From Wikipedia, the free encyclopedia
Щу̀тхоф; (на немски: Zivilgefangenenlager Stutthof, Sonderlager Stutthof, Arbeitserziehungslager Stutthof) е немски нацистки концентрационен лагер, създаден на анексираните терени на свободния град Гданск (на немски: Freie Stadt Danzig), в местността Щутово, на 36 км от Гданск. Функционира от 2 септември 1939 г. до 9 май 1945 г. Това е първият и най-продължително действал лагер от този тип на територия, принадлежаща понастоящем на Полша. Функционира общо 2077 дни. През това време през лагера преминават около 110 хил. затворници от 28 държави. Най-голяма народностна група са евреите, а най-големите групи от отделните държави са съответно: поляци, граждани на Съветския съюз, на Унгария и на Германия. Около 65 000 са загиналите в лагера, като причина за смъртта им са болести, тежък труд, физическо малтретиране и недохранване.[1]
 |
Лагерът Щутхоф е един от основните инструменти за масов геноцид, използвани на територията на Третия райх в окръг Гданск-Западна Прусия (на немски: Reichsgau Danzig-Westpreussen). През юни 1944 г. лагерът е включен в изпълнението на т. нар. „Окончателно решение на еврейския въпрос“ и придобива характер на лагер на смъртта. „Директорът“ на лагера споменава по време не всекидневните си апели, че единственият път към свободата се намира в крематориума. Затворниците в лагера живеят в страшен глад, а в бараките върлуват епидемии, които често водят до смъртта на стотици.
Други названия използвани в кореспонденцията с лагера:
За построяването на лагера е избран терен, отдалечен от големите селища, намиращ се между селата Стегна и Щутово. Разположен е в началото на Межея Вишляна, на запад от село Щутово (Щутхоф), край пътя Гданск – Щутово. Павиран път свързва Щутхоф с Нови Двор Гдански (Tiegenhof), а с Гданск го свързва ферибота в Швибно. До селото се стига и с теснолинейка (днес ŻKD), която в Нови Двор Гдански има връзка с нормалните железопътни линии. В Щутхоф има и пристанище, което го свързва с Гданск и Елблонг чрез Висленския залив и каналите.
Теренът е заобиколен с водни басейни от всички страни: на запад е Висла, на юг и изток – Висленски залив и мрежа от канали, на север – Балтийско море. Територията на лагера е обградена отвсякъде с блата и торфища, обрасла с гъста борова гора, която успешно скрива истинския характер на лагера.
Строежът на лагера започва на 2 септември 1939 г., когато пристига първият транспорт затворници. Преди това там вече са разположени военни палатки, заедно с малка полева кухня, умивалня и клозет. На затворниците е наредено да изсекат дърветата върху терена, да го нивелират и да издигнат два реда ограда от бодлива тел. Тухлите и керемидите, необходими за строежа са докарани от фабриката за тухли, намираща се на около километър от лагера. Транспортирани са с вагоните на теснолинейката.
Работата по разширяване на лагера е тежка и продължителна, като се предвижда лагерът да бъде по-голям от този в Освиенцим. Причината да се предприеме разширяване е липсата на място за драматично нарастващият брой затворници.
В периода от 2 септември 1939 г. до май 1940 г. на повърхност от около 4 хектара са построени 10 бараки, наречени по-късно Стар лагер. Строени са по наколна система. Основите често са замествани от колове с дебелина 1 метър, забивани дълбоко в земята. Тъй като почвата под Стария лагер е нестабилна (60 см под повърхността има подпочвени води), някои от бараките се поставят върху циментови колове. Стените на бараките се обковават с дърво. Линията за високо напрежение е изградена едва през 1942 г., когато в лагера идва многобройна група специалисти електротехници, а новопостроеният лагер трябва да бъде ограден с линия под високо напрежение.
До ноември 1941 г. в Щутхоф се номерират не бараките, а стаите на затворниците, които са с номера от 5 до 37. През ноември е въведена номерация за отделните блокове, която се прави с римски числа; бараките в Стария лагер са обозначени с числата от I до VIII. Лагерът се канализира, строят се тоалетни, умивални и бараки.
