Политика и държавно устройство на Сирия From Wikipedia, the free encyclopedia
Политиката в Сирийската арабска република се провежда в рамките на президентска република[1][2] с номинално многопартийно представителство в Народния съвет при Националния прогресивен фронт, доминиран от партията Баас. На практика Сирия е еднопартийна държава, в която независимите партии са забранени, и има могъща тайна полиция, която репресира дисидентите.[3][4] От завземането на властта през 1963 г. от нейния Военен комитет, арабската социалистическа партия Баас управлява Сирия като тоталитарна полицейска държава.[5][6][7][8] След период на вътрешнопартийни борби Хафез ал-Асад поема контрола върху партията след държавния преврат през 1970 г. и оттогава семейството му доминира в политиката на страната.[9][10][11]
До ранните етапи на въстанието в Сирия президентът има широки и неконтролирани правомощия за издаване на укази при дългосрочно извънредно положение. Краят на това извънредно положение е ключово искане на въстанието. Повърхностните реформи през 2011 г. правят президентските укази предмет на одобрение от Народния съвет – законодателната власт на страната, която сама по себе си е доминирана от партии, лоялни на президента.[12] Партията Баас е управляващата партия в Сирия и предишната сирийска конституция от 1973 г. гласи, че „Арабската социалистическа партия Баас ръководи обществото и държавата“ (чл. 8). Понастоящем най-малко 183 места от 250-членния парламент са запазени за Националния прогресивен фронт – доминирана от партия Баас коалиция, която се състои от девет други сателитни партии, лоялни на управлението на Баас.[13][14] Останалите места са заети от независими, номинирани от партията Баас.[15]
Сирийската армия и службите за сигурност поддържат значително присъствие в съседната Ливанска република от 1975 г. до 24 април 2005 г.[16] 50-ото издание на Freedom in the World – годишният доклад, публикуван от Фрийдъм Хаус от 1973 г. насам, определя Сирия като „най-лошата от най-лошите“ сред несвободните страни, като посочва правителството на Асад като един от двата режима, които получават най-ниската възможна оценка (1/100).[17][18]
Сирия е унитарна република. Според приетата през 2012 г. конституция тя се трансформира в полупрезидентска република. Политиката ѝ следва да заема място в рамките на това, с което официално се характеризира този тип управление, макар и някои да не са съгласни с тази оценка.[20] Според ЦРУ властта е в ръцете на президента и семейството му, както и всички членове на управляващата Арабска социалистическа партия БААС, която е клетка на сирийската доминантна БААС (създадена през 1966 г., когато оригиналната БААС се разделя на две).
Възрастта за правото на избирателен вот е 18 г. В конституцията е записано, че всеки индивид има право да бъде избиран и да бъде част от управлението на страната. Спрямо предишната конституция, приета през 1973 г. обаче, партията БААС е била оправомощена с лидерски функции на държавно и обществено ниво.
Официално постановленията, издадени от президента, трябва да бъдат одобрени от Народния съвет, за да се превърнат в закони. Освен по време на извънредното положение, което е в сила до 21 април 2011 г., което се премахва по време на Сирийското въстание, бидейки едно от най-ключовите искания на протестиращите.[21] Партия БААС е управляващата партия в Сирия, като в предишната конституция от 1973 г. се посочва, че „Арабската социалистическа партия БААС ръководи обществото и държавата". Най-малко 167 от местата в 250-членния парламент са гарантирани на Националния прогресивен фронт, който е коалиция от БААС и няколко други по-малки партии.[22][23] Новата сирийска конституция от 2012 г. въвежда многопартийна система, основана на принципа на политическия плурализъм, без гарантирано ръководството на никоя политическа партия.
