Сава Гановски

Сава Цолов Гановски (Трудин) е български и съветски философ, български педагог, партизанин и политик от Българската комунистическа партия (БКП).

Сава Гановски
български философ и политик
Роден	1 март 1897 г. село Кунино (Врачанско), Княжество България
Починал	24 април 1993 г. (96 г.) София, България
Учил в	Софийски университет
Философия
Регион	Западна философия
Епоха	Философия на XX век
Школа	Марксизъм
Интереси	История на философията
Политика
Партия	Българска комунистическа партия
Депутат
II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС
Научна дейност
Област	Педагогика
Работил в	Институт по литература в Москва Софийски университет БАН
Награди	Димитровска награда (1950)

Сред водещите марксистки философи в страната през 1930-те години, след установяването на комунистическия режим той заема поредица ръководни постове: председател на Комитета за наука, изкуство и култура (1949 – 1952), заместник-председател на Българската академия на науките (1957 – 1959), председател на Народното събрание (1965 – 1971).

Биография

Сава Гановски е роден на 13 март (1 март стар стил) 1897 година в село Кунино, Врачанско.^[1] Родът му произлиза от Чипровци. Учи в местното училище, продължава образованието си в прогимназията в Луковит и гимназията във Враца. Завършва Школата за запасни офицери и участва в Първата световна война, но е осъден на 15 години затвор за антивоенна пропаганда, като след края на войната е амнистиран.^[1]

През 1918 година Гановски става член на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), преименувана малко по-късно на БКП. Завършва философия и педагогика в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 1922 година, през 1922 – 1928 година специализира в Хале и Берлин. Там е сред инициаторите за изграждането на Български студентски антифашистки съюз в Европа „Нарстуд“, член е на ръководството и сътрудник на печатния му орган списание „Нарстуд“.^[1]

През 1929 година Сава Гановски отива в Съветския съюз, където учи в Института за червена професура в Москва. През 1930 – 1931 година е професор и завеждащ катедрата по диалектически и исторически материализъм в Института по литература в Москва.^[1]

През 1931 година Гановски се връща в България, където през следващите години е редактор на редица издания: „Народна просвета“ (1928 – 1934), „Звезда“ (1932 – 1934), „Научен преглед“ (1938 – 1943), „Съвременна мисъл“ (1934 – 1938), „Съвременник“ (1930 – 1932). Участва в дейността на учителските профсъюзи и е съосновател на Съюза на трудовоборческите писатели.^[1]

Участва в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война. След 1941 година е интерниран в родното си село Кунино. На 2 април 1944 г. извежда 15 кунинчани и заедно с тях става партизанин в Партизански отряд „Георги Бенковски“ (Червен бряг).^[2] Избран е за заместник-политкомисар на Единадесета Плевенска въстаническа оперативна зона.^[1][3]

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. заема редица отговорни длъжности, става първият комунистически директор на печата.^[4] Делегиран от правителството на ОФ за организиране на окончателното предаване на Беломорието на гърците. На 26 октомври 1944 г. заедно с Добри Терпешев подписва споразумение с гръцката партизанска организация ЕЛАС, с което цялата територия на Беломорието е предоставена на ЕЛАС съгласно споразумението за примирие. Загубено е българско военно и цивилно имущество на стойност 26 милиарда лева. На ЕЛАС са предадени 15 души от българската гражданска администрация заедно с областния управител, които са убити от партизаните.

През 1944 – 1945 г. Сава Гановски е директор на печата. След това е пълномощен министър в Румъния (1945 – 1947) и Югославия (1947 – 1948), заместник-министър на външните работи (1948 – 1949). От 1945 година е професор в Софийския университет, като през 1949 – 1953 година оглавява катедрата по диалектически материализъм и история на философията.^[1]

През 1949 – 1952 година Гановски е председател на Комитета за наука, изкуство и култура с ранг на министър в правителството на Васил Коларов и правителството на Васил Коларов и Вълко Червенков. Той е и председател на Съюза на народните читалища (1950 – 1957).^[1]

През 1952 година Сава Гановски става академик и член на Президиума на БАН, от 1952 до 1956 година е секретар на Отделението за история, археология и философия, а през 1957 – 1959 година е заместник-председател на академията. След това е директор на Института по педагогика (1959 – 1967).

Завежда отдел „Наука и образование“ при ЦК на БКП от 1953 до 1957 г.^[5] Член е на Централния комитет на БКП от 1954 до 1990 година. Народен представител от 1954 до 1990 година, той е председател на Народното събрание през 1965 – 1971 година.

От 1977 до 1988 година е директор на Института по философия.^[1] Той е също председател на Комитета за балканско разбирателство и сътрудничество (1959 – 1966), Българското философско дружество – от май 1968 г., Дружеството на психолозите в Република България – от 1969 г.

През 1973 г. е избран за президент на Международната федерация на философските дружества, от 1978 г. е неин почетен председател и остава такъв до края на живота си. Депутат от V до IX народно събрание (1966 – 1990). Председател на V народно събрание (1966 – 1971).

Дарява родната си къща в с. Кунино за организиране на исторически музей.^[6] Умира на 24 април 1993 година в София.

Трудове

Родната къща на акад. Сава Гановски, дарена на село Кунино за Историческия музей

• „Основни направления на философията“ (1934)
• „Що е живот“ (1935)
• „Педагогически албум“ (1936)
• „Великият учен Иван П. Павлов“ (1937)
• „Из философията на възраждането XVII в.“ (1938)
• „Основни закони на научната философия“ (1940)
• „Проблеми на възпитанието“ (1940)
• „Кратка история на философията от древността до най-ново време“ (1941)
• „Образованието в Съветския съюз“ (1945)
• „Обществено-икономическата формация и мирното съвместно съществуване“ (1962)
• „Фридрих Енгелс“ (1972)

Отличия

• орден „Народна свобода 1941 – 1944“ II ст. и I ст. (1945, април 1946)
• орден „9 септември 1944“ II ст. (април 1946)
• орден „За гражданска заслуга“ (април 1946)^[7]
• „Орден на труда“ – златен (1949)
• Димитровска награда, I ст. (май 1950)
• орден „Кирил и Методий“ първа степен (27 януари 1956, май 1963)
• Народен деятел на науката (22 май 1963)
• Герой на социалистическия труд (Указ № 370 от 18 май 1963)^[8]
• Герой на Народна република България (март 1967)
• Седем ордена „Георги Димитров“ (7 март 1957; декември 1959; 18 май 1963; март 1967; февруари 1972; март 1977; март 1987)
• Юбилеен Ленинов медал (1970)
• Румънски орден „Тудор Владимиреску“ I ст. (1971)
• орден „Октомврийска революция“ (1977)
• орден „Дружба между народите“

Източници

1. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9. с. 109 – 110.
2. Бойният път на отряд Георги Бенковски, Лч, 1969, с. 21
3. Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 370
4. Еленков, Иван. Културната политика през времето на комунизма – партийно ръководство, идеология, институционални режими // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 535.
5. Пътеводител по мемоарните документи за БКП, ЦДА, Главно управление на архивите при Министерския съвет, стр. 94
6. Ралчовски, Минко Кузманов. Някои дейци на културата и науката от с. Кунино, Врачанско. Враца, 2008 г.
7. Иванов, И. и Цанков, Ц. Сава Цолов Гановски. Био-библиография., Фондация „Акад. Сава Гановски“, с. 93
8. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 45

Външни препратки

• Полицейско досие на сайта на Държавна агенция „Архиви“