From Wikipedia, the free encyclopedia
Международният съд на ООН (на френски: Cour internationale de Justice; на английски: International Court of Justice) е основният съдебен орган на Организацията на обединените нации (ООН),[1] който е сред 6-те основни органи.
Международен съд на ООН | |
Cour internationale de Justice International Court of Justice | |
Информация | |
---|---|
Основан | 1945 г. |
Заменил | Постоянна палата за международно правосъдие |
Част от | Организация на обединените нации |
Тип | международен съд, основен орган на ООН |
Седалище | Хага, Хага |
Езици | английски, френски |
Състав | 15 съдии |
Уебсайт | www.icj-cij.org |
Карта | |
Местоположение в Хага | |
Международен съд на ООН в Общомедия |
Учреден е през 1945 година[2] и започва работа през 1946 година, с основната цел да разрешава спорове, представени пред него от различни държави, и да дава тълкувания по правни въпроси, поставяни пред него от Общото събрание и Съвета за сигурност на ООН, както и от други упълномощени агенции. Седалището на Международния съд е в Хага, Нидерландия. Съдът функционира в съответствие със Статута (устава),[3] който е част от Устава на ООН, и със своя Регламент.
Съдът започва работа през 1946 г., заменяйки Постоянната палата за международно правосъдие, която е учредена през 1920 г. под егидата на Лигата на Нациите. През октомври 1945 г. Постоянната палата, на своята последна сесия, приема решение за предаване на архивите и имуществото си на Международния съд, който също трябва да заседава в Двореца на мира в Хага. На 31 януари 1946 г. съдиите от Постоянна палата за международно правосъдие подават оставка и на 5 февруари Общото събрание и Съвета за сигурност на ООН избират първите членове на Международния съд.[4] През април 1946 г. Постоянната палата официално е разпусната и Международният съд, събрал се на първото си заседание, избира за свой председател съдията Хосе Густав Героро (Салвадор), който е и последния председател на Постоянната палата за международно правосъдие. Първото заседание на съда е проведено на 18 април 1946 г.[5]
Най-дългият срок при изпълнението на длъжността пълномощен съдия принадлежи на Манфред Ляхс (Полша), който е съдия в продължение на 26 години.[6] Най-краткият (19 месеца) е на Ричард Бакстър (САЩ).[6]
Нормативните актове, от които се ръководи дейността на Международния съд, са:
Съдът може да се сезира само от държави. Същевременно той може да се обръща към международни организации, когато:
Към 27 април 2012 г. съставът на съда е както следва:[7]
Име | Националност | Позиция | Начало на пълномощията | Край на пълномощията |
---|---|---|---|---|
Петер Томка | Словакия | Председател (2012 – 2015) | 2003 | 2021 |
Бернардо Сепулведа Амор | Мексико | зам.-председател (2012 – 2015) | 2006 | 2015 |
Хисаши Оуада | Япония | Член | 2003 | 2021 |
Рони Ейбрахам | Франция | Член | 2005 | 2018 |
Сър Кенет Кейт | Нова Зеландия | Член | 2006 | 2015 |
Мохамед Беноа | Мароко | Член | 2006 | 2015 |
Леонид Скотников | Русия | Член | 2006 | 2015 |
Антонио Агусто Канчадо Триндаде | Бразилия | Член | 2009 | 2018 |
Абдулкави Ахмед Юсуф | Сомалия | Член | 2009 | 2018 |
Сър Кристофър Грийнууд | Великобритания | Член | 2009 | 2018 |
Сюе Ханцин | Китай | Член | 2010 | 2021 |
Джан Е. Донахю | САЩ | Член | 2010 | 2015 |
Джорджо Гаджа | Италия | Член | 2012 | 2021 |
Джулия Себутинде | Уганда | Член | 2012 | 2021 |
Далвир Бхандари | Индия | Член | 2012 | 2018 |
Съдът се занимава с най-разнообразни дела. До днес той не е разглеждал много съдебни дела. От 1980-те насам обаче има тенденция за все по-голямото му използване, особено от страна на развиващи се страни. Така например през 1986 година Международният съд взима решение, че Съединените щати нарушават международните закони с войната в Никарагуа, което води до оттеглянето на американците оттам.[8][9]
За да се конституира съдът е нужен кворум от 9 съдии, като решенията се взимат с мнозинство от присъстващите. При равен брой гласове се взима предвид гласът на председателя. Съдът се сезира с писмена молба до секретаря, в която се посочват страните по делото и предметът на спора. Съдопроизводството протича в два стадия – писмен и устен. Страните участват със свои представители. Процесът е публичен, а решението се обсъжда на закрито заседание. Решението по делото е задължително само за страните по него, а третите държави са длъжни да го уважават.