_03_(cropped).jpg)
Хафез ал-Асад взима властта през 1970 г. и след смъртта му през 2000 г. синът му Башар ал-Асад го наследява като президент. След идването му на власт възниква интерес за политически реформи. Активисти за правата на човека и други защитници на гражданското общество, както и някои парламентаристи, стават все по-гласовити през периода, наричан „Дамаска пролет“ (юли 2000 г. – февруари 2001 г.), който е смазан от правителството на Баас при претекст за национално единство и стабилност.[24]
Хафез ал-Асад изгражда управлението си върху три стълба, сърцевината на които е партията Баас и свързаните с нея организации, които имат широко влияние върху обществото чрез своя монопол върху медиите и гражданския активизъм. Алавитските елити, които са лоялни към семейство Асад, формират друга мрежа за покровителство. Последният стълб е всеобхватният военен апарат, който се управлява от централното командване на Баас, състоящ се от сирийските арабски въоръжени сили, Мухабарат (сирийското разузнаване) и различни паравоенни формирования на Баас, всички от които се ръководят от висши партийни лидери, които отговарят директно на патриарха Асад.[25]
Платформата на Баас е обявена лаконично в лозунга на партията: „Единство, свобода и социализъм“. Партията е едновременно социалистическа – застъпваща се за държавна собственост върху средствата за промишленото производство и преразпределение на земеделска земя (на практика номинално социалистическата икономика на Сирия е ефективно смесена икономика, съставен от големи държавни предприятия и малки частни предприятия), и революционна – посветена на извършването на панарабската революция във всяка част от арабския свят. Основана от Мишел Афлак – сирийски християнин, Салах ал-Дин ал-Битар – сирийски сунит, и Заки ал-Арсузи – алавит, арабската социалистическа партия Баас, е разпусната през 1966 г. след сирийския държавен преврат от 1966 г., което води до създаването на едно доминирано от Ирак движение Баас и едно водено от Сирия движение Баас. Партията приема секуларизма и привлича поддръжници от всички вероизповедания в много арабски страни, особено Ирак, Йордания и Ливан. От август 1990 г. обаче тя тенденциозно намалява влиянието на социализма в идеите си, като набляга на панарабското единство.
На шест по-малки политически партии е позволено да функционират, като заедно с Баас съставят Националния прогресивен фронт (НПФ) – обединение на партии, което представлява единствената законова рамка за участие на гражданите в партийния живот. Бидейки създаден, за да бъде привидно многопартийна системата, НПФ е доминирана от Баас и не променя по същество еднопартийния характер на политическата система. Извънпартийните членове на Баас от НПФ съществуват като политически партии до голяма степен само по име, като се подчиняват стриктно на Баас и правителствената политика. През 2000 г. се появява информация, че правителството обмисля закон да разреши в НПФ да се включат нови партии, включително и забранени такива – тези промени не се случват. Въпреки това една такава партия (Сирийската социална националистическа партия) (СНСП) е узаконена през 2005 г.
Традиционно партиите в НПФ приемат арабската националистическата и номинално социалистическата идеология на правителството. Въпреки това СНСП е първата узаконена и приета партия в НПФ, която не е с нито социалистическа, нито с арабско-националистическа ориентация. Това дава основание да се мисли, че по-широко идеологически перспективи могат да предоставят известна степен на толерантност в бъдеще, като обаче етнически базираните (кюрдски и асирийски) партии продължават да бъдат потискани. Строгата забрана на религиозните партии също продължава да е в сила.
Законът за извънредното положение в Сирия е в сила от 1963 г., когато партията Баас идва на власт, до 21 април 2011 г., когато е отменен от Башар ал-Асад (указ 161). Законът, оправдан с мотивите за продължаващата война с Израел и заплахите от терористите, суспендира повечето конституционни защити.[26][27]
Управлението на Сирийската арабска република е в ръцете на съюзното управление, създадено от конституцията на Сирия (26 февруари 2012 г.), според която президентът е държавен глава, а министър-председателят е глава на правителството.[28] Изпълнителната власт се осъществява от правителството. Сирия има законодателен съвет (Народен съвет) с 250 членове.[29] Страната е в гражданска война от 2011 г. срещу различни вътрешни и чуждестранни сили, които се противопоставят както на сирийското правителство, така и една на друга, в различни комбинации.[30][31] Седалището на правителството е в столицата Дамаск.
