Remove ads
Джордж Гордън Байрон, VI барон Байрон, по-късно Джордж Гордън Ноуъл, VI барон Байрон (на английски: George Gordon Byron, George Gordon Noel, 22 януари 1788 – 19 април 1824), по-известен като Лорд Байрон, е британски поет, водещо перо на английския романтизъм. Най-знаменитите му поеми са „Странстванията на Чайлд Харолд“ (1812 – 1818) и „Дон Жуан“ (1819 – 1824).
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Байрон.
| Джордж Байрон George Gordon Byron | |
| британски поет | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | Нотингамшър, Великобритания |
| Националност |  Великобритания |
| Учил в | Тринити Колидж Кеймбриджки университет |
| Работил | поет, политик |
| Литература | |
| Жанрове | стихотворение, поема, роман |
| Направление | готическа литература |
| Течение | Романтизъм |
| Известни творби | „Дон Жуан“ „Манфред (поема)“ |
| Повлиян | Джон Милтън Александър Поуп Уилям Уърдсуърт |
| Повлиял | Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Ибънайзър Елиът, Джон Клеър, Шарлот Бронте |
| Семейство | |
| Майка | Катрин Гордън |
| Деца | Ада Лъвлейс Алегра Байрон |
| Подпис |  |
| Уебсайт | |
| Джордж Байрон в Общомедия | |
Байрон е известен не само с творчеството си, но и с бурния си живот, изпълнен с екстравагантности, многобройни любовни връзки, дългове, раздели и обвинения в кръвосмешение и хомосексуализъм. Умира от треска, докато подготвя нападение срещу османската крепост Лепанто по време на Гръцката война за независимост, за което е почитан от гърците като национален герой.[1]
Remove ads
Произход и образование
Байрон е син на капитан Джон, известен като „Лудия Джо“ Байрон и втората му съпруга Катрин Гордън, наследница на Гайт в Абърдийншър, Шотландия. Дядото и бабата на Байрон по бащина линия са вицеадмирал Джон Байрон и София Треваниън.[2] Вицеадмиралът е по-малкият брат на V барон Байрон, познат като Порочния лорд.
Кръстен е Джордж Гордън Байрон в енорийската църква „Св. Мерилебоун“ на дядо му по майчина линия Джордж Гордън от Гайт, потомък на шотландския крал Джеймс I. Дядото се самоубива през 1779 година.[3] Джон Байрон най-вероятно се жени за Катрин по сметка.[3] Той разпилява богатството и разпродава имотите ѝ и прекарва съвсем малко време с нея и сина им, след което ги изоставя, за да избяга от кредиторите си и година по-късно умира.[4] Налага се майката на Лорд Байрон да продаде земята и титлата си, за да плати завещаните дългове на съпруга си. Тя често изпада в меланхолия и депресия.[3]
Скоро след това Катрин се премества в Абърдийн, Шотландия и там отглежда сина си.[3] На 21 май 1798 г. умира порочният лорд Байрон – прачичото на 10-годишния Джордж. Момчето става VI барон Байрон, като заедно с титлата наследява и имението „Нюстедското абатство“ в Нотингъмшър, Англия. Майка му с гордост го завежда обратно в Англия, но Байрон рядко живее в имението, защото през юношеските му години то е отдавано под наем на мнозина, сред които и лорд Грей де Рудин.
През август 1799 г. Байрон постъпва в училището на Уилям Глени в Дълич[5]. Байрон по-късно казва, че по това време и дори когато живее в Шотландия, неговата гувернантка – Мей Грей, идвала в леглото му през нощта и „си правела шеги с неговата персона.“[6] Според Байрон това „е причината за ранната меланхолия на моите мисли, след като изпреварих живота.“[7] Грей е уволнена заради слуховете за сексуални контакти с Байрон, когато той е на 11 години.[7]
Байрон получава началното си образование в Абърдийн. През 1801 г. постъпва в Хароу, където остава до юли 1805 г.[3] Байрон представя Хароу по време на първата крикет среща между Итън и Хароу на „Лордс Крикет Граунд“ през 1805 г.[8] След завършване на средното си образование той се записва в Тринити Колидж, Кеймбридж.[9]
Ранно творчество
През времето, когато не е на училище или в колежа, Байрон живее с майка си в имението Бургейдж в Саутуел, Нотингамшър, но отношенията им не са добри.[3] Докато е там, се сприятелява с Елизабет Пигът и брат ѝ Джон, с когото изнася две пиеси за развлечение на местното общество.