В периода 1940 – 1941 г. е построено седалището на SS властите. Пред входа на лагера са издигнати две бараки, които играят ролята на лагерни офиси. На мястото на Старческия дом е издигната сградата на комендатурата. Там се намират лагерните офиси, казино, кухнята за персонала и квартирите на щаба на SS. Затворниците изграждат и зидана постройка за охраната, гараж и къща за коменданта на лагера. Къщата е построена на мястото на лесничейството, съборено през 1942 г., а недалеч от нея се намира лагерният кучкарник за кучетата на SS. Последна е построена сградата на Политотдел (Politische Abteilung), чийто строеж е завършен през 1942 г.
Старият лагер е обграден с висока ограда от бодлива тел. За да бъдат предотвратени бягства от страна на затворниците, покрай оградата са поставени 4 охранителни кули с постове на SS, оборудвани с автоматично оръжие. През нощта те осветяват целия терен с помощта на силни прожектори. В лагера се влиза през главната порта, наречена „Портата на смъртта“, край която също има охранителна кула. Затворническата част на стария лагер е разделена на две части с помощта на телена ограда и врата.
Извън терена на лагера затворниците изграждат свинарник, обор, конюшня и клетка за около 300 ангорски заека. Лагерът притежава и собствена кланица, от която кухнята на SS се снабдява с месо. На терена на лагера се намират: бояджийска работилница, мебелна работилница, дърводелска работилница, ковачница и електротехническа работилница. Дейността им е свързана със създаването на нови обекти както на територията а лагера, така и извън нея.
Първата част от Новия лагер е построена през 1942 – 1943 г. Предвидена е да събере 10 хил. затворници. Най-напред започва строежът на 30 бараки на север от Стария лагер. Построени са в три реда, по десет бараки във всеки ред. Пет бараки от първия ред и пет от втория са предвидени за работилници и са отделени от останалите с ограда под високо електрическо напрежение. В тях се намират следните работилници: кожарска, шивашка, тъкачна, обущарска, сарашка и за ремонт на велосипеди. Те не са номерирани. Останалите бараки, предназначени за затворници, получават номера от I до XX. Барака XI е предвидена за затворническа столова, барака XIV е изолатор, барака XVI за временна кухня и склад за храни. Теренът на новопостроения лагер е ограден с двойна ограда от бодлива тел, като външната ограда е под напрежение 360 V. На територията на женския лагер е изградена пералня.
След изграждането на бараките започва строеж на пътища, канализация и тръбопровод. Построени са две помпени станции: една на север и една на запад от лагера. На изток от лагера е изградено стрелбище, където се проверяват поправените от затворниците карабини. Паралелно със строежа на Новия лагер на запад от Стария лагер се строят и казарми за стражарите. През лятото на 1942 г. в лагера е изпратена пещ за кремиране. Поставена е на източната стена на бараката, служеща за болница.
В периода от 2 септември 1939 г. до края на 1944 г. лагерът непрекъснато се разраства, на 2 септември 1939 г. заема площ от 0,5 хектара, след изграждане на Стария лагер вече е около 12 хектара, а през декември 1944 г. достига 120 хектара.
Комендантът на лагера използва титлата Lagerkommandant. Той е командващ на целия лагер, като го ръководи с помощта на адютанта си и неговите преки подчинени. На коменданта е подчинен целият персонал на лагера и всички затворници, той представлява командването и извън рамките на лагера. Подчинен е на инспектора на концентрационните лагери. Подписва излизащата от лагера кореспонденция, в това число тайна и поверителна. В случай на служебно пътуване или отпуск по-дълъг от 24 часа, комендантът, след предварително съгласие на инспектора по лагерите, упълномощава друг офицер да го замества. Комендантът няма постоянен заместник.
Коменданти на лагера са:
Длъжността комендант на Щутхоф изпълнява до май 1945 г., макар че на 4 април същата година той и по-голямата част на лагерния персонал заминават по море за концлагера в Равенсбрюк. В Щутхоф остава командирът на 3 охранителен отряд SS-хаупщурмфюрер Паул Иле, заедно с част от персонала. Задачата му е да евакуира затворниците, които все още се намират в лагера.
Подразделение I се състои от няколко организационни единици и играе ролята на щаб на коменданта на лагера. Подразделението ръководи адютантът. Той ръководи и канцеларията на коменданта на лагера в Щутхоф. През ръцете му минава цялата входяща и изходяща кореспонденция на лагера, упълномощен е да подписва много от писмата от името на коменданта. Ежедневно приема доклади за събитията в лагера, грижи се за изпълнението на заповедите и командите. На адютанта е подчинен целия персонал на I и VI подразделение.