Допуска се преглед на решението само по една-единствена причина – когато са открити факти от решаващо естество – новооткрити факти, а не новосъздадени. Откриването на фактите на по-късен етап не бива да се дължи на небрежно отношение на страна по делото. Прегледът обаче е възможен до 6 месеца след откриване на фактите и не по-късно от 10 години след постановяване на съдебното решение. С оглед стеснения предмет на разглеждането при прегледа не може да се счита, че това е преразглеждане /пререшаване/ на делото, което е в противоречие с окончателността и необжалваемостта на решенията на МСООН. Решенията на МСООН се ползват със силата на присъдено нещо и не са източник на международно право не създават правни норми.
При спорни случаи, Международният съд постановява обвързващо решение между държавите, които са съгласни да се подчинят на решението на съда. Само суверенна държава може да бъде страна по спора. Отделни личности, корпорации, масти от федерална държава, неправителствени организации, органи на ООН и самоопределящи се групи са изключени от пряко участие в случаите, макар че съдът може да получава информация от обществени международни организации. Това не изключва недържавни интереси да са предмет на съдопроизводство, ако една държава води дело срещу друга. Например, една държава може, в случай на „дипломатическа защита“, да заведе дело от името на един от гражданите си или отделна корпорация.[10]
Юрисдикцията често е ключов въпрос за Съда при спорни случаи. Основният принцип е, че Международният съд има юрисдикция само при изразено съгласие. В член 36 са посочени четири фундаментални правила, на която може да се основе юрисдикцията на Съда.
В допълнение Съдът може да има юрисдикция въз основа на „мълчаливо съгласие“ (forum prorogatum). При липса на ясна юрисдикция по силата на член 36, тя ще бъде установена, ако респондента приеме юрисдикцията на Международния съд изрично или просто пледира по съществото на спора. Този прецедент възниква по време на делото „Великобритания срещу Албания“ през 1949 г., касаещо спора за протока Корфу. Съдът постановява, че писмото от Албания, посочващо, че тя предоставя правомощията на Международния съд, е достатъчно на Съда да получи юрисдикция.
Международният съд може да дава съвещателни мнения само ако му бъдат поискани от правоимащи за това органи и организации – органи – ОСООН и ССООН, които съгласно УООН имат това правомощие; други органи на ООН – ИКОСОС, Съвета за попечителство и Временния комитет на ОСООН, които са упълномощени от ОСООН, както и специализираните организации към ООН доколкото това е предвидено в споразуменията им сключени с ООН които ги правят СО. Те нямат задължителна сила. Съществува обаче практика на отделни международни организации да признават тези мнения за задължителни. Съвещателната юрисдикция на МСООН има две основания – искането да изхожда посредством резолюция от правоимащ орган и въпросът по който се иска съвещателно мнение да е правен по своята същност.
Съвещателните мнения имат статут и авторитет поради факта, че това е официално произнасяне на главния съдебен орган на Организацията на Обединените нации.[16] Те често са спорни, тъй като задаваните въпроси са противоречиви или делото се използва като индиректен начин за показване пред Съда, че това наистина е спорен въпрос. Известно становище например е по „делото за ядрените оръжия“.
Член 94 установява задължението на всички членове на ООН да се съобразяват с касаещите ги решения на Съда. Ако страните не спазят това изискване, спорният въпрос може да бъде отнесен пред Съвета за сигурност за правоприлагащи действия. Такъв метод на прилагане има очевидни проблеми. Ако решението е срещу една от петте постоянни държави членки на Съвета за сигурност или нейни съюзници, върху всяка резолюция на изпълнение ще бъде наложено вето. Това става например, при делото „Никарагуа срещу САЩ“, когато Никарагуа отнася неспазване на решението на Съда от страна на САЩ пред Съвета за сигурност.[17] Освен това, ако Съветът за сигурност откаже да приложи съдебно решение срещу всяка друга държава, няма друг метод за принуда на държавата да се съобрази с решението. Най-ефективната форма за правоприлагащи действия на Съвета за сигурност, принудителните мерки съгласно глава VII от Устава на Организацията на обединените нации, може да бъде оправдана, само ако на риск са изложени международния мир и сигурност. Съветът за сигурност никога не е правил това.
