Вътрешна политика
В началото на 50-те години в България окончателно е утвърден сталинския модел на обществено-икономическо развитие. През септември 1949 г. е осъществено ново административно-териториално деление на страната. Обособени са 14 окръга, като град София остава самостоятелна административна единица. Три месеца по-късно са проведени неколкократно отлаганите парламентарни избори, организирани по пропорционалната система. Според официалната статистика гласуват 98,89% от гласоподавателите, от които само 1% не подкрепя кандидатите на Отечествения фронт[3].
След смъртта на Васил Коларов за председател на Министерския съвет е избран Вълко Червенков. При неговото правителство идеологизирането на обществения живот и сливането на партийния с държавния апарат достигат своя апогей. Всеки опит за недоволство от политиката на режима е жестоко наказван (процесите срещу пасторите и др.). Въдворени в трудови лагери са над 4500 души, а броят на принудително изселените семейства е 1595. Започва чистка и в редовете на недоволните комунисти, т.нар. враг с партиен билет. Засилен е контролът на Политбюро върху армията и административния апарат.[3]
Развитие на промишлеността и селското стопанство
В края на 1950 г. в ТКЗС са обхванати 51,1% от обработваемата земя. Ниските добиви и неефективното управление на кооперативите карат много от селяните да подадат заявление за напускане и да заграбят инвентара. През пролетта на 1951 г. започват селски бунтове и вълнения в Кулско, Асеновградско, Тетевенско и на други места в страната. На 19 март същата година е прието Постановление на ЦК на БКП за отстраняване на извращенията. За овладяване на ситуацията и за пълно коопериране на земята в селата са изпратени голям брой комунистически функционери. На кооперативите е предоставена най-плодородната земя, като са освободени от данъци за срок от три години, а на кооператорите се изплаща немалка рента. При частниците е увеличен размерът на задължителните зърнодоставки. Изкупните цени на селскостопанските произведения през 1952 – 1953 г. са много под тяхната себестойност. Останали без земя и с ниски възнаграждения, селяните започват масова миграция към градовете, което поражда криза за работна ръка в селското стопанство, жилищни и социални проблеми и ниска раждаемост.[3]
В промишлеността с предимство се развиват машиностроенето, енергодобивът и черната и цветната металургия. В края на 1952 г. промишлената продукция се е увеличила с 2,1 пъти в сравнение с 1948 г., а петгодишният народостопански план по основните показатели е изпълнен за 3 години и 3 месеца.
Външна политика
Във външната политика на кабинета приоритет имат взаимоотношенията със СССР. Относителният дял на Съветския съюз в стокооборота на България достига 50%. Над 20% от капиталовложенията в страната са негови. Промишлените обекти са на ниско технологично ниво, което не позволява на България през следващите десетилетия да изнася на международните пазари конкурентна промишлена продукция. Отношенията със запада са крайно обтегнати. Процесите срещу пасторите, както и обвиненията от българска страна на служители на американското посолство в шпионаж довеждат до скъсване на дипломатическите отношения между България и САЩ – 20 февруари 1950 г. На следващата година със специален закон американската страна забранява търговията с над 1700 стоки с държавите от Източна Европа. Законът е последван с образуването на „КОКОМ“ – организация за икономическа политика на запада, която налага ембарго върху търговията със социалистическия пазар.[3]
По подобен начин се развиват и отношенията на България с Турция и Гърция. Масовото изселване на българските турци в края на 40-те години и провокациите на турската армия по българската граница изправят двете страни пред реалната опасност от война. През 1952 г. Турция и Гърция влизат в НАТО. Една година по-късно те подписват пакт с Югославия, насочен срещу България и нейния нов съюзник в Източна Европа – Румъния.[3]