Адютанти в Щутхоф са:
В подразделението влизат следните организационни единици:
Отговаря за сигурността на лагера, за реда, за охраната на складовете и работилниците. Контролира също военните от SS по време на изпълнение на служебните им задължения в лагера, конвоира затворниците, докато работят. На 27 октомври 1944 г. е създадено ново подразделение с наименование: Подразделение IA на Офицерския щаб (Abteilung I A Führer Bem Stabe), ръководено от изпратения от Берлин SS-хаупщурмфюрер Кинне – пълномощник на Абвер за Концентрационен лагер Щутхоф (Abwehrbeaufragte für KL Щутхоф).
Тази единица осигурява връзката между властите на лагера с външните власти, като използва за тази цел радиопредаватели, телеграф, телефон и писма. Обслужва също и връзките извън лагера. В това подразделение – с изключение на лагерната поща – не се назначават затворници. Лагерната поща, ръководена от SS-оберщурмфюрер Артур Плато, се занимава с приемането, разпределянето и разпращането на цялата входяща и изходяща кореспонденция, както на властите на лагера, така и на затворниците. Плато е и главният цензор на писмата, изпращани от затворниците.
Осигурява нуждите на лагера от транспорт. Лагерът притежава пътнически и товарни автомобили, както и мотоциклети. Шофьорите са от SS, а в гаражите работят затворници.
Занимава се с всички персонални въпроси на екипа на SS в лагера.
В него се съхранява оръжието и мунициите за нуждите на персонала на лагера. Прави се списък на оръжието, следи се за поддръжката му и се извършват някои дребни ремонти.
Това е почетен съд, който разглежда дребни нарушения на реда от страна на членовете на SS персонала на лагера. По-сериозните нарушения се изпращат на SS съда в Гданск. Съдии в Щутхоф са офицери от персонала на лагера. Документацията се води от SS-оберщурмфюрер Алфонс Гласс.
В Щутхоф има две лавки: една за персонала, където есесовците могат да си купуват стоки срещу пари, а втората за затворниците, които могат да разменят раздадените им купони за хартия за писма, пощенски марки, тоалетни принадлежности и малобройни хранителни продукти. Купоните се издават срещу парични сметки на затворниците. Те се създават от парите, иззети от затворниците при приемането им в лагера и от пари, които им изпращат от вкъщи. Друг източник на купони са работилниците, където затворниците ги получават при изпълнение на нормата. Началник на лавките през целия период на съществуване на лагера е SS-оберщурмфюрер Рихард Аколт.
Политотдел се ръководи от щатен сътрудник на Гестапо, командирован от Гданск. Освен директивите от Гданск, той получава разпореждания и от прекия си началник – коменданта на лагера и от политотговорника в Инспектората на концентрационните лагери, обозначен като DIa. Началникът на отдела разпитва пристигащите в лагера затворници и присъства на разпитите, водени от представители на Гестапо Гданск.
В този отдел попадат списъците на затворниците, пристигащи с транспортите заедно, както и документите, нареждащи да бъдат изпратени там. Въз основа на тези документи се съставят персонални досиета. В този отдел се съставят и списъците на затворниците, преместени в други лагери. За смърт на затворник се уведомява съответния отдел на Гестапо или на Главно управление за имперска сигурност, изпратило затворника в лагера, както и семейството на затворника, но само в случаите, в които то живее на територията на Третия райх. Имената на умрелите затворници се съобщават и в Службата по гражданско състояние в село Щутово. В състава на подразделението влиза и разпознавателна група (Erkennungsdienst), която води досиетата на затворниците и им прави снимки в случай на нужда. За разлика от другите концлагери тук снимките в досиетата не са задължителни и се правят само, ако службата изпратила затворника в лагера, поиска това. Досиетата обаче съдържат пръстов отпечатък на затворника.
Началници на Политотдела в Щутхоф:
Командващият това подразделение има чин I Schutzhaftlagerführer, а неговият заместник II Schutzhaftlagerführer. Те отговарят за настаняването на затворниците, назначаването им на работа, надзирават изпълнението на наказанията и на смъртните присъди. Негов пряк подчинен е Рапортфюрерът (Rapportführer), който с помощта на затворниците два пъти дневно прави доклади за броя на обитателите на лагера. Също два пъти дневно – сутрин и вечер, провежда апели, на които се проверява броят на затворниците и се сравнява описания в документацията. Рапортфюрерът има помощници – блокфюрери (Blockführer) и SS-надзорници (Aufseherinnen), които надзирават жените в лагера. Жените, пребиваващи в бараките в Стария лагер са надзиравани от жена надзирател от SS, изпратена от лагера в Равенсбрюк. Най-известните надзирателки са Анна Копп, Хилдегарда Зеглер, Херте Боте, холандката Риа Йорник.