Връзките между Международният съд и Съвета за сигурност, и разделянето на правомощията им, са взети предвид от Съда през 1992 г. при случая с взривяването на самолет на „Пан Ам“ над Локърби. Съдът е трябвало да разгледа заявление от Либия за временни мерки, които да защитят правата ѝ, които, както държавата твърди, са били нарушени от заплахата от икономически санкции от Обединеното кралство и Съединените щати. Проблемът е, че тези санкции са били разрешени от Съвета за сигурност, което е довело до потенциален конфликт между функциите на Глава VII на Съвета за сигурност и съдебната функция на Съда. Съдът решава, с единадесет гласа срещу пет, че не може да нареди прилагането на исканите временни мерки, тъй като правото на претенции от страна на Либия (дори и да е узаконено според Монреалската конвенция), prima facie не е счетено за уместно, тъй като действието е разпоредено от Съвета за сигурност. В съответствие с член 103 от Устава на ООН, произтичащите от устава задължения имат предимство пред други договорни задължения. Независимо от това, през 1998 г. Съдът обявява жалбата за допустима.[18] Решение по същество не е взето, тъй като през 2003 година страните (Обединеното кралство, САЩ и Либия) уреждат случая извънсъдебно.
Някои дела, разгледани в Международния съд на ООН:[19]
Благодарение на работата си, Международният съд не само допринася за развитието на редица правни принципи, регламентиращи реда на придобиване и делимитация на територии, но също така и решава голям брой спорове между различни държави.
Примери за това са следните спорове, разгледани от Съда.
През 1962 г. Съдът постановява, че храма Пра Вихеар, място за поклонение и богослужение на кхмерите, контролиран от Тайланд от 1954 г., в действителност се намира на територията на Камбоджа и следователно Тайланд трябва да оттегли полицейските и въоръжените си сили, и да се върне всички елементи, взети от руините. Тайланд изпълнява решението на Съда.
През 1986 г., в дело, касаещо граничния спор между Буркина Фасо и Мали, страните напълно признават пограничната линия, установена от специалната комисия, сформирана от Съда.
През 1992 г. друга комисия слага край на съществувалия в продължение на 90 години спор между Салвадор и Хондурас относно сухопътните и морски граници на двете държави и границите между островите им. През 1969 г. напрежението, свързано със спора, е дотолкова силно, че футболния мач между съставите на двете страни в квалификациите за световното първенство довежда до краткотрайна, но кръвопролитна война (известна като „футболната война“).
Неотдавна Съдът решава териториалния спор между Либия и Чад за така наречената Ивица Аузу с площ 125 хиляди км² в пустинята Сахара, за която двете страни воюват няколко пъти. През 1994 г. Съдът излиза с решение в полза на Чад и няколко месеца по-късно, всички либийски войски окупирали района, са изведени от него, под контрола на изпратените от Съвета за сигурност на ООН наблюдатели.
През 1999 г., Съдът също така разрешава сложния пограничен спор за границата между Ботсвана и Намибия, касаещ остров в река Чобе с площ от 3.5 km². Той постановява, че остров Касикили (Седуду) принадлежи на Ботсвана и Намибия обявява, че ще спази решението.
На 3 февруари 2009 г. Съдът излиза с решение по териториалния спор между Украйна и Румъния. Това е стотният процес в историята на Съда.
На 22 юни 2010 г. Съдът издава консултативно мнение по валидността на Декларацията за независимост на Косово, в което решава, че декларацията не е нарушила международното право. Въпреки това, този извод не е правно обвързващ, тъй като разглежданият въпрос е в компетенциите на Съвета за сигурност на ООН.
Международният съд е критикуван по отношение на решенията, процедурите и авторитета си. Както и критиките към Организацията на обединените нации като цяло, много от тях се отнасят повече към общия орган на държавите членки отколкото към специфични проблеми в състава на съдиите или техните решения. Основните критики включват:
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.