From Wikipedia, the free encyclopedia
Арата Исодзаки (на японски: 磯崎 新) е японски архитект. Получава престижната архитектурна награда „Прицкер“ (на английски: Pritzker) през 2019 г.[1]
Арата Исодзаки 磯崎 新 | |
японски архитект | |
Роден | |
---|---|
Починал | 28 декември 2022 г.
|
Националност | Япония |
Учил в | Токийски университет |
Архитектура | |
Направление | метаболизъм постмодернизъм |
Период | 1963 – |
Известни творби | „Фестивал плаза“ на Експо 70 Музей за съвременно изкуство в Лос Анджелис |
Награди | Златен медал на Кралския институт на британските архитекти (1986) „Прицкер“ (2019) |
Семейство | |
Съпруга | 3 |
Деца | 2 сина |
Уебсайт | isozaki.co.jp |
Арата Исодзаки в Общомедия |
Роден е на 23 юли 1931 г. в Оита, Япония. Завършва архитектура в Токийския университет (1954). След дипломирането си девет години работи в бюрото на Кендзо Танге. Основава собствено архитектурно бюро през 1963 г., като първоначално работи в стила метаболизъм, а от 1970-те преминава в постмодернизма.[2] Сред творбите му са стадиони, университетски кампуси, музеи, търговски и културни центрове, офиси на банки. В своите сгради често използва прости, абстрактни форми.
Член е на международни журита и се смята за откривател на таланти като Заха Хадид, Бернар Чуми и Даниел Либескинд.[3]
От 1983 г. е почетен член на Съюза на германските архитекти (BDA). През 1998 г. е избран за почетен член на Американската академия за изкуства и литература. Член-кореспондент е и на Полската академия на знанията (PAU) в Краков.[4]
До средата на 70-те години Исодзаки е обърнат към утопичните проекти на метаболистите. Ярък пример за това е проектът му „Гроздове във въздуха“ (1962), в който жилищните сгради се състоят от цилиндрични стълбове, върху които са „закачени“ съседни струпвания като пчелни пити.[5]
Още през 60-те години обаче Исодзаки създава и проекти, които не са характерни за метаболистите. Такъв е проектът му „Град на бъдещето“ (1962). В него той развива темата за класическите руини. Тази линия идва от европейския романтизъм (по-специално гравюрите на Пиранези). По това време тя вече е популярна в Япония. Пример за това е Центърът на мира в Хирошима на Кендзо Танге. Като млад Исодзаки е повлиян от т.нар Японската романтична школа, синтез на немския романтичен дух и почитане на японското традиционно изкуство. Това оправдава комбинацията от шинто, древногръцка типология (Акропол за Хирошима) и композициите на Льо Корбюзие.[5]
След 1968 г. Исодзаки показва в различни страни изложбата „Разрушената отново Хирошима“, демонстрираща отношението му към процесите на съзидание и разрушение, към мистиката и реалността.
В края на 1960-те и през 1970-те години Исодзаки използва преднамерено гротескни форми, с което се приближава до архитектурата на постмодернизма, която използва исторически стилове, най-често на базата на монтаж и е иронична (Централната библиотека на Китакюшу, Фукуока, 1973 – 1975).[5]
В статията от 1985 г. „Архитектура със или без ирония“ той пише:
„ | „През първите 20 години от моята професионална кариера вярвах, че архитектурата не може да съществува без ирония... Това ме настрои да създавам архитектура като форма на критика. Това ни позволи да приемем вулгарността вместо снобизма, светското вместо свещеното без срам... Беше неизпълнимо желание, траур по изгубеното – Хирошима, геноцида, а за преодоляване на тази бездна бяха избрани стилът на разума, чувството за хумор и парадоксът. След 20 години практика ще намеря начин да създавам архитектура без ирония.“[5] | “ |
В Италия той проектира гробницата на композитора Луиджи Ноно на гробището на остров Сан Микеле във Венеция (1994). В Германия по негов проект е построена сградата на Berliner Volksbank на Potsdamer Platz в Берлин (1998). В Русия участва в конкурса за реконструкция на Мариинския театър в Санкт Петербург (2003).[6]
В Полша дарява на фондация „Киото-Краков“ проекта за Центъра за японско изкуство и технологии „Манга“ в Краков, за което е отличен с командорския кръст на Ордена за заслуги пред Република Полша (1994).[7]
Архитектурните журналисти отбелязват влиянието на Казимир Малевич върху творчеството на Исодзаки. Проектът за Национална библиотека в Катар отпраща към архитектоните на Малевич, а проектът за нова сцена на Мариинския театър е фантазия на тема супрематизъм.[3]
Женил се е три пъти и има 2 сина от втората си съпруга.
През ноември 2014 г. Исодзаки атакува проекта на студиото на Заха Хадид, спечелил конкурса за нов национален стадион в Токио за Олимпийските игри през 2020 г. В пространно прессъобщение той остро осъжда проекта, заявявайки, че ще бъде „срам за бъдещите поколения“.[11] Исодзаки е само един от цяла редица прочути японски архитекти, които се противопоставят на проекта на Хадид.
Коментарът на Хадид за тази обединена атака се свежда до коментара, че макар всички подписали да са архитекти успели в международен план, все пак се оказало, че не търпят международни архитекти в своята страна.[12]
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.