С помощта на Елизабет, която преписва множество от грубите му чернови, по това време Байрон започва да пише първите си книги с поезия. „Скитнически творби“ е публикувана от Ридж от Нюърк и съдържа поеми, написани от Байрон, когато е на 17-годишна възраст. Изданието обаче набързо е върнато и изгорено по съвета на преподобния Томас Бийчър (приятел на Байрон) заради любовните стихове и то най-вече „На Мери“.[10] След това се появява „Творби по разнообразни поводи“ – „чудно целомъдрена“ преработка според Байрон.
„Часове на леност“, която събира много от предишните му поеми заедно с написаните творби, е книгата, която достига най-високата точка. Стихосбирката получава ужасна негативна и анонимна критика (днес е известно, че авторът е Хенри Питър Брум) в списание Единбърг Ревю, което подтиква Байрон да започне да пише първата си сатирична творба[7] „Английски бардове и шотландски рецензенти“ (1809). Тя до такава степен разгневява някои от споменатите критици, че те предизвикват Байрон на дуел. В последвалите издания след известно време да бъдеш мишена за перото на Байрон става знак за престиж.[7]
След като се завръща от своите пътешествия, публикува първите две песни от „Странстванията на Чайлд Харолд“ през 1812 г. Те са посрещнати с голямо одобрение.[11][12] Както самият Байрон казва:
| „ | Събудих се една сутрин и бях известен.[13] | “ |
Последвалите две последни песни на творбата имат подобен успех, както и четирите ориенталски приказки: „Гяур“, „Абидоската невеста“, „Корсар“ и „Лара“, които са основата за създаването на специфичен вид литературен герой, наречен впоследствие Байронов герой. Почти по същото време Байрон започва своето приятелство с бъдещия си биограф Томас Мур.
Първи пътувания на Изток
 Атинска дево, преди раздяла |
| – Атинска дево, преди раздяла Джордж Байрон (1810) В превод от англ. Д. Дренкаров |
Байрон задлъжнява със значителни суми като млад, което, според думите на майка му, се дължи на неговото „безразсъдно пренебрежение на парите.“[3] Катрин по това време живее в Нюстедското абатство, страхувайки се от кредиторите на сина си.[3]
Байрон планира да прекара началото на 1808 г. в пътешествия със своя братовчед Джордж Бетсуърт, който е капитан на фрегатата с 32 оръдия HMS Тартар. Смъртта на Бетсуърт при Битката при Алвьоен през май 1808 г. разбива плановете на поета.
От 1809 до 1811 г. Байрон се включва в Голямото пътешествие, което по онова време е съвсем обичайно за по-заможни младежи. Наполеоновите войни са причината поетът да се отклони от обичайния маршрут през Франция и Италия и да се обърне към Източното Средиземноморие. Кореспонденцията сред кръг от неговите кеймбриджки приятели дава повод да се твърди, че ключов мотив за пътуването е надеждата за хомосексуално преживяване.[15] Има и теории, че отпътува, защото се притеснява да не би да започне нова афера с вече омъжената Мери Чатсуърт – неговата предишна любима (на която посвещава „На една дама: при запитване за причината да напускам Англия през пролетта“).[7] Желанието просто да избяга също би могло да се счита за причина. Байрон е чел много за османските и персийски земи като дете, привлечен е от исляма (и най-вече от суфизма) и впоследствие пише:
| „ | Всички мои поетични чувства започват и завършват с тези земи и събитията, свързани с тях.[16] | “ |
Поетът пътува от Англия през Испания до Албания и прекарва време в двора на Али паша в Янина,[17] а после и в Атина. През по-голямата част от пътуването негов спътник е приятелят му Джон Хобхаус.
