А

А, а e първата буква от българската^[1][2] и всички кирилски азбуки. Обикновено обозначава отворена предна незакръглена гласна /a/. Има цифрова стойност 1.

Кирилска буква А
Цифрова стойност: 1
Уникод (hex)
Главна: U+0410
Mалка: U+0430

Произлиза от гръцката буква алфа. В глаголицата има начертание и название Аз, а в старобългарската и църковнославянската азбука има название азъ.^[1] и начертание .^[2] В кирилицата буквата има начертание А. Съвременното начертание на буквата е въведено за първи път в Русия от цар Петър I през 1708 г.^[2] През годините графичното изписване на буквата се е променяло, но днес е стандартизирано и изглежда точно като латинската буква a. Транслетерира на латиница с латинската буква A.^[2]

Фонетика

В съвременния българския език буквата „А“ е гласна (заедно с още пет гласни). Според ширината на прохода в устната кухина а е класифицирана като широка гласна (с широк проход) (заедно с е и о); според мястото на образуване в устната кухина - средна гласна (в средната част на устната кухина) (заедно с ъ); според участието на устните в образуването на звука - неустни или нелабиални гласна (без участие на устните) (заедно с е, и и ъ).^[3]

Буквата „А“ има три фонемни стойности: акцентувано а (например в мак), неакцентувано а (например в р̀оза) и акцентувано ъ (например в четат).^[2] Обикновено под ударение (акцент) а се произнася като отворена задна незакръглена гласна /ɑ/.^[4] Когато е в неударена (неакцентувана) сричка, фонемната стойност на буквата съответства приблизително на полуотворена задна незакръглена гласна /ʌ/, като в известна степен звукът варира в зависимост от положението си в думата и стила – в първата предударена сричка и в по-официален стил има тенденция да е по-отворен, а в останалите срички и в по-разговорен стил – да е по-затворен.^[5] Понякога буквата „А“ под ударение може да обозначава и полузатворена задна незакръглена гласна /ɤ̞/, която обикновено се означава с „Ъ“ – това става в следните особени случаи:^[6][7]

• при форми на непълен (кратък) член на съществителни от мъжки род в единствено число: дом - дома (изговор (домъ), клас - класа (изговор класъ), мъж - мъжа (изговор мъжъ), син - сина (изтовор синъ), свят - света (изтовор светъ)^[8]
• при окончания за сегашно време на глаголи в първо лице, единствено число или трето лице в множествено число: донеса (изговор донесъ), чета (изговор четъ), дадат (изговор дадът), крадат (изговор крадът)^[8]

Друго значение

Буква А в азбуке Елизаветы Бём

• а съюз Съчинителен противоположен съюз. Означава:
  1. Съпоставяне. Аз чета, а той слуша. Едни го хвалят, а други го корят. Учението е светлина, а невежеството - мрак. Птиците хвърчат, а рибите плуват.
  2. Противопоставяне, когато в едната мисъл се отрича казаното от другата; но ала. Не живеем, за да ядем, а ядем, за да живеем. Чакайте ме утре, а не днес.
  А пък съюз Означава по-ясно разграничено съпоставяне; пък. Ти си гледай работата, а пък той ще отговаря за постъпката си. Много яде, а пък малко придава.
• а - а съюз Съчинителен съотносителен съюз. Означава незабавна последователност или вътрешна зависимост; ха. А заплаче, а се засмее. А дума дал, а душа дал.
• а междуметие I. С ударение, за да изрази:
  1. Неуверено, съмнително питане. А, навлезли са войските? Та щяло да стане нужда от него, а?
  2. Възклицание като отговор на повикване. Иване! - А?
  3. Насърчение, подкана, дразнение. А върви де! А удари ме, ако смееш!
  4. Яд, закана. А махай се от тука!
  II. Произнасяно с ударение [аа], за да се изрази:
  1. Радост, почуда. А, тука ли си бил! А, такава ли била работата!
  2. Досещане. А, сега ми дойде на ум!^[9]
• а- (гр. а- „не-“, „без-“, противоположен на) Отрицателна частица, представка в чужди думи, която пред гласна се явява като ан-: аморален, анемия.^[10][9]
• а музи. 1. Буквено означение на тона ла.
  2. Съкращение за алт.^[10]
• а Маймунско „а“ (@).^[11]

