From Wikipedia, the free encyclopedia
Увреждане на слуха (глухота) е пълна или частична неспособност за усещане или възприемане на поне част от честотния спектър на звука.
| Увреждане на слуха | |
 Международен символ за хора с увреждане на слуха | |
| Класификация и външни ресурси | |
|---|---|
| МКБ-10 | H90 – H91 |
| МКБ-9 | 389 |
| Увреждане на слуха в Общомедия | |
_world_map_-_DALY_-_WHO2002.svg)
Глухонемотата се характеризира с увреждане както на слуховия анализатор, така и с функционално отсъствие на речева способност. Органите на говора са развити нормално, като немотата е следствие от липсата на слух.
Човешката слухова система възприема звук със сила от 0 до 125 dB в обхват от 16 – 20 до 20 000 – 25 000 Hz (долната граница на чувствителност на човешкия слух е около 16 Hz). Звук със сила по-голяма от 125 dB предизвиква болка у чуващия. Загуба на слуха до 40 dB се приема за лека, до 55 dB – за умерена, а до 90 dB – за тежка. Нуждата от усилване на звука над 90 dB е показател за пълна глухота.
За кондуктивна загуба се касае, когато външното или средното ухо не могат да предават звуковите вълни към вътрешното ухо. Обикновено това се дължи на проблем в слуховия канал, тъпанчето или костиците в средното ухо. Някои от причините за този вид увреждане на слуха са:
При невросензорното увреждане на слуха е поразено вътрешното ухо (кохлеа) и/или слуховият нерв, който свързва вътрешното ухо с мозъка. Този вид загуба може да бъде вродена или придобита.
Някои причини за придобита невросензорна загуба на слуха са:
Комбинирана е глухотата при която се наблюдава кондуктивна и невросензорна глухота.
Централна загуба на слуха включва слуховите центрове в мозъка. Този вид на загуба включва мозъка (в края на процеса)[5].
Прогресивната загуба на слуха означава, че се влошава в течение на времето.
Докато от медицинска гледна точка са важни само видът и степента на увредата, социалната категоризация на хората с увреден слух е по-сложна. Езикът, развитието на устна реч и специалните нужди разграничават хората с увреден слух на глухи и тежкочуващи.
Модерните слухови апарати могат значително да облекчат слуховите увреждания. Дори и хора с тежка загуба от над 90 dB могат да извлекат полза от слухов апарат. Колкото по-малка е загубата, толкова повече слуховият апарат възстановява функцията на ухото. Затова тежкочуващите дори и от медицинска гледна точка остават хетерогенна група с широк обхват от слухови умения.
Социалните граници на групата обаче са изградени не толкова върху загубата на слуха, колкото върху начина на общуване. Тежкочуващите общуват орално, като според нуждите си разчитат на своя слух, на невербална информация от говорещия, на знанията си по темата на разговора. Често като тежкочуващи се приемат по медицинско определение глухи хора, загубили слуха си след детството и след овладяването на говорим език. Те се изразяват устно (а не чрез жестов език) и разчитат на четене по устните на събеседника.
Тежкочуващите разчитат малко или много на звуковото възприятие на човешка реч. Обикновено то е непълно като се изпускат звукове, думи или цели изрази. При по-тежко увреждане често се чува само неразбираем шум там, където за чуващия има дума, а при по-леки случаи има объркване на звукове (неразграничаване на „м“ и „н“, „в“ и „ф“ и др.) Такива бели полета могат да бъдат попълнени чрез разчитане по устните на говорещия или чрез досещане за съдържанието на пропуснатото. Обикновено колкото е по-запознат с темата на раговора тежкочуващият, толкова по-лесно му е да попълва белите петна. Не всеки тежкочуващ умее да разчита добре по устните, а и не всеки говорим език подлежи на изцяло визуално възприятие. Често тежкочуващите молят да им се повтаря, дори повече от веднъж, както и да се перифразира изречението. Други визуални помощници на тежкочуващия са мимиката, езикът на тялото и естествените жестове, с които допълваме речта си.
Тежкочуващият влага не малко усилия в общуването и затова се уморява по-бързо. При тежка загуба на слуха се губи и умението за възприятие на посоката на звука, умението да се филтрира околния шум, както и усещането за силата на собствения глас. Много тежкочуващи викат не защото не могат да се чуят (те чуват гласа си и чрез костните вибрации в тялото), а защото не могат да преценят колко високо говорят.
Обратно на всеобщото схващане викането не помага на тежкочуващия да чува по-добре, защото изопачава думите. По-подходящо е към тежкочуващия да се обръщаме с леко по-бавен и по-ясен говор, без да закриваме устата и лицето си.
Културата на глухите описва социалните вярвания, поведения, изкуство, литературни традиции, история, ценности и споделени институциите на общностите, които са засегнати от увреждане на слуха и които използват жестовия език като основно средство за комуникация.
Членовете на общността на глухите са склонни да гледат на увреждането си като разлика в човешкия опит, а не като на физическо увреждане.
Общността може да включва членове на семействата на хората с увреден слух и на преводачи на жестов език, които се идентифицират с културата на глухите и не включва автоматично всички хора, които са глухи или с увреден слух.
Културата на глухите е призната – съгласно член 30, параграф 4 от Конвенцията на ООН, който гласи, че „Хората с увреждания имат неотменно право, равноправно с всички останали, на признаване и подкрепа на тяхната специфична културна и лингвистична идентичност, включително техния език и култура.“
В България общност на тежкочуващите не съществува извън тесни приятелски кръгове. Общността на глухите обаче е сплотена, с култура и история, изградени върху български жестомимичен език, споделено детство, най-често прекарано в едно от четирите училища пансиони за глухи деца в страната, членство в Съюза на глухите в България и неучастие в света на чуващите. Към тази общност спадат и хора, които от медицинска гледна точка са тежкочуващи, но по свой избор ползват жестов език и поддържат социални контакти в средата на глухите. Въпреки че много от проблемите им са общи, глухите и тежкочуващите често гледат едни на други с недоверие и предпазливост. Съществуват и отрицателни нагласи – например стереотипът, че глухите не са толкова интелектуално развити, защото устната им реч е засегната и имат ограничен речников запас на български език. Тежкочуващите от своя страна понасят неприязън, защото се справят и в света на чуващите.
Двадесети век донася на хората с увреден слух не само аналоговите и цифрови слухови апарати, но и други устройства, които значително облекчават ежедневието. Това са
Всяко пространство може да бъде оборудвано с индукционна верига. В рамките на дома звукът от телевизор, музикална уредба, звънец и пр. може да бъде приеман чрез веригата. Джобни индукционни вериги се предлагат от производителите на мобилни телефони. Тъй като често слуховите апарати и мобилните телефони не са лесно съвместими, слухопротезираният може да включи индукционен кабел в телефона (самият кабел се носи на врата) като по този начин поставянето на телефона до ухото става излишно.
Липсата на средства за допълнителни технически приспособления в България затруднява достъпа до FM системи, а обществени места, оборудвани с индукционни вериги (loop системи), няма.
Хората с увреден слух в България получават социални помощи, изразяващи се в:
Поради липсата или затрудненото възприятие на звуци, от практическа полза е използването на език базиран на знаци. Езикът на знаците се състои най-често от различни жестове възпроизведени с ръцете, като всеки жест или знак означава отделна дума. Съществуват и жестове за отделните букви на азбуката, използвани за предаването на имена. Езикът на знаците може да използва и лицеви изражения, език на тялото, както и различни движения на ръцете и тялото.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
