Малоазийски българи
From Wikipedia, the free encyclopedia
From Wikipedia, the free encyclopedia
Малоазийските българи, малоазианците или още известни като анатолийски българи са българска етнографска група, която се е сформирала най-вече в резултат от преселението на българи в периода между XVI и XIX в. в Северозападна Мала Азия в района между градовете Чанаккале и Бурса и които по-късно, през 1914 г., изцяло се изселват в България.
Тази статия е за само за българите в северозападна Мала Азия. За всички други българи общо в Анатолия вижте българите в Анатолия. 
През XIX век българската общност в Мала Азия (Анадола) живее в един от най-труднодостъпните райони на областта, встрани от главни пътища, в някогашните санджаци в Османската империя Балъкесир и Калие султание (Чанаккале). В района има около тридесетина български села, повечето запазени до 1914 г. Те влизат в административните граници на каазите Баля, Бандърма, Гьонен, в днешния вилает Балъкесир и каази Лапсеки и Боашехир (Бига), в днешния вилает Чанаккале.
Жителите на тези села пазят българското си национално съзнание, бит, език, православна християнска вяра, традиционна българска народна словесна култура и фолклор.
Информацията за времето на преселването и за българските области и селища, от които са дошли, са противоречиви. Единодушие съществува за причините, поради които тези българи са напуснали родните си места и са дошли в Мала Азия - религиозни преследвания, насилия от страна на местните османски власти, от кърджалии, даалии и други разбойници и грабители, търсене на по-спокоен живот и сигурност, търсене на работа и по-добър поминък.
За времето на преселването и основаването на българските села в Северозападен Анадол се сочат XVI, XVII и XVIII век, първата и втората половина на XIX век, до Освобождението на България.
Според Петко Славейков българите в селата на Балъкесирския санджак са се заселили в края на XVIII век, според професор Милетич - през втората половина на XVIII век. Константин Иречек също сочи края на XVIII век. Чиновникът при българската легация в Цариград Злати Чолаков, който през 1914 г. посещава българските села, за да организира изселването им в България, казва, че жителите на селата в Балъкесирски санджак са дошли преди 200-300 години, а тези в санджак Калие султание (Чанаккале), преди 100 години. Най-сигурни са сведенията за заселването на българските села в околиите Лапсеки и Бига, което е станало към 1850 г. и през 1873 г. Това са най-новите български села в Мала Азия. Между техните първи заселници имало деца, които са се завърнали в България през 1914 г. вече като възрастни хора.
Тодор Доросиев, български учител в Коджа бунар, най-голямото село в района на Балъкесир, записва разговорите си с един от най-уважаваните лица на селото дядо Петко Шишмана, починал през 1879 г. на 125 години. Старецът споделил, че е роден в Коджа бунар, и че и родителите и дядо му са родени в това село, а прадядо му дошъл от Българско на десетгодишна възраст заедно с баща си, майка си, братята и сестрите си. „Що ти трябва друго, казва дядото, виж то има и внуци и правнуци. Родило е цели пет села. От него са се отделили наши хора и са заселили селата Йеникьой (Ново село), Сьоют, Кубаш, Киллик, Тьойбелен, Аладжа баир.“
Ако се съпоставят различните предания и информация, ще се види, че преселването е станало главно на две големи групи: в началото на XVIII век в селата на Балъкесирски санджак и в средата на XIX век в селата на санджак Чанаккале.
Според съществуващите сведения повечето от българските села в района на Балъкесир са създадени едновременно с или от преселване от двете най-големи български села в района: Коджа бунар и Мандър, затова значително внимание в историята на малоазианци заема историята на тези две села.
За коджабунарци се знае, че са преселници главно от ивайловградските села Деве дере (Камилски дол), Хухла и Юбрююрен (Горноселци). Жителите на Мандър се заселват почти едновременно с тези на Коджа бунар. Основателите му са българи-преселници от Чирпанско, Старозагорско, Елховско. Някои определят и селата в България, от които са дошли първите заселници: Нова махала, Медово и Винарово, Чирпанско и Ружица, Елховско.
За по-късните преселници в Мала Азия се знае, че са главно от Юбрююрен (Горноселци), Ивайловградско, но има сведения, че има преселници от други села в Източните Родопи, село Широка лъка, Ахъчелебийско, а жителите на Стенгелкьой се заселват в Мала Азия от Костурско.
Първото българско село, за което има писмени сведения е Къздервент (в превод на български Момин проход) в района на Измит. Информацията за него датират още от началото на XIX век, но голямата българска общност, намираща се далече на запад от Къздервент остава непозната до 60-те години на XIX век. Съществуването на тридесетина български села в този край на Мала Азия било малко или почти неизвестно на сънородниците им в България, а и на мнозина от българската колония в Цариград.
Първи се завърнали в прародината си група семейства от село Гьобел. Те са последвани от семейства от селата Хаджи Паункьой, Байрамич, Мандър, Чалтик. Според професор Милетич първата група от Гьобел, завърнала се в България се състояла от 40 семейства. Това станало по време на временното руско управление, установено по силата на Берлинския договор от юли 1878 г. Едни от тях се настаняват в селата Акчелар (Алеково) и Александрово, Свищовско. следващата група от село Байрамич се заселва в село Козлуджа (Суворово), Варненско. По това време в село Араплар (Генерал Колево), Провадийско, се заселват жители на село Хаджи Паункьой.
