the free encyclopedia
Ро̀ка Канавѐзе (на италиански: Rocca Canavese; на пиемонтски: Roca, Рока) е село и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположено е на 421 m надморска височина. Към 1 януари 2023 г. населението на общината е 1694 души,[2] от които 120 са чужди граждани.[3]
| Рока Канавезе Rocca Canavese | |
_-_BEIC_6330647.jpg) | |
  Рока Канавезе  Рока Канавезе | |
| Страна | Италия |
|---|---|
| Регион | Пиемонт |
| Провинция | Торино |
| Площ | 14,19 km²[1] |
| Надм. височина | 421 m |
| Население | 1694 души (2023) |
| Кмет | Алесандро Лайоло (Гражд. листа) от 27 май 2019 |
| Покровител | Успение Богородично, 15 август |
| Пощенски код | 10070 |
| Телефонен код | 011 |
| МПС код | TO |
| Официален сайт | www.comune.roccacanavese.to.it |
| Рока Канавезе в Общомедия | |
Селото е разположено в централно-северната част на Метрополен град Торино, близо до първите алпийски релефи, в устието на долината на потока Малоне – ляв приток на река По, в западната част на района на Канавезе.[4] От южната му страна тече потокът Малоне, а на север хълмовете в подножието на планината Сапеня (Monte Sapegna) ограждат реалния му център в естествен басейн.[5]
Територията, богата на гори за сеч и кестенови гори, има неправилен геометричен профил с доста подчертани височинни вариации, достигащи до 1352 м. надм. височина.[6]
До него се стига през мореновите хълмове на Вауде след излизане от северния околовръстен път на Торино, когато насреща се появяват релефите на Горната долина на Малоне.[5]
Заедно с Форно Канавезе, Левоне, Пратильоне и Ривара е част от Планинския съюз „Горно Канавезе“ (Unione Montana Alto Canavese[7]).
Граничи със следните 7 общини: Левоне, Корио, Форно Канавезе, Барбания, Вауда Канавезе, Сан Карло Канавезе и Ноле.[8] Отстои на 27 км от Торино и на 128 км от Милано.[9]
Селото включва 82 подселища (на итал. frazioni[10]) и множество разпръснати къщи по хълмовете и по пътищата, водещи към Левоне, Барбания, Корио и Чирие.[11] Основните подселища са Ариет, Арсун, Авокат, Борньо, Бурета, Чамà, Ферандо, Джербидо), Мин, Мойе, Монсиньоре, Монтильо, Непоте, Перольо (Peroglio), Пиана, Пит, Ремондато, Рувера, Сан Роко, Труко, Валосера (Vallossera), Вауда ди Рока, Верна, Винарди.[8]
Към 1 януари 2023 г. населението на общината е 1694 души,[2] от които 120 чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния (50 души). Български граждани липсват.[3]
Топонимът се появява през 1267 г. като La Rocha от латинското Rocca – стръмна скала; произлиза както от стръмната скала на замъка, така и от самия замък (Rocca, т.е. крепост), построен да доминира устието на потока Малоне към равнината Вауде.[12]
Преди XI век господарите на Рока са лангобардите, наследници на Аутари.
От XI век Рока е част от Маркграфство Ивреа и една от неговите бастиони: потокът Малоне е границата между маркграфството и Маркграфство Торино.
Впоследствие господарите на тези места са васали на първите графове Канавезе и техен кадетски клон.
По-късно над Рока властват графовете Биандрате, присъединили се чрез бракове към графовете Валперга.
Към средата на XII век територията на Канавезе е подложена на инвазията на Маркграфа на Монферат. Поради това Графовете Канавезе сключват съюз с господарите отвъд потоците Орко и Малоне и така се ражда Конфедерация De Canapicio. През 1252 г. тя се дели на два клона: Графове Валперга, обявили се за гибелини, съюзници на маркграфовете на Монферат и на графовете Биандрате (господари на Рока), и графове Сан Мартино – гвелфи и съюзници на графовете на Савоя и на принцовете на Ахая. Дългата война между тях приключва през 1294 г. с мирен договор. На 5 ноември 1295 г. Амадей Кавалиери получава в замяна на други феоди тези на Корио, Гросо и Рока.
През 1307 г. наследниците на Амадей даряват замъка на Рока на господаря на Пиемонт Филип I Савойски-Ахая и в замяна на това получават като феод териториите на Рока, Корио и Левоне, които управляват до 1309 г., когато поради спор Филип I щурмува замъка с оръжия и назначава Джорджо Прована за кастелан (собственик и пазител на замъка).