Изпълнителната власт се състои от президента, двама вицепрезиденти, министър-председателя и Министерския съвет (кабинет). Конституцията изисква президентът да е мюсюлманин,[32] но Ислямът не е обявен за държавна религия. Той е глава на държавата, а министър-председателят е глава на правителството. Министерски съвет или кабинет, който в момента се състои от 30 членове, изпълнява ежедневните административни функции на управлението.[33][34]
Конституцията дава правото на президента да назначава министър-председателя и членовете на правителството. Той има правото да обявява състояние на война, извънредно положение в страната, да издава закони (но освен в извънредни ситуации те трябва да бъдат одобрени от Народния съвет), да обявява амнистия, да променя конституцията. Назначаването на държавни и военни служители също е в ръцете на президента. Според новоприетата конституция от 2012 г. той се избира пряко от гражданите чрез избори.
| Основни представители на властта | |||
| Длъжност | Име | Партия | В сила |
| Президент | Башар ал-Асад | БААС | 17 юли 2000 |
| Министър-председател | Хюсеин Арнус | БААС | 11 юни 2020 |
Ръководство на Сирийската опозиция в Идлиб:
| Основни представители на властта | |||
| Длъжност | Име | Партия | В сила |
| Президент | Хади ал-Бахра | Независим | 12 септември 2023 |
| Министър-председател | Абдурахман Мустафа | Независим | 30 юни 2019 |
Предходната сирийска конституция от 1973 г. овластява БААС с ръководни функции в държавата и обществото и осигурява по-широки правомощия на президента. Президентът, одобрен чрез референдум за срок от 7 години, също е и генерален секретар на БААС и лидер на НПФ. По време на сирийското въстание (2011 – 2012 г.) се провежда референдум за нова конституция. Сред някои от промените са премахване на стария член 8, който укрепва влиянието на БААС. Новия член 8 гласи: „Политическата система на държавата трябва да се основава на принципа на политическия плурализъм, както и упражняване на власт по демократичен път чрез избирателните урни“.[35] В нов член (88), се въвеждат президентски избори и ограничаване на срока на мандата на президента на седем години с максимум едно преизбиране. Референдумът води до приемането на новата конституция, която влиза в сила на 27 февруари 2012 г.[36] Президентът има право да назначава министри (Министерски съвет), да обявява война и извънредни положения, да издава закони (които освен в случай на извънредна ситуация, изискват ратификация от Народния съвет), да издава амнистия, да внася поправки в конституцията и да назначава държавни и военни служители. Покойният президент Хафез ал-Асад е преизбиран от неопозирани рефендуми пет пъти. Неговият син и настоящ президент Башар ал-Асад е избран от неопозиран референдум през юли 2000 г. Той е преизбран отново на 27 май 2007 г. с 97,6% от гласовете[20][37] и отново през май 2014 г.
Заедно с НПФ президентът решава проблемите на мира и войната и одобрява петгодишни икономически планове на държавата. НПФ също действа като форум, в който икономическите политики се обсъждат и се определя политическата ориентация на страната.
Политическата система на режима на Асад се характеризира като хибрид от абсолютна монархия и република.[38][39] Сирийският апарат за сигурност и страховитата тайна полиция са инструментализирани от режима за всяване на терор сред обикновените граждани, за да се предотврати критиката към президента или да се организират демонстрации. Политическите дисиденти Риад ал-Тюрк и Сухейр Атаси описват баасистката Сирия като „кралство на мълчанието“, което поддържа монопол върху политическия дискурс, като се стреми към пълна деполитизация на самото общество.[40][41]
Еднокамерният Народен съвет (на арабски: مَجْلِس الشَّعْب, Меджлис Ал Ша'аб) е законодателната власт на Сирия. Това всъщност е нейният парламент. Има 250 членове, избрани за 4-годишен мандат в 15 многомандатни избирателни района. Има два основни политически фронта: Националният прогресивен фронт и Народният фронт за промяна и освобождение. Изборите през 2012 г., проведени на 7 май, водят до нов парламент, който за първи път от четири десетилетия номинално се основава на многопартийна система.[42] Тогава в Сирия за първи път се провеждат избори с участието на партии, които не са част от тази коалиция. Така седем нови партии и коалиции се включват в предизборната надпревара, като най-голямата е Народният фронт за промяна и освобождение. Въпреки тези промени обаче въоръжените антиправителствени бунтовници бойкотират изборите. Те не участват със свои кандидати и призовават привържениците си да не гласуват.
Последните избори се провеждат на 19 юли 2020 г. Няколко листи са допуснати в цялата страна. Милиони сирийци, живеещи в чужбина, избягали от гражданската война, нямат право на глас.[43] Националният прогресивен фронт печели 183 от 250-те места, 167 от които са за партията Баас, докато 67 независими държат останалите места.
