Тодор Радев

Тодор Димитров Радев е български военен деец, генерал-майор и политик.

Тодор Радев
български генерал
Звание	Генерал-майор
Години на служба	1900 – 1935
Служи на	България
Командвания	5-a пехотна дивизия 18-а пехотна дружина 2-a пехотна дивизия
Битки/войни	Балканска война Първа световна война Междусъюзническа война
Награди	Вижте по-долу
Образование	Национален военен университет
Дата и място на раждане	27 февруари 1887 г. (стар стил) Дупница, България
Дата и място на смърт	3 ноември 1957 г. (70 г.) София, България

Биография

Роден е на 27 февруари 1887 година в Дупница, в семейството на опълченеца Димитър Радев, участвал в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. След Освобождението Д. Радев е кмет на Дупница, депутат в няколко народни събрания.

Тодор Радев завършва [[Военното на Негово Княжеско Височество училище] през 1906 година, а през 1915 година – и Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, Русия. От 1906 година е подпоручик и служи в 7^-и артилерийски полк в Самоков. На 22 септември 1909 година е произведен в чин поручик. Служи във 2^-ри планински артилерийски полк^[1].

Участва в Балканската война (1912 – 1913) като командир на батарея в Македоно-одринското опълчение. На 8 август 1913 година е повишен в чин капитан. Същата година е награден с орден „За храброст“ IV степен, 2^-ри клас.

В Първата световна война служи в щаба на Планинската дивизия, в щаба на 2^-ра пехотна тракийска дивизия и в Оперативния отдел при Щаба на Действащата армия. Адютант е на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост (ДСГОП)^[1]. От 30 май 1917 година е майор и същата година е награден с орден „За храброст“ IV степен, 1^-ви клас и германски „Железен кръст“ II степен. През 1918 е награден с австрийски кръст да военни заслуги, III степен.

В периода 1922 – 1928 година е преподавател във Военното училище^[2], а след това – началник на отделение в Щаба на армията. От 1920 година е подполковник, а от 1926 г. – полковник. През 20^те години Радев, заедно с поручик Тома Прендов е офицер за връзка между генерал-майор Иван Вълков и Тодор Александров^[3]. В периода 1927 – 1929 г. е началник на Военната академия в София^[4].

В 1930 година Тодор Радев е началник на Школата за запасни офицери^[5], а през 1931 – 1932 е военен аташе в Берлин^[6], Букурещ и Лондон. През 1932 година е началник на Търновския гарнизон, началник на артилерийския отдел в щаба на 4^-та военно-инспекционна област^[7] и началник на 5^-а пехотна дунавска дивизия^[8]. Назначен е за командир на 18^-а пехотна етърска дружина (16 юни 1932 – 26 май 1934), а на 26 август 1934 година е произведен в чин генерал-майор. За кратко през 1934 година е командир на 2^-ра пехотна тракийска дивизия^[9], след което е началник на 2^-ра военно-инспекционна област^[10]. През 1935 година е офицер за поръчки към Кабинета на военния министър^[11]. Награден е с полски орден „Полония реститута“ и в края на годината е уволнен от армията^[12].

Васил Бойдев, който работи заедно с Тодор Радев, го определя в спомените си като

„

... културен, тактичен, самостоятелен и волеви началник, един от редките в нашата армия.[13]

“

Политическа дейност

Участието на Тодор Радев в политическия живот на България е свързано с членството му във Военния съюз. Макар че не е член на Централното управление на Съюза, Т. Радев е един от активните дейци на неговото умерено течение. След разрива между Политическия кръг „Звено“ и Военния съюз, при съставянето на кабинета на генерал Пенчо Златев (22 януари 1935 – 21.04.1935) генерал Радев поема поста министър на народното просвещение. Този пост той запазва и в правителството на Андрей Тошев (21 април 1935 – 23 ноември 1935). По негово решение през 1935 година в Дупница е създаден Учителския институт „Св. Иван Рилски“.

В запас

След уволнението си от армията Тодор Радев се отдава на стопанска дейност. През 1942 – 1944 година е ръководител на тютюневата фирма АД „Златолист“, работи в Дупница и Кавала, Егейска Македония.

Председател е на Българо-японското дружество, с подпредседател инженер Иван Иванов.

След Деветосептемврийския преврат многократно е подлаган на репресии. Подведен е под отговорност от т.нар. Народен съд през 1945 година, но е освободен. По-късно е интерниран в Дулово, а през 1949 – 1955 година – в Луковит.

Генерал-майор Тодор Радев умира в мизерия на 3 ноември 1957 година в София.

През 1998 година Тодор Радев е избран посмъртно за почетен гражданин на Дупница.^[14]

Генерал Тодор Радев е женен и има едно дете.

Военни звания

• Подпоручик (19 септември 1906)
• Поручик (22 септември 1909)
• Капитан (5 август 1913)
• Майор (30 май 1917)
• Подполковник (5 април 1920)
• Полковник (6 май 1926)
• Генерал-майор (26 август 1934)

Награди

• Военен орден „За храброст“ IV степен, 2 клас (1913)
• Военен орден „За храброст“ IV степен, 1 клас (1917)

Чуждестранни

• Орден „Железен кръст“ II степен, Германска империя (1917)
• Орден „Кръст за военна заслуга“ III степен, Австро-Унгария (1918)
• Орден „Полония реститута“, Полша (1935)

Съчинения

• Службата на генералния щаб, София 1927, 500 с.
• Санитарната служба във военно време, София 1930, 155 с.

Бележки

1. Руменин, с. 143
2. Според Руменин с. 143 е от 1926 г.
3. Александров, В. „България и тайната война: Австро-унгарското и германското разузнаване в България 1914 – 1944“, София, 1992, Университетско издателство Св. Климент Охридски, стр. 81
4. Петров, Т. и Станчев, Т. 105 години Военна академия „Георги Стойков Раковски“. Военна академия „Георги Стойков Раковски“, 2017, с. 43
5. Министерска заповед (МЗ) № 65 от 1930 г.
6. МЗ № 47 от 1931 г.
7. МЗ № 38 от 1932 г.
8. МЗ № 67 от 1932 г.
9. МЗ № 105 от 1934 г.
10. МЗ № 106 от 1934 г.
11. МЗ № 362 от 1935 г.
12. Царска заповед № 75 от 1935 г.
13. Бойдев, Васил. От поручик до генерал. Спомени, София 2012, с. 62.
14. История на Дупница и Дупнишко. София, Македонски научен институт, 2015. с. 590.

Източници

• Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 143.
• Хаджийски, И. – „Генерал Тодор Радев“, Военноисторически сборник, 1/1998, с. 71 – 77
• Пулова, Н., Пулов, Й. – „18 пехотен Етърски на Н.В. цар Фердинанд I полк в дати и събития 1889 – 1944“, Велико Търново, 1997, Издателство „ПИК“
• Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.