From Wikipedia, the free encyclopedia
Анархизмът е политическа философия, мотивирала анархистките движения по света. Анархизмът застава в опозиция на властта и йерархичната организация във всички човешки отношения.[1][2] Като следствие анархизмът се противопоставя на всяка форма на държавност и защитава анархията като алтернативна форма на обществено устройство.[3][4]
Тази статия е за политическата философия Анархизъм. За общественото движение вижте Анархистко движение.  | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: енциклопедичност, стилистика, обхватност. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Анархизмът обикновено се счита за радикално лява идеология[5] и по-голямата част от анархистката икономическа визия и анархистката социална философия отразяват антиавторитарни интерпретации на комунизма, колективизма, синдикализма, мутуализма и икономиката на участието.[6] Традиционно анархистите са атеисти. Основен символ е червено-черното знаме.[7]
Първите анархистки идеи възникват в древногръцката и древнокитайската философия (макар че данни за някакъв протоанархизъм могат да се видят и в други страни по света, включително и Египет).[8][9] Действително се твърди, че анархистични теми могат да бъдат открити още в творбите на таоистките мъдреци Лаодзи[10] и Чжуанзи. Чжуанзи пише следното „Има нещо такова, като да оставиш човечеството на собствения му ход; никога не е имало нещо като управление на човечеството [с успех]“ и „Дребният крадец отива в затвора. Големият бандит става управник на нация“ и т.н.[11] Към древногръцките протоанархисти традиционно са отнасяни софистите (Антифонт, Диоген Синопски и други) и циниците, както и техният съвременник Зенон от Китион, основателят на стоицизма; те също въвеждат подобни теми.[10][12]
На основата на доминиращите религиозни доктрини, в средновековието възникват същински масови движения с анархистки характер – хусистите[8] в християнска Европа и мутазилитите[13] в Близкия изток, анабаптистите в САЩ[14], бунтовете на даоисти и тайпини в Китай[15].
Все пак модерният анархизъм произтича от секуларната мисъл на Просвещението, и по-точно аргументите на Жан-Жак Русо за централното място на свободата в морала.[16] Макар че в края на 19 век, терминът „анархист“ има изцяло позитивна конотация,[17] все пак той за първи път влиза например в английски език през 1642 по време на Английската гражданска война като обиден термин, използван от роялистите за ругаене на онези, които причиняват безредици.[17] По време на Френската революция се използва положително от някои, като Разгневените (Enragés),[18] особено в опозиция на якобинската централизация на власт, намирайки едно такова „революционно управление“ за оксиморонно.[17] В един такъв климат Уилям Годуин развива, това което мнозина смятат за модерен израз на анархистката философия, той „пръв формулира политическите и икономически концепции на анархизма, макар че не дава име на идеите, развити в неговата работа“ (Пьотър Кропоткин).[19]
Първи Пиер-Жозеф Прудон (френски либертарен теоретик и философ, и политик) се идентифицира като анархист, поради което е наричан основател на модерната анархистична теория.[20] Пиер-Жозеф Прудон също така има свои последователи (за разлика от Уилям Голдуин). Известен е с твърдението си „Собствеността е кражба“, заявено в първия му голям труд, „Какво е собствеността?“ (Qu'est-ce que la propriété? Recherche sur le principe du droit et du gouvernement), публикуван през 1840.[21]
Социален анархизъм
Понятието социален анархизъм обикновено се използва, за да идентифицира комунитаристките форми на анархизма, които подчертават сътрудничеството, кооперацията и взаимопомощта, при отричане на частната собственост върху средствата за производство и на капиталистическите отношения. Социалният анархизъм включва анархо-колективизма, анархо-комунизма, либертарния социализъм, анархо-синдикализма, социалната екология и, отчасти, мютюализма.
Колективисткият анархизъм, също така наричан „революционен социализъм“,[28] е революционна форма на анархизма, обикновено свързвана с имената на Михаил Бакунин и Йохан Мост.[29] За разлика от мютюалистите, колективистките анархисти са застъпват против всички форми на частна собственост върху средствата за производства, считайки, че тази собственост трябва да бъде колективизирана. Съгласно концепциите на анархо-колективистите, това може да стане само по пътя на революция, която ще започне с актове на насилие от страна на неголеми групи революционери („пропаганда на действията“), което би трябвало да революционизира работническите маси, които да колективизират средствата за производство.[30] Въпреки това, в този случай, колективизацията не следва да се прилага за разпределение на доходите, доколкото на работниците трябва да се изплаща заработена заплата в съответствие с положеното за работа време. Това положение по-късно е разкритикувано от анархо-комунистите, тъй като според тях такава система „поддържа системата на наемен труд“.[31]
С понятието анархо-комунизъм се обозначава комунистическо общество, в което не присъстват централизиращи институции. Като заместник на държавата и капитализма той предлага хоризонтална мрежа от доброволни сдружения, работнически съвети и обществени блага, които всеки би могъл да използва за по-добър живот.
