Джагфар тарихъ
From Wikipedia, the free encyclopedia
„Джагфар тарихъ“ (на татарски: Җәгъфәр тарихы или Cäğfär Taríxı) – в превод „История на Джагфар“, е спорен текст, претендиращ, че е компилация от ранни исторически материали за прабългарите, хазарите и други евразийски номади.
Той говори за много личности и исторически събития, за които липсват свидетелства от други източници. Например, в него се споменават хазарските владетели от средата на 7 век Халга и Кабан, които липсват в ал-Табари, в Кембриджкия ръкопис и в Хазарската преписка или в който и да е друг запазен документ.
В българската наука не съществува единодушие по отношение на„Джагфар тарихъ., - Макар някои историци да приемат частичната автентичност на „Джагфар тарихъ“,[1][2][3] [4] преобладава мнението, че това е фалшификат от 19 – 20 век, съдържащ смесица от реални данни и измислици.[5][6][7] Според защитниците му „Джагфар тарихъ“ е написан около 1680 г. в някогашното Казанско ханство по заповед на сеид Джагфар. Те смятат оригинала за изгубен, като текстът е запазен само в руски превод, за който се твърди, че е направен от Ибрагим Нигматулин (1916 – 1941 г.). Дори те обаче признават, че в най-добрия случай това е сборен документ, от два други летописа създадени през 11-12 в., които са обединени в едно 17. в В същото време документа раказва за предполагаеми събития от времето на кан Крум, Персиян и Борис, живели векове преди тези събития. Той е публикуван за пръв път през 1993 г. без научен коментар.[7] Любопитен подход предлага Г. Владимиров - той счита, че този документ не трябва да се разглежда като извор, а по-скоро като идеологическа книга и го сравнява с "История славянобългарская" на Паисий.[8]