Детонация
From Wikipedia, the free encyclopedia
Детонацията е режим на горене, включващо свръхзвуков екзотермичен фронт, ускоряващ се през среда, която провежда ударна вълна непосредствено пред него. Детонациите могат да възникват както в конвенционални твърди експлозиви, така и в течни и в газообразни,[1] което позволява системата на вълната да бъде наблюдавана по-подробно.
Широк набор от горива могат да приемат формата на газ, капки или суспензия. Газовите детонации често се свързват със смес от гориво и оксидант в състав, който е под конвенционалното съотношение на запалимост. Оксиданти могат да бъдат халогените, озонът, водородният пероксид или оксиди на азота. Най-често детонациите се случват в ограничени системи, но понякога могат да възникнат и в големи облаци от пара. Други материали като ацетилен, озон и водороден пероксид могат да се детонират и без наличието на кислород.[2][3]
Детонацията е открита през 1881 г. от две двойки френски учени: Марселен Бертло И Пол Вией[4] и Франсоа Ернест Малар и Анри Луи льо Шателие.[5] Математическите прогнози относно разпространението на вълната първоначално са направени от Дейвид Чапман през 1899 г.[6] и Емил Жуге през 1905, 1906 и 1917 г.[7][8][9] По-нататъшен напредък в разбирането на детонациите е постигнат от Яков Зелдович, Джон фон Нойман и Вернер Дьоринг в началото на 1940-те години.