В руски език

В руския език А, а е първата буква от руската азбука, която се състои от 33 букви.^[12] Обозначава гласния звук а и пред него съгласните винаги се изговарят твърдо.^[13] Удареното а и неудареното а се изговарят различно:

• Удареното а се изговаря като българското а. (дар - чете си дар, так, факт, два, мгла).
• Неудареното а и о се произнасят като а непосредствено пред ударение и в самото начало на думата (аппара̀т, база̀р, арбу̀з, гара̀нт, набо̀р, обзо̀р (чете си абзор), обма̀н (абма̀н), позо̀р (пазо̀р), това̀р (тава̀р), солда̀т (салда̀т)).
  Във всички останали срички а и о се произнасят като неударено българско ъ (бараба̀н (чете се бъраба̀н), каранда̀ш (къранда̀ш), го̀род (го̀ръд), ко̀локол (ко̀лъкъл), до̀лго (до̀лгъ), мно̀го (мно̀гъ)).^[14]

Гласният звук а без ударение след ч и щ преминава в и^е или и (часы′ - ч[и^е]сы’ и ч[и]сы′, щавѐль - щ[и^е]вѐль и щ[и]вѐль).^[15]

Кодове

кодова таблица	буква	десетично	шестнадесетично	осмично	двоично
Уникод	главна	1040	0410	002020	0000010000010000
	малка	1072	0430	002060	0000010000110000
ISO 8859 – 5	главна	176	b0	260	0010110000
	малка	208	d0	320	0011010000
KOI 8	главна	225	e1	341	0011100001
	малка	193	c1	301	0011000001
Windows 1251	главна	192	c0	300	0011000000
	малка	224	E0	340	0011100000
Mac Cyrillic	главна	128	80	300	0011000000
	малка	224	E0	340	0011100000

HTML кодовете са: А или А за главна буква и а или а за малка буква.

Вижте също

• А латинско
• Алфа
• Ӑ
• Ӓ

Източници

1. А, а // „Енциклопедия А-Я“. София, БАН, 1974. ISBN 4422/1971. с. 9. (на български)
2. А // „Голяма енциклопедия БЪЛГАРИЯ“. Т. 1 (А-БЪЛ). София, БАН, Труд, 2011. ISBN 978-954-8104-23-4. с. 7. (на български)
3. Кръстев 1992, с. 22.
4. Бояджиев 1998, с. 29.
5. Бояджиев 1998, с. 38 – 42.
6. Бояджиев 1998, с. 30 – 31.
7. Андрейчин 2012, с. 11.
8. „Правопис и пунктуация на българския език. Основни правила“. София, Просвета, 2012. ISBN 978-954-01-2604-3. с. 10-11. (на български)
9. а // Димитър Попов. „Български тълковен речник“. Четвърто издание. София, Наука и изкуство, 2015. ISBN 954-02-0156-X. с. 15. (на български)
10. а // Ал. Милев, Й. Братков, Б. Николов. „Речник на чуждите думи в българския език“. Трето преработено и допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1970. с. 17. (на български)
11. а // Емилия Пернишка, Диана Благоева, Сия Колковска. „Речник на новите думи в българския език (от края на XX век и първото десетилетие на XXI в.)“. София, Наука и изкуство, 2010. ISBN 978-954-02-0322-5. с. 23. (на български)
12. Дилевски 1985, с. 5.
13. Дилевски 1985, с. 6.
14. Дилевски 1985, с. 10 – 11.
15. Димитрова 2014, с. 12.

Библиография

• Андрейчин, проф. Любомир. „Официален правописен речник на българския език“. София, Просвета, 2012. ISBN 978-9540-127-019.
• Бояджиев, Тодор и др. „Граматика на съвременния български книжовен език. Том I. Фонетика“. София, Абагар, 1998. ISBN 954-584-235-0.
• Дилевски, Николай. „Руска граматика“. Шесто издание. София, Наука и изкуство, 1985. с. 264. (на български)
• Димитрова, Стефана. „Руска граматика с упражнения“. Трето допълнително издание. София, Наука и изкуство, 2014. ISBN 954-02-0204-3. с. 340. (на български)
• Кръстев, Боримир. „Граматика за всички. Популярно описание на българския език“. София, Наука и изкуство, 1992. ISBN 954-02-0025-3. с. 299. (на български)