Байрон започва своето пътуване в Португалия, откъдето изпраща писмо на своя приятел господин Ходсън, в което описва своето познание на португалския език, състоящо се почти изцяло от псувни и обиди. Байрон се радва на престоя си в Синтра, който е описан в „Странстванията на Чайлд Харолд“ като „славен Едем“.
Докато е в Атина, Байрон се запознава с Николо Гирауд, с когото се сприятелява и който го учи на италиански език. Предполага се също, че двамата имат интимна връзка, вероятно включваща сексуална афера.[18] Байрон изпраща Гирауд да се учи в един манастир в Малта и му завещава значителна сума от седем хиляди паунд стърлинга. Завещанието обаче впоследствие е отменено.[19] През 1810 г. в Атина Байрон пише „Атинска дево, преди да се разделим“ за 12-годишната Тереза Макри (1798 – 1875) и предлага £500 за нея. Предложението обаче не е прието.
Байрон се запътва към Смирна, откъдето той и Хобхаус потеглят на пътешествие до Константинопол на фрегатата HMS Салсет. Докато Салсет стои на котва пред града, чакайки позволение от османците да навлезе в пристанището, на 3 май 1810 г. Байрон и лейтенант Икънхед (от екипажа на Салсет) преплуват Хелеспонт. Байрон ознаменува своя подвиг във втората песен на „Дон Жуан“.
Афери и скандали
Лейди Карълайн Лам
Джейн Елизабет Скот, Лейди Оксфорд
Аугуста Лей
Ан Исабела Байрон през 1812 от Джордж Хейтър
.jpg)
През 1812 г. Байрон се впуска в публично известната си афера, която шокира британското общество, с омъжената Лейди Карълайн Лам.[20] Байрон впоследствие прекратява тази си връзка и продължава нататък с други афери (като тази с Лейди Оксфорд), но Карълайн никога не се възстановява напълно и го преследва и след като той се отказва от нея. Тя е емоционално неуравновесена и губи толкова тегло, че Байрон съвсем жестоко подхвърля коментар на свекървата ѝ (приятелката му Лейди Мелборн), че е „преследван от скелет“.[21] Карълайн започва да го търси в дома му, понякога предрешена като вестникарче,[20] като по това време подобно действие би разрушило уважението, с което и двамата се ползват в обществото. По време на едно такова посещение тя изписва „Помни ме!“ в една от книгите на бюрото му. В отговор Байрон пише поема, озаглавена „Да те помня! Да те помня!“, която завършва със следното: „Ти – невярна на него, ти – демон за мене.“
Като дете Байрон почти не вижда своята полусестра Аугуста Лей. Като възрастен той има близки отношения с нея, които са възприемани от едни като кръвосмесителни,[21] а от други като невинни.[7] Аугуста, която по това време е омъжена, ражда третата си дъщеря Елизабет Медора Лей на 15 април 1814 г.
В крайна сметка Байрон започва да ухажва братовчедката на Карълайн – Ан Изабела Милбанк (Анабела), която отхвърля първото му предложение за женитба, но впоследствие се съгласява. Ан е високо морална жена, интелигентна и надарена с математически ум. Тя също е и богата наследница. Двамата сключват брак на 2 януари 1815 г. в градската зала в Сиъм, графство Дърам. Бракът им се оказва не особено щастлив. Той се отнася зле с нея и не скрива разочарованието си, когато на 10 декември същата година Ан ражда дъщеря (Аугуста Ада), а не син. На 16 януари следващата година Лейди Байрон го напуска, взимайки със себе си едномесечната си дъщеря. На 21 април Байрон подписва договор за развод. Бързо се разпространяват слухове за съпружеско насилие, прелюбодеяние с актриси, кръвосмешение с Аугуста Лей и содомия. Те често са подпомогнати от ревнивата Лейди Карълайн.[21] В писмо Аугуста цитира мнението на Байрон по въпроса:
| „ | Дори самото изговаряне на подобно нещо е за един мъж пълно унищожение и съсипване, от което той никога не би могъл да се възстанови. | “ |
По-късни години
Пърси Биш Шели (1819)
Мери Шели (1840)
Клеър Клермон
След този разрив в семейния му живот, Байрон отново напуска Англия и, както се оказва, завинаги. Минава през Белгия и плава надолу по Рейн. През лятото на 1816 г. се настанява във вила Диодати на Женевското езеро, Швейцария със своя личен доктор – младия, умен и красив Джон Уилям Полидори. Там Байрон се сприятелява с поета Пърси Биш Шели и Мери Годуин – бъдещата съпруга на Шели. Към тях се присъединява и доведената сестра на Мери – Клеър Клеърмон, с която Байрон е имал връзка по-рано в Лондон. Поетът първоначално отказва да има нещо общо с Клеър и се съгласява да остане в нейно присъствие само заедно с бъдещото семейство Шели. Те в крайна сметка убеждават Байрон да приеме и да се грижи за Алегра – детето, което Клеър ражда през януари 1817 г.