Част от персонала на лагера са:
Бюрото е ръководено от:
В състава му влизат следните организационни единици:
На командващия подразделението са подчинени също така: обущарската и шивашката работилница, работещи за нуждите на лагера, фризьорът, градинарят и инженерът, който отговаря за техническото състояния на всички съоръжения в лагера.
Командващи Административно-стопанското подразделение:
Командващ Подразделение V е главният лекар на лагера. Организационно той е подчинен на коменданта на лагера, а финансово на Санитарния отдел на Инспекторат D III, откъдето получава лекарства и инструменти, както и заповеди относно санитарната дейност в лагера. Според запазената документация именно от Инспектората главният лекар на лагера е получавал разрешение в газовите камери да бъдат убивани старите и болни затворници.
Главният лекар отговаря също за санитарното състояние на лагера и за здравето на персонала от SS. Случва се също да приема болни затворници, да лекува и оперира, да прави визитации в затворническата болница, да прави подбор като изпраща слабите и болните в газовите камери. Присъства на всички екзекуции, извършени на територията на Щутхоф. Най-често той подписва и смъртните актове на затворниците.
Главни лекари в Щутхоф:
Лагерният лекар отговаря и за въпросите, свързани с погребването на мъртвите затворници. До септември 1942 г. телата са погребвани в масови гробове на гробището Заспа в Гданск. От септември 1942 г. са изгаряни в лагерните крематориуми, ръководени от SS-унтерщурмфюрер Ханс Рах. Пещите на крематориумите се обслужват от затворници.
Газовата камера в Щутхоф започва да действа в края на юни-началото на юли 1944 г. С помощта на газ Циклон B там са умъртвени около 4000 затворници, основно болни и слаби евреи. Лагерният лекар решава кой да бъде изпратен на смърт в газовата камера. Там са екзекутирани и група затворници, които немският съд е осъдил на смърт. Циклон B е пускан през специален отвор в тавана, като най-често това е задача на SS-унтерщурмфюрер Ото Кнот, санитар от лагерната болница, специално обучен за това по време на пребиваването си в Майданек.
В състава на V подразделение влизат също: аптеката, болницата за персонала от SS, крематориумът, газовата камера и болницата за затворници.
Неговата роля е най-малка. Ръководи го адютантът на лагера. Подразделението се занимава с професионално и политическо обучение на SS персонала, главно с образованието на пазачите, сред които има много неграмотни. Организира и културно-просветителски събития.
Основната им задача е да пазят затворниците в лагера, а също докато работят и по пътя до работните им места. Членовете на тази част от персонала изпълняват службата си на патрулните кули, край вратите, около оградата и в мрежа от вътрешни постове (Postenkette). От 1942 г. включват в работата си и кучета. Въоръжени са с автоматични пистолети и карабини.
Подразделението на пазачите се нарича SS-Totenkopfsturmbann концлагер Щутхоф и до края на юни 1944 г. се дели на 3 роти, чиито командири са пряко подчинени на коменданта на лагера. Всяка рота наброява по 145 – 150 есесовци с различни чинове и се дели на 3 взвода (Zug), а всеки от тях на 3 отделения (Gruppe).
Затворниците са вписвани в регистрационни книги като се започва от първи номер. Тези книги, наричани Einlieferungsbuch, продължават да се водят до 25 януари 1945 г. Новопристигналите се завеждат в картотека, в която се вписват личните им данни, датата и причината да бъдат изпратени в лагера, както и информация, свързана с промяна на местопребиваването на затворника, напр. преместване или пребиваване в болница.
Регистрацията на затворниците от Щутхоф започва от номер 6600. Номерата преди това получават затворниците в подлагерите в Гранична Веш (Zivilgefangenenlager Grenzdorf) и Гданск-Мачкови, а след това тези от Нови Порт. Арестуваните в Гдиня са означени с номера от 2000 до 5000. В книгите се вписва категорията на затворника: политически, полицейски, криминално проявен, асоциален, евреин, изследвач на Светото писание (свидетел на Йехова) и др. Тези означения са въведени за първи път на 24 април 1942 г., а от 7 май същата година се използват печати за означаване на съответната категория. В архива на лагера е запазено писмо на Подразделение IV от 6 февруари 1942 г. относно снабдяването на лагера с плат, необходим за изработването на означения на работниците. От пролетта на 1940 г. на работниците се издават номера, изписани върху картон с размери 5×5 см, и те са длъжни да ги носят със себе си. До 1942 г. затворниците не са задължени да си пришиват номерата на дрехите.