Народният съвет се свиква най-малко три пъти годишно и при специални случаи, свикани от председателя му или от президента на страната.[44] До 2012 г. Съветът служи предимно като институция за утвърждаване на еднопартийната система на Сирия и за потвърждаване на законодателните процедури на арабската социалистическа партия Баас.[45]
През 1938 г. Фарес Ал-Хури става първият християнин, избран за председател на Съвета. През 2016 г. Хадия Халаф Абас, представляваща Дейр ез-Зор от 2003 г., става първата жена, избрана за председател.[46][47][48] През 2017 г. Хамуда Сабаг става първият сирийски православен християнин, заемал поста.[49]
Съдебната система в Сирия е смесица от османски, френски и ислямски закони. Гражданският, търговският и наказателният кодекс се основават основно на френската правна практика. Обнародвани през 1949 г., тези закони имат специални разпоредби, разрешени за ограничаване на прилагането на обичайното право сред бедуините и религиозните малцинства. Ислямските религиозни съдилища продължават да функционират в някои части на страната, но тяхната юрисдикция е ограничена до въпроси, свързани с личното състояние, като брак, развод, бащинство, попечителство над деца и наследяване. Въпреки това през 1955 г. е разработен личен кодекс, отнасящ се до много аспекти на личния статус. Този закон променя и модернизира Шариата, като подобрява статута на жените и изяснява законите за наследяване.[50]
Назначаването, преместването и освобождаването на съдии се извършва от Висшия съдебен съвет.[51] Съветът се състои от висши граждански съдии и се председателства от президента на страната. Независимостта на съдебната власт се гарантира от президента в ролята му на председател на Висшия съдебен съвет, съгласно член 131 от Конституцията. Член 133 гласи, че съдиите са независими и не се подчиняват на друга власт освен на закона.[50]
Сирийската съдебна система се състои от граждански и наказателни съдилища, военни съдилища, съдилища по сигурността и религиозни съдилища, които решават въпроси, свързани с личното състояние, като развод и наследство.[52] Партията Баас набляга на социализма и светския панарабизъм. Въпреки доктрината на партията за изграждане на национална, а не етническа идентичност, въпросите за етническата, религиозната и регионалната вярност все още остават важни в Сирия.
Съдебната власт в страната се състои от:
Сирийските арабски въоръжени сили са военните сили на Сирийската арабска република. Те се състоят от сирийската армия, сирийските военновъздушни сили, сирийските военноморски сили, сирийските сили за противовъздушна отбрана и паравоенните сили, като Националните отбранителни сили. Според конституцията на Сирия президентът на Сирия е главнокомандващ на въоръжените сили.[55] Министърът на отбраната заема длъжността заместник-върховен главнокомандващ на Сухопътните войски и Въоръжените сили.[56]
Армията е наборна сила: мъжете служат в армията на 18 години, но са освободени от служба, ако нямат брат, който може да се грижи за родителите им. След Гражданската война в Сирия набраните членове на сирийската армия са намалели с повече от половината от цифрата преди нея – от 325 000 на 150 000 войници в армията през декември 2014 г. поради жертви, дезертьорство и избягване на наборната повинност,[57] достигайки между 178 000 и 220 000 войници в армията[58] в допълнение към 80 000 до 100 000 нередовни сили. До 2023 г. броят на активните войници в сирийската армия се е увеличил до 170 000 души.[59] Също през 2023 г. броят на активните паравоенни и резервни сили в сирийската армия е намалял до 50 000 души.[59][60]
Ръководна роля в политическия и обществения живот на страната играе Националният прогресивен фронт, създаден през март 1972 г. Той е коалиция, съставена от група от национални, националистически, социалистически и комунистически партии в Сирия, ръководени от Арабската социалистическа партия Баас. Генералните секретари на партиите и организациите, свързани с фронта, и членовете на Арабската социалистическа партия Баас съставляват половината плюс едно от ръководните места.[61] Като коалиция от леви партии в Сирия той подкрепя арабската националистическа и арабската социалистическа ориентация на правителството и приема „водещата роля“ на управляващата арабска социалистическа партия партия Баас. Коалицията е формирана въз основа на модела на Народния фронт на Източния блок, чрез който сирийската партия Баас управлява страната, като позволява номинално участие на по-малки, сателитни партии. НПФ е част от усилията на партия Баас да разшири базата си за подкрепа и да неутрализира перспективите за всякаква устойчива либерална или лява опозиция, като подбужда разделения в рамките на независими леви партии или ги репресира.[62][63][64][65]