Задържани вътре във вила Диодати от „безконечния дъжд“ и „онова мокро, нерадо лято“ за цели три дни през юни, петорката се обръща към фантастичните истории за развлечение, включително и „Приказки за мъртвите“ (оригинално заглавие „Das Gespensterbuch“ – „Книгата на духовете“). Сетне те измислят свои собствени истории. Мери Шели създава творбата, което впоследствие преработва и която се превръща във „Франкенщайн“, а Полидори бива вдъхновен от недовършена история на Байрон и написва Вампирът – предшественик на романтичния вампирски жанр.[22] Недовършената история на Байрон е публикувана като послеслов към Мазепа. Той също пише и третата песен на Чайлд Харолд. Байрон остава за през зимата във Венеция, прекъсвайки пътуванията си, когато се влюбва в Мариана Сегати, в чиято къща във Венеция той се настанява на квартира. Скоро обаче я замества 22-годишната Маргарита Когни. И двете са омъжени.[23] Когни е неграмотна. Тя напуска съпруга си и се премества в къщата на Байрон.[23] Крамолите им често карат Байрон да прекарва нощите в своята гондола. Когато я моли да напусне къщата му, тя се хвърля във Венецианския канал.[23]
През 1817 г. Байрон пътува до Рим. Връщайки се във Венеция, пише и четвъртата песен от Чайлд Харолд. Почти по същото време продава Нюстедското абатство и публикува „Манфред“, „Каин“ и „Преобразеният урод“. Първите пет песни на „Дон Жуан“ са написани между 1818 и 1820 г., в който период Байрон се запознава с младата графиня Гичоли, която открива първата си любов в лицето на поета. От своя страна Байрон ѝ предлага да избяга с него.[23] По това време той е посетен от Томас Мур, на когото дава своята автобиография или „житие и приключения“. Ръкописът е изгорен през 1824 г. – месец след смъртта на поета, от Мур, Хобхаус и издателя на Байрон – Джон Мъри.[12]
Живот в чужбина
Причини
В крайна сметка Байрон решава да избяга цензурата на британското общество (поради обвинения в содомия и кръвосмешение), като заминава да живее в чужбина.[12] По този начин се освобождава от нуждата да прикрива сексуалните си интереси.[24] Поетът напуска Англия през 1816 г. и не се връща през последните осем години от живота си, дори не погребва дъщеря си.[12][23]
Арменците във Венеция
През 1816 г. Байрон посещава остров Свети Лазар във Венеция, където се запознава с арменската култура. Бива подпомогнат в това си начинание от абатите на Мхитаристкия орден. С помощта на отец Х. Авгериан той учи арменски език[23] и посещава много семинари за езика и историята на арменците. Байрон пише „Английската граматика и арменския“ (Qerakanutyun angghiakan yev hayeren) през 1817 г. и „Арменската граматика и английския“ (Qerakanutyun hayeren yev angghiakan) през 1819 г., където включва цитати от класическия и съвременен арменски. Байрон участва и в съставянето на англо-арменски речник (Barraran angghieren yev hayeren, 1821 г.) и пише предисловието към речника, в което разяснява отношението на арменците към потисничеството на турските паши и персийските сатрапи, както и тяхната борба за свобода. Прави преводи на арменската история от Мовсес Хоренаци и др.[25] Байрон е до такава степен очарован, че дори размишлява над заменянето на притчата за Кайн от Стария завет с арменската легенда за патриарх Хайк.[25] Може да се твърди, че чрез него се заражда арменистиката и нейната пропаганда.[25] Лирическият изказ и идеалистичен кураж на Байрон са вдъхновение на много арменски поети като Гевонд Алишан, Смбат Шаазиз, Ованес Туманян, Рубен Ворбериян и др.[25]
Италия и Гърция