Следващото изселване към България е от 1884 г. от отделни семейства от Гьобел и Мандър. Те се заселват в селата Стан, Доброплодно и Арковна, Провадийско, Янково и Сечище, Новопазарско, Черково, Карнобатско.
Към края на 1913 г. в българската легация и генералното консулство в Цариград започват да пристигат пратеници от българските села в Мала Азия с настоятелни молби час по-скоро да бъде уредено изселването им в България, тъй като оставането в Турция било опасно. Пратеници на селата посещават и България, за да уговарят размяна на имотите с турци или с цели турски села, които желаят да се изселят в Турция. Те уващавали турците, ако решат да се изселват, да не разменят имотите си, а да ги продават, като им обещавали безплатно земи и къщи в Мала Азия. След многобройни молби от българските села и дълго проучване и организиране на кампанията по изселването, всичко било готово. През март 1914 година започва самата кампания, първите малоазийски българи потеглят от пристанище Бандърма за Дедеагач с парахода „Борис“ на 20 март, с него пътуват 932 души от селата Тьойбелен, Ташкеси и Аладжа баир. На 9 април отново от пристанище Бандърма потегля втората група за България, на 17 април е третата. С четвъртата група потеглила от пристанище Бандърма се изселва най-голямото българско село в региона Коджа бунар, с парахода „България“ пътува представителят на българското правителство и ръководещ изселването Злати Чолаков. Той слиза в Чанаккале, за да организира изселването и на жителите на българските села в околиите Лапсеки и Боашехир (Бига). Кампанията по изселването продължава 3 месеца, през което време подготвящите се за път биват многократно ограбвани и заплашвани със смърт от бродещи в района разбойнически групи. На 11 юни 1914 г. на парахода „България“ се качва последната, десета група от изселници. Така в българските села в Мала Азия не остава нито един българин.
Земеделието и скотовъдството били основният поминък на малоазианци. Произвеждани били всички видиве зърнени храни и замеделски култури познати от България: пчинца (пшеница), ръж, ичюмень (ечемик), рапка (царевица), патати (картофи), леща, фасул, църен боб (бакла), бял лук (чесън), сугань (лук), лахана (зеле), лахуть (нахут), тютюн, кетень (лен) и други. Всяко семейство имало лозе, някой се занимавали с бубарство и пчеларство, във всяко село имало много овошки сред тях и характерни за региона като маслини.
Особено застъпено било скотовъството, много семейства притежавали големи стада овце и по-малко едър добитък.
В селата на Боашехир имало много въглищари, преселили се в региона и покрай отличните възможности да упражняват занаята си, пак в тези села се намирали и доста добри дюлгери (зидари).
Повечето от българските къщи в региона били еднокатни с по две и три стаи и сайвант, а при двукатните първият етаж се използвал за дам (обор). Самите къщи били обикновено паянтови – кирпичени или изградени с плетени пръти, замазани с глина и покрити с ръженина. Одаите се измазвали с вар или бяла пръст, на пода се застилал хасър (рогозка), спяло се направо на пода върху кечета или черги. Покъщнината също била в унисон със скромните възможности на повечето български семейства и включвала калайдисани бакърени съдове, керамични паници, стомни.
Отдалечени от големите български общности, малоазианци са лишени от достъп до съвременна българска книжнина и печат, липсват контактите с други българи, а това води до запазване на народния говор на дедите си. Така в началото на XX век малоазийските българи говорят на един от най-старите български говори и с това привличат вниманието на научната общност, интересуваща се от етноложко-езиковото развитие на българския език през вековете. Заобиколени от множество гръцки и турски села, българите са принудени да се адаптират и да усвоят езиците на мнозинството. По спомени на по-възрастните потомци на малоазианци почти всички млади и стари преселници от Анадола си служели говоримо с гръцки и турски език, макар много от тях да са неграмотни. Немалка част от тези, които умеят да пишат и четат на български, са самоуки. Това са причините, поради които новите думи, навлизащи в малоазианския български език, са предимно с турски и гръцки произход. Българските училища в селата, в които ги има, съществуват от 1873 г. до 1906 г.
Професор Стефан Младенов определя езика на малоазийските българи като един от южнотракийските и източнородопските говори. Известният наш етнограф Васил Кънчов го определя като „съвсем чисто тракийско наречие“, а проф. Л. Милетич казва: "Те говорят в главни черти оня клон на рупския диалект, който сега преобладава южно от Марица, по цяло Хасковско". В диалектно отношение самобитен остров е село Стенгелкьой, околия Лапсеки, чиито жители са потомци на заселници от Костурско в Югозападна България.
Подобно на източните говори и в малоазийския е разпространено произнасянето на старобългарската гласна е двойно,Ѣ като Я, омекотяването на някои съгласни – „Н“, „Л“, „Р“, „Т“ и други старинни говорни особености.
Примери за:
В говора на малоазийските българи могат да бъдат открити редица редки и слабо използвани думи в други български говори. Сходни характеристики на езика могат да бъдат открити само в Хасковско и Южна Тракия. Част от думите имат турски и/или гръцки произход. Особени думи,
В изречение:
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.