Староанглийски език
From Wikipedia, the free encyclopedia
Староанглийският език (наричан още англосаксонски) е стара форма на английския език, говорена в части от днешна Англия и Южна Шотландия от средата на V до средата на XII век. Той е западногермански език, сроден със старофризийския и старосаксонския. Близък е също до старонорвежкия и оттук – до съвременния исландски език. За разлика от съвременния английски език, староанглийският има богата морфология: поддържа няколко различни падежа – именителен, винителен, родителен, дателен и творителен, остатъци от които има само в няколко местоимения в съвременния английски. В староанглийския думите се пишат така, както се изговарят.
Староанглийският език не е статичен, употребата му обхваща период от около 700 години – от заселването на англосаксонците в Англия през V век до времето след норманското нашествие през 1066 г., когато езикът претърпява драстична промяна. Староанглийският приема някои черти на езиците, с които влиза в контакт – келтските езици и двата варианта на старонорвежкия. Това става по време на нашествията на викингите, които завладяват и управляват Дейнлоу в североизточната част на Англия.
Терминът староанглийски (Old English) не винаги е имал едно и също значение. Той е означавал например по-стария вариант на съвременния английски (езикът на Шекспир и езикът на английския превод на Библията – т. нар. Библия на крал Джеймс; този език сега се нарича ранен съвременен английски (Early Modern English). В някои по-стари издания на речника на Уебстър, например изданието от 1913 г. Old English се отнася за средноанглийския, използван в периода от 1150 г. до 1350 г., а по-старата форма на езика се нарича англосаксонски (Anglo-Saxon). Архив на оригинала от 2006-02-11 в Wayback Machine.