От 1821 до 1822 г. Байрон завършва песните 6 – 12 на „Дон Жуан“ в Пиза. През 1822 г. работи заедно с Лей Хънт и Пърси Б. Шели по издаването на вестник „Либерал“, който обаче има съвсем кратък живот. В първите му издания е публикувано и „Видение на Страшния съд“. Последният италиански град, в който отсяда, е Генуа, където все още е придружаван от графиня Гичоли и където се среща с Чарлз Джон Гардинър, I граф на Блесингтън, и Маргарет, графиня на Блесингтън. По това време дава достатъчно материал на графинята за нейната творба „Разговори с Лорд Байрон“ – важна част от възприемането на Байрон след смъртта му.
Байрон живее в Генуа до 1823 г., когато вече се отегчава от живота си в италианския град и приема предложението за помощ от страна на представители на Гръцкото движение за независимост, борещо се срещу османската власт. На 16 юли същата година Байрон напуска Генуа на кораба Херкулес, пристигайки в Кефалония (част от Йонийските острови) на 4 август. Харчи £4000 от собствените си пари за подобряване и поправка на гръцката флота, след което отплава за Месолонги в Западна Гърция, пристигайки на 29 декември. Присъединява се към Александрос Маврокордатос – гръцки политик с военна власт. По това време Байрон непрекъснато ухажва своя гръцки паж – Лукас Чаландрицанос, ала без отговор.[12] Когато известният датски скулптор Торвалдсен дочува за героизма на Байрон в Гърция, преработва по-ранния си бюст на Байрон, издялквайки го от гръцки мрамор.[23]
Смърт
Маврокордатос и Байрон планират атака срещу турската крепост Лепанто, намираща се на издатина в Коринтския залив. Байрон назначава специалист да се погрижи за артилерията и взема част от бунтовниците под своя команда, въпреки че му липсва военен опит. Но преди да отплават, той се разболява на 15 февруари 1824 г. и пускането на кръв – обичайният за онова време лек, го отслабва допълнително. Успява частично да се възстанови, но в ранните дни на април се простудява. Болестта отново е влошена от терапевтичното кръвопускане, за което докторите настояват. Предполага се, че това лечение, проведено чрез нестерилизирани медицински инструменти, е причината Байрон да се разболее и от сепсис. Поетът вдига висока температура и умира на 19 април. Споменава се, че ако Байрон е оживял и е победил османлиите, гърците са щели да го провъзгласят за крал.[12] Това обаче е малко вероятно.[12] Джордж Байрон е погребан в църквата „Св. Мария Магдалена“ в град Хъкнал, графство Нотингамшър.
Remove ads
Байрон поддържа репутация на екстравагантен, меланхоличен, смел,[3] необикновен, ексцентричен, претенциозен[12] и полемичен човек.[26] Той е независим и се поддава на екстремни емоции. На поне едно от пътуванията му неговите спътници са така объркани от обратите в неговото поведение, че решават, че е умствено болен.[3] Обича да приключенства, особено по море.[3]
Вярва, че депресията му е наследствена и пише през 1821 г.:
| „ | Не съм сигурен, че дългият живот е желателен за човек с моя нрав & редовна депресия.[26] | “ |
Дори по своето време Байрон е обект на възхищение заради лоялността, която буди у приятелите си.[26] Хобхаус казва, че:
| „ | Не е живял друг човек с така отдадени приятели.[26] | “ |
Физическо описание
В зряла възраст Байрон е висок 1,78 м (5 фута и 10 инча), тежи между 60 и 89 кг. Знаменит е със своята физическа красота, която той подчертава, носейки през нощта хартийки за навиване на коса.[27] Атлетичен, умел боксьор, ездач и отличен плувец. В Хароу играе и крикет, ала не много добре.