Анархо-синдикализмът е политическо движение от края на 19 век и началото на 20 век, възникнало под влияние на анархизма и теоретично обосновано от Жорж Сорел. Това е клон на анархизма, който се фокусира върху работническото движение. Стреми се към обобществяване на кооперации (синдикати) посредством директни действия (стачка, генерална стачка, бойкот, саботаж, революция). Практически действия за осъществяване на анархо-синдикализъм има във Франция и Испания.
Анархо-феминизъм
Анархо-феинизмът разглежда патриархата като едно от проявленията на йерархията и затова като главен проблем на обществото. Анархо-феминистите вярват, че борбата против патриархата е най-важната съставна част на класовата борба и борбата на анархистите против държавата и капитализма.
Мютюализъм
Мютюализмът води началото си от английското и френското работнически движения през 18 век – още преди да са приели анархистка форма (което е свързано с трудовете на Пиер-Жозеф Прудон във Франция и на други теоретици в Съединените щати).[32] Идеите на Прудон са въведени от Шарл Дана,[33] и анархо-индивидуалистите в САЩ, включително Бенджамин Тъкър и Уилям Грийни.[34]
Мютюалисткият анархизъм се основава на взаимност, свобода на сдружаване, доброволен договор, федерализъм, както и на парична реформа. Съгласно Грийни, в мютюалистката система всеки работещ ще получава „справедливо и честно заплащане за работата си; услуги, се разменят за услуги, еквивалентни по стойност, без печалба или отстъпка“.[35]
В ретроспекция мютюализмът понякога се характеризира като икономически индивидуализъм,[36] но също така – и като идеологически посредник между индивидуализма и колективистичните форми на анархизма.[37]
Зелен анархизъм
Зеленият анархизъм (или еко-анархизма) е философска школа в рамките на анархизма, която поставя особен акцент върху проблемите на околната среда. Еко-анархизма представлява теория, която разширява анархистката идеология отвъд границите на човешките взаимоотношения, включвайки критика на взаимодействията между човека и природата. Това води до една анархистка революционна практика, която е не просто посветена на човешкото освобождение, но също така и на някаква форма на екологично освобождение, и която има за цел да допринесе за екологично устойчиво анархистко общество.
Важни ранни влияния за еко-анархизма представляват Хенри Дейвид Торо, Лев Толстой и Елизе Реклю.
Анархисткият индивидуализъм включва в себе си няколко традиции,[38] които отстояват идеята, че
Анархо-индивидуализмът поддържа идеята за собственост, която е притежавана от човек за себе си, и е частна собственост. Това радикално отличава индивидуалистите от социалистите, колективистите, комунистите, комунитаристите, които се застъпват против този подход – едните от тях настояват за колективно владение на собствеността (като правило, противопоставяйки понятията лична и частна собственост), а другите – въобще отричат понятието собственост, твърдейки, че „всичко принадлежи на всички“.[40] Идеите на анархо-индивидуализма са развити от Макс Щирнер, Бенджамин Тъкър, Хенри Дейвид Торо[41] отчасти Алексей Боровой, Мърей Ротбард и други.[42][43][44]
За най-крайната[45] форма на анархисткия индивидуализъм се счита егоизмът,[45] – учение, разработено от Макс Щирнер, един от най-ранните и известни поддръжници на индивидуалистическия анархизъм (макар че, както и Уилям Годуин, самият той не се нарича анархист).[46] Книгата на Щирнер „Der Einzige und sein Eigentum“ („Единственият и неговата собственост“) е издадена през 1844 г., и е основополагащ текст в дадената философска традиция. В съответствие с концепцията на Щирнер, единственото ограничение на правата на човека – това е неговата сила, ограничивана от силата на другите:
„Децата нямат право на пълнолетие, защото са непълнолетни: тоест защото са деца. Хора, които не са се сдобили с пълноправие, нямат това право: излизайки от състоянието на безправие, тогава придобиват пълноправие. С други думи: това, което станеш със сила, на това имаш право. Всички права и всички пълномощия аз черпя в самия себе си. Аз имам право на всичко това, което мога да подчиня. Аз имам право да низвергна Зевс, Йехова, Бог и т.н., ако мога да го направя, а ако не мога, то тези богове завинаги ще останат спрямо мен прави и силни, аз ще трябва да се преклоня пред тяхното право и тяхната сила в безсилен „страх Божий“, ще трябва да съблюдавам заповедите им и ще считам себе си в правото си на всичко, което не върша съгласно тяхното право, както руската погранична стража счита себе си в правото си да застреля бягащите от нея подозрителни хора, действайки по заповед на „висшето началство“, тоест убивайки „по право“. Аз самият си давам правото да убивам, докато самият аз не си забраня; докато самият аз не ще избегна убийството, няма да се боя от него като „нарушение на правото“. Подобна мисъл има в стихотворението на Шамисо „Долината на убийствата“, където побелял убиец, индианец, предизвиква благоговейно чувство у европееца, чиито приятели е убил. Само на това нямам право, което не правя напълно свободно и съзнателно, тоест на това, за което аз самият не се упълномощавам.“[47]