От 1942 г. формата за означаване се променя. Тогава номерът започва да се отпечатва на парче бяло платно. Пред номера се отпечатва триъгълник (винкел), чийто цвят означава категорията на затворника. Всички затворници са задължени да пришият тези номера от лявата страна на дрехите си (мъжете – върху горнището и от лявата страна на крачола).
Условията на живот в лагера са тежки още от самото начало. Типичният морски климат с чести валежи и вятър, както и спадането на температурите до -20 градуса по Целзий увеличава заболеваемостта.
Жилищните бараки се строят върху мокър терен и през зимата температурите в тях почти не се различават от тези навън. Бараките са поделени на стаи с площ от около 50 м². Затворниците спят на пода, покрит с тънък слой слама, като под заплаха, че ще бъдат бити с камшик, им се забранява да се завиват. Забранено е също да се палят печки. Пробитите покриви още повече влошават и без това тежката ситуация в бараките. Сутрин затворниците се събуждат измръзнали, а тези които спят до стената са застрашени от смърт заради ниските температури.
В лагера има само един клозет – дупка, върху която са поставени дъски. Там е позволено да се ходи само по точно определен път. Чистят го свещеници и евреи – най-зле третираните затворници в лагера. Тъй като липсват вода, сапун, кърпи и тоалетна хартия, затворниците постоянно ходят мръсни и пълни с въшки. Принудени са да работят и да спят в дрехите, с които са ги докарали в лагера.
В периода 1939 – 1941 г. на новопристигналите в лагера Щутхоф не се дават никакви дрехи. През този период те ходят с дрехите, с които са арестувани. Нямат възможност да си перат дрехите и бельото, нито да ги сменят. Намокрените от дъжд и сняг дрехи съхнат върху затворниците. Част от тях остават без обувки през зимата. Властите на лагера не могат да им осигурят обувки, затова позволяват на лекаря да издава специални свидетелства, които освобождават от работа. Едва през есента на 1940 г. затворниците могат да сменят напълно износените си и скъсани дрехи с такива, които все още могат да бъдат носени. Раздават се дрехите на умрелите и част от военните запаси.
В периодите на епидемии от заразни болести дрехите на затворниците се дезинфекцират. В периода 1942 – 1943 г., т.е. допреди изграждането на газовите камери (в средата на 1943 г.), вещите на затворниците се карат в Нови порт за да бъдат почистени от въшки. Макар че през втората половина на 1944 г. на терена на Новия лагер е построена камера за дезинфекция (дрехите дезинфекцира Ото Кнот с помощта на циклон B), част от дрехите продължават да се изпращат в Нови Порт.
Дрехите на затворниците се променят след като Щутхоф сменя статуса си и се превръща в концентрационен лагер. През 1942 г. е създаден отдел за затворнически дрехи (Häftlingsbekleidung), който се занимава със снабдяването с дрехи, обувки и инструменти за работа. Концентрационен лагер Щутхоф изпраща поръчките до централата, която играе ролята на дистрибутор и изпраща дрехи и обувки до отделните концентрационни лагери. Затворнически дрехи се шият и в работилниците на концентрационните лагери в Равенсбрюк и Заксенхаузен, а обувки в Щутхоф, Дахау, Аушвиц и др. Дървено сабо се произвежда и във фабриката за обувки в Злин (Чехия), в частната фирма Хессе Нюман в Хамбург, във фирма Бромберг и др. В Щутхоф има работилница, която произвежда затворнически дрехи за нуждите на самия лагер.
Когато през 1942 г. в лагера пристига първата пратка с раирани затворнически униформи, най-напред започват да ги носят работниците в шивашките работилници. Постепенно се въвеждат и за останалите затворници. В периода 1942 – 1945 г. на новите затворници се раздават раирани униформи или цивилни дрехи в специални опаковки. На гърба на горнището и отстрани на панталоните с червена боя е изрисуван кръст. Бити и бутани от есесовците, затворниците не могат да изберат дрехи със своя размер, нито бельо, което да е относително здраво и чисто. Мъжете получават бельо, панталони, горнище, чорапи или партенки, барета и дървено сабо. Подобен комплект се дава и на жените. От 1943 г. затворниците не получават допълнителни дрехи за зимата.
