Николай Христозов (писател)

Николай Димитров Христозов (6 януари 1931 – 15 май 2015) е български писател, поет, публицист и преводач.

Тази статия е за писателя Николай Христозов. За футболиста вижте Николай Христозов (футболист).

---

Николай Христозов
Роден	6 януари 1931 г. село Раковски (дн. Димитровград), Царство България
Починал	15 май 2015 г. (84 г.) София, България
Професия	редактор
Националност	България
Жанр	стихотворение, историческа документалистика
Направление	социалистически реализъм
Дебютни творби	стихове във в. „Родопска борба“ (1947)
Известни творби	„По дирята на безследно изчезналите“ (1972)
Награди	Димитровска награда „Пеньо Пенев“ (1976) „Александър Паскалев“ от Община Хасково (2006)

Биография

Роден е на 6 януари 1931 г. в хасковското село Раковски, днес Димитровград. Завършва гимназия в Хасково (1948) и българска филология в Софийския университет (1952). Бил е учител по литература, главен редактор на литературните предавания на Радио София, заместник главен редактор на списание „Септември“ (от 1972), главен редактор на списание „Обзор“. Бил е и първи заместник-председател на Съюза на българските писатели (от 1980), председател на Координационния съвет „13 века България“.

Умира на 15 май 2015 г.

Творчество

За пръв път печата стихове през 1947 г. във в. „Родопска борба“ (Хасково).

Автор на книгите със стихове „Първи песни“ (1958), „Знамената не тежат“ (1965), „Деветнайсет песни за Цветан Зангов и една за нас“ (1966) „Бдение“ (1969), „Третата планета“ (1971), „Ранено мълчание“ (1975), „Битка за мигове“ (1976), „Сняг в гнездото“ (1981), „Земя без въздух“ (1989), „Черна кутия“, „Вик в есента“, „Пропукано сърце“ (избрани стихове, 2006).

Прозаични книги: „Дългът да живееш. Документална повест за Цветан Зангов“ (проза, 1967, 1981), „По дирята на безследно изчезналите“ (1972, 1973, 1977, 1978), достигнала милионен тираж, по нея е създаден телевизионен сериал, „Границите на оптимизма“ (публицистика, 1978), „Гарнизонното стрелбище“ (1983), „В сянката на планината“ (2000).

Превежда Кайсън Кулиев („Избрани стихотворения“, 1969); Пабло Неруда („Сто сонета за любовта“, 1979, 1994); Владимир Набоков („Странник божий“, поезия, 1999). Негови книги са преведени в Русия, Полша, Чехия, Естония, Украйна и Турция.

Може би най-известната му книга е документално-художествената творба „По дирята на безследно изчезналите“, пресъздаваща от прокомунистически позиции събитията от 1923 – 1925 г. и т. нар. бял терор.^[1] Книгата е адаптирана в едноименния минисериал „По дирята на безследно изчезналите“.

Признание и награди

Удостоен е с държавна Димитровска награда, три пъти „Наградата на София“, националната литературна награда „Пеньо Пенев“ (1976), наградата на Съюза на преводачите в България, „Златно перо“ на Съюза на българските журналисти и други национални отличия. Почетен гражданин на София, Хасково и Димитровград (1981). За цялостно творчество получава специалната награда „Александър Паскалев“ от Община Хасково за 2006 г.

Вижте също

• По дирята на безследно изчезналите (филм)

Бележки

1. „По дирята на безследно изчезналите“, София 1972, „Партиздат“, първо издание – в книгата се описват качества на комунистическите революционери като „героизъм“, „мъжество“ и „стоицизъм“, „стоманената сила на революционера“ – с. 22 и др. Турският превод на книгата е „Цанковият кървав фашизъм“.

Външни препратки

• Портрет в Литературен свят