Щирнер изхожда от правото на силата. Съгласно неговата концепция, обществото – това е илюзия, то не съществува, но хората са реалност. Той се застъпва за собствеността, придобита с физическа сила, с власт, но не и по морално право[48]
При това Щирнер се застъпва за определен вид защита на правата си и предрича създаването на „съюз на егоистите“, в който жестокостта сплотява хората.[49] Отношението на Макс Щирнер към държавата е донякъде противоречиво: от една страна, той счита съществуването ѝ за незаконно, противоестествено, но в същото време не смята за необходимо хората да я унищожат, макар че препоръчва да се избавят от нея. В действителност, той говори от позицията на игнориране на съществуването на държавата, когато тя е в противоречие с интересите на индивида, и в съгласието с присъствието ѝ, когато интересите им съвпадат.[50] Все пак, докато счита, че никой не трябва насилствено да премахва държавата, той в същото време вярва, че държавата в крайна сметка ще се срине сама в резултат на повсеместното разпространение на егоизма.[51]
В Русия, анархисткият индивидуализъм, разработен от Щирнер, обединен с идеите на Фридрих Ницше, привлича неголям кръг бохеми – художници и интелектуалци като Павел Турчанинов, и редица други, които намират себеизразяване в престъпленията и насилието.[52] Те отричат необходимостта от създаване на организация, считайки, че само неорганизираните, спонтанно действащи хора са обезопасени от принудата и властта, и именно това ги прави верни последователи на идеалите на анархизма.[53] Такъв тип анархистки индивидуализъм вдъхновява анархо-феминистката Ема Голдман.[54] Макар егоизмът на Щирнер да е индивидуалистичен, той оказва не по-малко влияние и върху определена част анархо-комунисти.[55] Форми на либертарния комунизъм, подобни на това, развива Ситуационния Интернационал, изключително егоистичен по своята природа.[56]
Друга форма на анархо-индивидуализма застъпват „Бостънските анархисти“,[54] американски индивидуалисти, които поддържат идеята за частна собственост, разменима на свободния пазар.[57] Те отстояват свободата и собствеността на частните организации[58] и се застъпват за съхранение на системата на наемен труд.[59] Фактът, че едни хора наемат други, експлоатират чуждия труд, за тях не е проблем, макар че те искат:
Те вярват, че държавно-монополният капитализъм (определен като спонсориран от държавата монопол)[61] възпрепятства пълноценното възнаграждение на труда.
Трябва да се отбележи, че даже сред американските индивидуалисти от 19 век, няма единна доктрина, доколкото те не са съгласни един с друг по различни проблеми, включително правото на интелектуална собственост и правото на собственост върху земята.[62] Основната разлика се появява по-късно през 19 век, когато Бенджамин Тъкър и редица други изоставят концепцията за естественото право и преминават в духа на егоистичната философия на Щирнер.[63] Някои „Бостънски анархисти“ като Тъкър, се идентифицират като „социалисти“ – термин, който по това време има широко и донякъде неопределено значение, и под който тогава се подразбира привързаност към идеята за решаване на „работническите проблеми“ посредством радикални икономически реформи.[64]
С началото на 20 век, популярността на индивидуалистическия анархизъм спада,[65] въпреки че по-късно тези идеи са преосмислени и преработени от Мърей Ротбард и анархо-капиталистите в средата на столетието, в потока на по-широкото либертарианско движение.[66]
Анархо-капитализмът е политическа философия, която се застъпва за елиминирането на държавата, както и държавните институции, които се издържат чрез бюджетни средства, но за създаването на частни и конкуретни агенции, създадени на доброволчески принцип, които да изпълняват ролята на съдилища, полиция и прочее. Без бюджетната подкрепа едни такива пари ще идват частно и конкуретно от свободния пазар. При което личните и икономически активности ще се регулират от естественото право на пазара, както и частното право, но не чрез политики. При което престъпления без жертви (продажба на наркотици, проституция, трафик и други), както и престъпления против държавата няма да се преследват. Повечето анархисти от другите направления смятат, че капиталистическите сделки не са доброволни, и че поддържането на класовата структура на капиталистическото общество изисква принуда, която е несъвместима с анархисткото общество и не признават анархо-капитализма за анархистка идеология.[68]
Списък на популярни личности, свързали името си с анархизма:
_-_Portrait_of_Leo_Tolstoy_(1887).jpg)
_13.jpg)
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