Най-големите затруднения в снабдяването с дрехи и обувки започват през 1944 г. и продължават до края на съществуването на лагера. Затворниците от външните отряди носят раирани униформи, а останалите – цивилни дрехи. Особено мъчително е носенето на сабо, което често пада от краката, предизвиква отоци, рани, възпаления и измръзване на краката.
Между отделните групи затворници в лагера съществуват значителни различия. Някои от тях ходят с добре скроени дрехи от висококачествени платове и с кожени обувки. Благодарение на колетите, получавани от къщи, някои от затворниците си осигуряват топли пуловери, чорапи, ръкавици и шапки. Най-зле облечени са еврейските затворнички. В най-добра ситуация се намират норвежците, които получават топли дрехи и обувки от Международния Червен кръст.
Лагерната кухня и склада с провизии се ръководят от SS-оберщурмфюрер Ерих Кушел. На 1 август 1940 г. за пръв път е определен дневен порцион за затворниците, който по-късно е променян три пъти: на 15 май 1942, 28 април 1944 и 1 март 1945. В периода 1940 – 1942 г. на затворник се падат по около 1700 – 1800 калории, в периода 1942 – 1944 г. по 1500, а през 1945 г. по 1275.
Определената дневна дажба се раздава три пъти на ден и се състои от основни хранителни продукти като: хляб, маргарин, мармалад, растително кафе, захар, мас, картофи, зеленчуци и овесени ядки. През 1944 г. в менюто е включено мляко – четвърт литър веднъж в седмицата, месо и сирене – два пъти в седмицата. На работниците, които извършват тежък физически труд, се дава допълнителна дажба от малко количество хляб, маргарин и месо.
На практика обаче дажбата, която получават затворниците, никога не съвпада с предвидения порцион. Затворниците не получават мляко, месо, захар за кафето или подправки за супата, а останалите продукти се раздават в количества много по-малки от предвиденото. Храната за затворниците се приготвя от продукти с много ниско качество, което допълнително намалява калорийните ѝ стойности. Затворниците получават стар хляб, приготвен от брашно с най-лошо качество и заместител на кафе без захар. Единственото добро качество на млякото в количество ½ литър дневно е, че е топло. Храната, раздавана в малки количества и с лошо качество, не осигурява на затворниците необходимата им за работа енергия. Работещите тежък физически труд мъже имат нужда от около 4000 kcal на денонощие, а жените от 3200 kcal, за неработещите юноши на възраст между 16 и 20 години нормите са 3700 kcal за момчетата и 2700 kcal за момичетата. В действителност затворниците в Щутхоф получават около 1000 до 1300 kcal на денонощие.
Затворниците от еврейски произход получават още по-малък дневен порцион (около 150 – 200 г. хляб, 10 г. мармалад или 20 г. маргарин, по половин кафе сутрин и вечер, за обяд 3/4 л супа), чиято енергийна стойност не надвишава 1000 kcal. Затворниците, които получават колети (поляци, норвежци, датчани), се стараят да им помогнат колкото могат.
Затворниците се хранят в блоковете, като се изключи първоначалният период от съществуването на лагера, когато обядът се раздава в кухнята и се яде на крак на двора. В бараките в Новия лагер има столови, в лагера за жени еврейки храната се раздава пред блоковете. Яде се от всякакви съдове, дори от консервни кутии, но дори и така не достигат за всички, затова затворниците са принудени да ядат бързо и да си разменят наличните съдове. Лъжицата се смята за луксозен предмет. Хлябът е най-ценната част от храната, макар да се произвежда от най-лошокачественото брашно, в което се добавят трици. За да бъде поделен справедливо, някои затворници изработват примитивни везни, на които се тегли всяка порция хляб. В лагера сериозен проблем е и утоляването на жаждата. Извън официално обявените порции кафе и супа, затворниците на практика нямат възможност да получат каквито и да било напитки. За тези, които имат парични сметки, е възможно да получат вода в лагерната лавка. Останалите рискуват да получат стомашно разстройство, пиейки вода от крановете, а през зимата топят сняг, за да утолят жаждата си. През лятото на 1944 г., когато лагерът не може да побере всички затворници в бараките, властите спират водата към еврейската част. Жените са принудени да пият собствената си урина.