Моделът на НПФ е инструментализиран от системата на Баас за налагане на силно централизирана президентска система.[66] Сателитните партии в рамките на НПФ имат по-малка политическа власт и до голяма степен функционират като мрежи за мобилизиране на лоялност към правителството. Студентският активизъм и политическите дейности във въоръжените сили са строго забранени за небаасистки партии в НПФ, наред с други ограничения.[67][68]
В НПФ влизат 11 партии и 3 асоциирани организации:
Президентските избори се провеждат в Сирия на 26 май 2021 г., като емигриралите граждани на страната могат да гласуват в някои посолства в чужбина на 20 май (посолствата в Канада, Германия, Катар, Саудитска Арабия, Турция, Нидерландия, САЩ и Обединеното кралство не позволяват това).[69] Тримата кандидати са действащият президент Башар ал-Асад, Махмуд Ахмад Марей и Абдула Салум Абдула. Изборите не са счетени за свободни и честни.[70] ООН ги осъждат като нелегитимен процес с „без мандат“, обвинявайки баасисткия режим в подкопаване на Резолюция 2254 на ООН и за възпрепятстване на подкрепяното от ООН политическо решение, което призовава за свободни и честни избори под международно наблюдение.[71][72] Преди изборите няколко държави и междуправителствени организации изразяват загриженост за честността и легитимността на изборите и заявяват, че няма да признаят резултатите.[73] В това, което се смята от някои международни наблюдатели за предрешено и от мнозина като „празни избори“, белязани от измами, резултатът е убедителната победа за Асад, който печели над 95% от гласовете.[74][75][76] Длъжностни лица казват, че 79% от избирателите са участвали, но в контекста на продължаващата гражданска война и последвалото разселване на населението тази цифра е поставена под въпрос. Правителството твърди, че има над 18 000 000 правоимащи избиратели, но тъй като бюлетини се предлагат само в райони под държавен контрол, само малко над 10 000 000 действително успяват да гласуват, докато според официалните резултати ал-Асад печели над 13 000 000 гласа,[77][78] което технически означава избирателна активност от 130%. Много наблюдатели и анализатори отбелязват, че тези числа надхвърлят възможния брой пълнолетни избиратели в контролираните от правителството райони на страната. Президентът ал-Асад полага клетва за своя четвърти мандат (2021–2028) на 17 юли 2021 г. в президентския дворец.[79] Съгласно глава 3, член 88 от конституцията на Сирия, която позволява максимум едно преизбиране, ал-Асад не може да се кандидатира за нов мандат през 2028 г.[80]
Сирия е член на Арабската банка за икономическо развитие в Африка, Арабския фонд за икономическо и социално развитие, Арабския валутен фонд, Съвета на арабското икономическо единство, Световната митническа организация, Икономическата и социална комисия за Западна Азия, Организацията по прехрана и земеделие, Групата на 24-те, Групата на 77, Международната агенция за атомна енергия, Международната банка за възстановяване и развитие, Международната организация за гражданска авиация, Международната търговска палата, Международната асоциация за развитие, Ислямската банка за развитие, Международния фонд за развитие на селското стопанство, Международната финансова корпорация, Международната организация на труда, Международния валутен фонд, Международната морска организация, INTELSAT, ИНТЕРПОЛ, Международния олимпийски комитет, Международната организация по стандартизация, Международния съюз по далекосъобщения, Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец, Движението на необвързаните държави, Организацията на арабските страни износителки на петрол, Организацията на Ислямско сътрудничество, Организацията на обединените нации, Комисията на ООН по правата на човека, Конференцията на ООН за търговия и развитие, Организацията на ООН за индустриално развитие, Агенцията на ООН за подпомагане и работа на палестинските бежанци в Близкия изток, Световния пощенски съюз, Световната федерация на профсъюзите, Световната здравна организация, Световната метеорологична организация и Световната организация по туризъм.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