Още от рождение Байрон страда от неизвестна деформация на десния си крак, която по това време е наричана clubfoot. Днешните медицински експерти твърдят, че се появява като следствие от детски паралич, докато други смятат, че е заради дисплазия – неспособност на костите да растат нормално.[28] Тази деформация води до куцане, което мъчи Байрон през целия му живот и е влошено от безсмисленото лечение, проведено през ранните години от живота на поета. Той остава със съмнението, че ако деформацията е била правилно третирана, нейното премахване е било възможно.[6] Още от ранна възраст Байрон е крайно стеснителен относно този си недъг, наричайки се le diable boiteux (от френски: куция дявол).[29] Въпреки това отказва да носи каквито и да е механични приспособления, които да подобрят придвижването му,[3] макар че често носи специално изработени обувки, които да скрият деформирания крак.[12]
Байрон, както и други писатели като приятеля му Джон Хобхаус, оставят детайлно описание за хранителните навици на поета. Когато е в Кеймбридж, Байрон е на стриктна диета, за да контролира теглото си. Освен това доста спортува и носи множество дрехи, за да се поти. През по-голямата част от живота си е вегетарианец и често живее с дни единствено на сухи бисквити и бяло вино. Понякога яде големи порции месо и десерти, след което ги повръща. Приятелят му Хобхаус твърди, че проблемът с теглото на Байрон е причинен от болката в деформирания му крак, която прави спортуването съвсем трудно.[27]
Remove ads
- „Hours of Idleness“ (1806; „Часове на леност“)
- „English Bards and Scotch Reviewers“ (1809; „Английски бардове и шотландски рецензенти“) Архив на оригинала от 2008-07-05 в Wayback Machine.
- „Childe Harold's Pilgrimage“ (1812 – 1818; „Странстванията на Чайлд Харолд“)
- „The Giaour“ („Гяур“) (1813) Архив на оригинала от 2008-01-11 в Wayback Machine.
- „The Bride of Abydos“ (1813; („Абидоската невеста“)
- „She Walks in Beauty“ („Тя броди сред красота“) (1814)
- „The Corsair“ („Корсар“) (1814) Архив на оригинала от 2007-07-07 в Wayback Machine.
- „Lara“ („Лара“) (1814)
- „Hebrew Melodies“ („Еврейски мелодии“) (1815)
- „The Siege of Corinth“ („Обсадата на Коринт“) (1816)
- „Parisina“ („Паризина“) (1816)
- „The Prisoner Of Chillon“ („Шийонския затворник“) (1816) (текст в Уикиизточник)
- „The Dream“ („Сън“) (1816)
- „Prometheus“ („Прометей“) (1816)
- „Darkness“ („Мрак“) (1816)
- „Manfred“ (1816; „Манфред“) (текст в Уикиизточник)
- „The Lament of Tasso“ („Жалбата на Тасо“) (1817)
- „Beppo“ (1817; „Бепо“)
- „Mazeppa“ („Мазепа“) (1818)
- „The Prophecy of Dante“ („Пророчеството на Данте“) (1819)
- „Marino Faliero“ („Марино Фалиеро“) (1820)
- „Sardanapalus“ („Сарданапал“) (1821)
- „The Two Foscari“ („Двамата Фоскари“) (1821)
- „Cain“ (1821; „Каин“)
- „The Vision of Judgement“ (1821; „Видението на Страшния съд“)
- „Heaven and Earth“ („Небе и Земя“) (1821)
- „Werner“ („Вернер“) (1822)
- „The Deformed Transformed“ („Преобразеният изрод“) (1822)
- „The Age of Bronze“ („Бронзовият век“) (1823)
- „The Island“ („Островът“) (1823)
- „Don Juan“ (1819 – 1824, незавършена; „Дон Жуан“)
Remove ads
Wikiwand in your browser!
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
Remove ads