Недостигът на храна води до заболявания. Ако затворникът не получи помощ или не намери начин да си осигури допълнително количество храна, след няколко месеца умира. Някои от болните се опитват да се спасят като търсят храна на всички възможни места – промъкват се да крадат от паничките на офицерските кучета, ровят в отпадъците, търсят корени, гъби, растения. Не са редки случаите на отравяне след изяждане на непознати растения.
Според някои данни гладът в Щутхоф е предизвиквал дори спорадични прояви на канибализъм.[3]
Планът за евакуация на Щутхоф е разработен през есента на 1944 г. На 12 януари 1945 г. започва зимната офанзива на Съветската армия. Съветските войски напредват с голяма бързина и това принуждава немските власти да започнат спешна евакуация. На 23 – 24 януари съветските войски приближават Елблонг и Малборг. От Щутхоф ги делят само 40 – 50 км. Заповедта за евакуация на затворниците е дадена от коменданта на лагера Паул Вернер Хоппе. Това е заповед Einsatzbefehl nr 3, от 5:00 часа на дата 25 януари 1945 г., в която се нарежда евакуацията да започне още в 6:00 часа на същия ден.
Предвижда се ескортът на всяка от колоните мъже да включва командир подофицер от SS и 40 войници, въоръжени с автоматични карабини, пистолети и гранати, а колоните от жени да се ескортират от 15 есесовци и надзирателки от SS, командвани от подофицер. Командир на целия ескорт е SS-хаупщурмфюреф Рихард Редиг.
На 25 януари в 4:00 часа сутринта всички затворници са събрани на плаца. Тези, които ще бъдат евакуирани, са подредени в колони. Общо в трагичния поход към смъртта потеглят над 11 000 души. Колоните от затворници всеки ден изминават по 20 км, газейки в дълбок сняг при температура –20 °C. Дори тези затворници, които излизат от лагера в относително добра физическа кондиция, не са в състояние да се справят. Пътят им тръгва от Щутхоф и върви на запад, като преминава през селищата: Микошево, Свибно, Цедри Мале, Цедри Велке, Прушч Гдански, Колбуди, Лапино, Нестемпово, Жуково, Пшодково, Помечино. Колоните достигат до последното от изброените селища около 1 февруари. Придвижват се в продължение на 11 дни, през които изминават 120 – 170 км. До крайната точка достигат в значително намален състав – около 7000 души. Половината от 4000, с които намаляват по пътя, са избягали, а останалите са станали жертва на първата фаза от евакуацията – умрели от глад и изтощение, от студ или от жестокото отношение на пазачите. Посочените данни са относителни, тъй като по време на евакуацията никой не прави списъци на починалите. Около 2140 души са погребани в Навч, Рибно и Кремпна Кашубска, а останалите в общи гробове в Пуцк, Вейхерово, Лужино, Стшепч, Жуково, Пренгово, Ленчице, Костково и други, често дори неизвестни места.[4]
Това че 11 000 затворници и част от SS персонала се евакуира от лагера, само задълбочава царящия там хаос и дезорганизация. Работните маста на евакуираните работници остават празни и това сериозно затруднява функционирането на лагера.
На 30 януари ситуацията в лагера изглежда по следния начин: 6922 затворници (главно жени) в Еврейския лагер, 271 жени и 71 мъже в Стария лагер, 1031 затворници в лагерните болници, 2958 мъже в Новия лагер.
През март съветските военновъздушни сили на няколко пъти бомбардират лагера, тъй като германците са струпали около него много войска и тежки военно оборудване. Затворниците са изпратени в гората, за да строят подземни убежища за персонала на SS. Жертви на бомбардировките стават както затворници, така и цивилно население, намиращо се в лагерните бараки.
Понеже районът на Жулави Вишляне вече е окупиран от съветските войски, затворниците могат да бъдат евакуирани единствено по морски път. Властите на лагера предвиждат три етапа на евакуация. В първия затворниците трябва да стигнат пеша или с влак до устието на Висла, във втория да бъдат превозени до Межея Хелска, а в третия етап да бъдат натоварени на лодки и откарани до Третия райх.
На 25 април в 10:00 часа е проведен апел, но затворниците така и не са преброени. Предполага се, че лагера напускат около 3300 души. На затворниците е раздадена суха храна: половин хляб, четвърт маргарин и парченце изсъхнал колбас. Разделени са на две групи, като първата тръгва пеша, а втората е откарана с влак до Микошево (на немски Nickelswalde). Двете групи се събират на една поляна близо до устието на Висла и остават там за едно денонощие, чакайки по-нататъшния транспорт.