През 1552 г. замъкът отново е разрушен, този път от французите. През 1631 г. той е построен отново на място под първоначалния и по-късно преминава под властта на Савоя. През 18 век замъкът е окончателно разрушен и никога повече не е възстановен.[5]
Икономиката се базира предимно на селското стопанство, което произвежда пшеница, царевица и плодове; практикува се и животновъдство, козевъдство и птицевъдство. Участието на индустрията е скромно: състои се от малки компании, работещи в хранителната, металургичната, механичната, строителната, дървообработващата и мебелната промишленост. Присъствието на третичния сектор също е скромно: не се предоставят по-квалифицирани услуги като банкиране, но дистрибуторската мрежа задоволява основните нужди на общността.[13]
Построен е през XII век като защитен аванпост на долината на Корио. През 1390 г. е частично разрушен от Филип I Савойски-Ахая. Едва в средата на XV век Маркграфът на Монферат нарежда да се построят разрушените укрепления. Руините на древния замък с пет кули, насочени нагоре, и с внушителни арки, покрити с бръшлян, са видими на ул. Кастело (via Castello).[12][14]
Строежът на енорийската църква (Parrocchiale di Santa Maria Assunta) започва през 1771 г. и завършва през 1801 г, като първоначално се използва материал от разрушения замък. Отвън има пет ниши: в средната има статуя на Успение Богородично, а отстрани – тези на четири светци. Църквата е трикорабна и под купола ѝ се намира главният олтар. В нея се намира историческият орган Веджеци-Боси (Vegezzi-Bossi) от 1913 г. с два мануала и около двадесет регистъра.[15]
Параклисът (Cappella della Confraternita di Santa Croce) има важна културно-историческа стойност поради цикъла интериорни късноготически стенописи от неизвестен автор. Древният параклис, посветен на Св. Йоан Кръстител, е от XI - XII век, когато е построен като ораторий, свързан с близкия замък. На пода все още е видим надгробният камък, който е давал достъп до криптата, където са били погребвани местните феодали. Към средата на XV век, със съгласието на тогавашния феодал Гвидо Алдобрандини Биандрате ди Сан Джорджо, корабът на църквата е разширен и тя става енорийска. С военните събития от 1621 г. параклисът претърпява значителни щети. С изграждането на новата енорийска църква (завършена през 1801 г.) той е изоставен. На 22 октомври 2011 г. е открита реставрираната му постройка, дом на изложби и други културни дейности.[16]
Късноготически и други стенописиː от особен интерес са стенописите на платната на купола: четирите сцени са отделени една от друга с ребра, които се разклоняват от центъра и минават по заострените сводове на свода, украсени с ангели, билки и цветя, съставляващи арабески в късноломбардски готически стил. Всяка от четирите сцени с гранатови, сини и светлозелени фонове изобразява 4-те евангелисти или 4-те отци на църквата по двойки: Св. Марк със Св. Йероним, Св. Лука със Св. Григорий Велики; Св. Йоан Богослов със Св. Августин; Св. Матей със Св. Амвросий. Евангелистите са изобразени, докато работят на писалищата си, докато Отците на църквата, облечени в богати дрехи, са седнали на елегантни престоли с високи гърбове. Ведрите сцени образуват нещо като средновековен scriptorium, поставен обаче не вътре в стените на абатство, а на открито, на тревни площи, украсени с цъфтящи храсти.[16]
От 15 век е цикълът стенописи, украсяващи свода, задната стена на презвитериума и част от страничните стени на наоса. На задната стена на презвитериума е изобразен Бог Отец, простиращ ръцете си към намиращата се под него сцена на Оплакването на мъртвия Христос. На лявата му стена се намира фигурата на Богородица, увита в голяма черна мантия, и скованото тяло на Христос: това предполага намесата на художник с вероятно провансалски произход. По-нависоко, на лявата стена на кораба, е изобразена Мадоната на състраданието, която защитава под мантията си членовете на Братството на дисциплинираните на Св. Йоан Кръстител, облечени в бяло расо с качулка. На дясната стена, все още отстрани, е изобразена Мадона на млякото, заобиколена от ангели музиканти, поставена в архитектурна структура, която, предвид правилното използване на перспективата и неясните препратки към изкуството на Джовани Мартино Спанцоти, говори за датировка от 16 век. В центъра на свода, под ребрата, е разпознаваема монограмата на Свети Бернардин.
Църквата (Chiesa di Sant'Alessio) до 1771 г. е енорийска, а след това е параклис на сегашното гробище, разположен на хълм с изглед към Рока Канавезе. Църквата е напълно преустроена и почти няма следи от оригиналната ѝ романска структура с изключение на камбанарията от 11 век в пиемонтски романски стил, все още оригинален в каменната си структура; тя е с висящи арки и с прозорци с две арки, поддържани от малки колони с почти трапецовидни капители.[17]
На планината Сапеня (Monte Sapegna) през 1673 г., след чумна епидемия, е построена бяла църква, посветена на Снежната Мадона (Cappella della Madonna della Neve) , собственост на общините Рока, Левоне и Форно Канавезе. В първия вторник на август хората от трите села се събират, за да почетат Девата и да празнуват заедно.[18]
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.