На 27 април от Хел отплуват четири лодки: „Wolfgang“ (около 1000 души), „Vaterland“ (около 1000 души, между които жени и малки деца), третата лодка е с неизвестно име (около 600 души) и четвъртата лодка с жълт флаг, т.нар. „изолатор“ (500 души). Лодките не са приспособени да плават по море и да превозват хора.
По морски път от концлагера в Щутхоф са евакуирани около 5000 затворници, като броят на жертвите по време на евакуация е почти 50 процента. Поради изключително високата смъртност по време на плаването, затворниците наричат лодките „лодки на смъртта“.[5]
Дивизията на полковник Семьон Ципленков от 48-а Армия на 3-ти Беларуски фронт навлиза на терена на лагера на 9 май 1945 г. При освобождението в лагера са останали около 100 затворници, които не са били евакуирани, а също и няколко десетки хиляди евакуирани в лагера от Източна Прусия и Поможе.[6]
В това число 49 хиляди жени и деца.
Най-много са евреите – около 50 хиляди. От отделните държави най-големи са групите от Полша, Съветския съюз, Унгария и Германия. Има затворници и от други държави, най-вече от Южна Европа. Пристигат и композиции с роми, както и специални транспорти с католически свещеници от Гданск и околните градове. Докарана е също малка група (около 100 души) свидетели на Йехова.[7] В Щутхоф са затворени и извършителите на неуспешния атентат срещу Адолф Хитлер на 20 юли 1944 г.
Част от затворниците работи в самия Щутхоф, друга част е изпратена в различни подлагери. Броят на жертвите се изчислява на около 65 хил. Случва се да има освободени (отнася се за т.нар. възпитателни затворници, изпратени временно в лагера). Има и спорадични опити за бягство, като повечето от тях завършват с неуспех.
Щутхоф заема централна позиция в сложната система от подлагери и външни отряди, чийто брой се колебае – в зависимост от приетите критерии – между 40 и 110. Затворниците извършват принудителен труд в полза на немски фирми (Deutsche Ausrüstungswerke (DAW), Focke-Wulff, Gerhard Eppe).
През юни 1944 г. е създаден подлагера в Полице – Aussenlager Pölitz (Außenlager Pölitz bei Stettin). Той е един от десетината лагера, обслужващи фабриката за синтетични горива Hydrierwerke Pölitz – Aktiengesellschaft.
Щутхоф не попада в обвинителния акт по време на нюрнбергския процес. В периода 25 април – 31 май 1946 г. обаче в Гданск полските и съветски власти водят серия от четири процеса срещу 85 члена от персонала на лагера, включително коменданта и лагерните капо. Издадени са няколко смъртни присъди и наказания от няколко месеца лишаване от свобода до доживотен затвор.
Първият процес се води от Специалния наказателен съд в Гданск от 25 април до 1 юни 1946 г. На подсъдимата скамейка застават:
Съдът издава следните присъди: SS-оберщурмфюрер Йохан Паул и надзирателките Ванда Клаф, Герда Щайнхоф, Елизабет Бекър, Ева Парадиз и Джени Баркман са осъдени на смърт.
Затворниците със специални функции, оказвали съдействие на офицерите от SS в извършването на геноцид: Йозеф Райтър, Вацлав Козловски, Франчишек Шопински, Тадеуш Копчински и Ян Брайт също получават смъртни присъди.
Тези присъди са публично изпълнени в Гданск на 4 юли 1946 г.
Следващият процес се води от Окръжния съд в Гданск от 8 до 31 октомври 1947 г. Пред съда са изправени 24 офицери от SS и един затворник със специални функции. Началникът на III Подразделение SS-хаупщурмфюреф Теодор Майер, комендантът на еврейския лагер SS-оберщурмфюрер Едвалд Фот, SS-оберщурмфюрер Алберт Паулиц, SS-унтерщурмфюрер Фриц Петерс, SS-оберщурмфюрер Ханс Рах и още няколко офицери са осъдени на смърт. Присъдите са изпълнени.
В процесите срещу престъпниците в лагера съдени общо около 72 офицери от SS и 6 надзирателки – това е само малка част от 2000-те души персонал, които би трябвало да бъдат изправени пред съда.
На територията на лагера в местността Щутово през 1962 г. е създаден Държавен музей Щутхоф, който обхваща запазената част от сградите и съоръженията.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
