италианска актриса From Wikipedia, the free encyclopedia
София Лорен (на италиански: Sophia Loren) е артистичният псевдоним на италианската актриса София Вилани Шиколоне.[1]
| София Лорен Sophia Loren | |
| италианска актриса | |
 София Лорен (1959) | |
| Родена | София Шиколоне
20 септември 1934 г.
|
|---|---|
| Националност |  Италия |
| Учила в | Училище „Жанин Мануел“ |
| Работила | актриса |
| Актьорска кариера | |
| Активност | 1950-днес |
| Оскари | Най-добра главна женска роля: „Чочарка“ (1961); Почетен оскар: (1991); Номинация за най-добра главна женска роля: „Брак по италиански“ (1964) |
| Златен глобус | Златен глобус на името на Сесил Демил: (1994) |
| БАФТА | Най-добра актриса: „Чочарка“ (1961) |
| Семейство | |
| Съпруг | Карло Понти (1957-1962) (1966-2007; смъртта му) |
| Деца | Карло Понти-младши Едоардо Понти |
| Други роднини | Романо Мусолини (брат на съпруга(та)) |
| Подпис | _italienische_Filmschauspielerin.png) |
| Уебсайт | |
| София Лорен в Общомедия | |
В цялата си кариера София Лорен изиграва над 80 екранни роли. За близо 60 години в киното се снима във филми, заснети в различни страни от различни режисьори, като доказва умението си да се вписва във всякакъв екип и да създава безспорно ярки и запомнящи се образи. Героините ѝ впечатляват с удивителната си достоверност и жизненост.[2] Всеобщо призната е като една от най-красивите жени и най-известната актриса от Италия,[3] a запазеното ѝ амплоа е на типична италианка в романтични комедии, и по-рядко трагедии.
Притежава множество международни филмови награди. Носителка е на призове от кинофестивалите в Кан (1961), Венеция (1958, 1998), Москва (1965, 1997) и Берлин (1994). Наградена е с пет награди Златен глобус и два Оскара – съответно за „Най-добра главна женска роля“ в чуждоезичния филм „Чочарка“ от 1961 г. и „Оскар за цялостно творчество“ през 1991 г.[4]
През 1999 г. Американският филмов институт включва Лорен под Номер-21 в класацията на най-големите жени звезди на класическото холивудско кино[5].
София Лорен се ражда в Рим на 20 септември 1934 г. Баща ѝ Рикардо Шиколоне я признава за своя дъщеря, но отказва да се ожени за майка ѝ Ромилда Вилани и я напуска по време на бременноста.[6] София прекарва детските си години със своята майка и по-малката си сестра Анна-Мария в рибарското селище Поцуоли, недалеч от Неапол. Там живеят при родителите на Ромилда, която е пианистка и неуспяла актриса. Условията им на живот не са особено добри и Лорен прекарва тези години в нищета.[7]
През 1949 г. участва в конкурса за красота Мис Италия и заема втора позиция като подгласничка на победителката. Красотата на София бързо прави впечатление, като ѝ предлагат участия в рекламни фотосесии и в еротични филми. Поради нуждата от пари, тя се съгласява да се снима в подобен тип продукции.[7] По време на конкурса за Мис Рим се запознава с бъдещия си съпруг Карло Понти, преуспяващ филмов продуцент и ключов играч в следвоенното европейско кино.[8] През този период започват и първите ѝ стъпки в киното, като стартира в серия от нискобюджетни комедии под името София Ладзаро. През 1951 година Лорен играе малка роля като робиня във филма на американския режисьор Мървин Лерой „Quo Vadis“.[3]
Първата главна роля на София Лорен е в режисираната от Пиетро Франсичи филм-опера „Аида“ от 1953 година. В тази продукция тя получава одобрението на филмовата критика. След успеха на „Аида“ актрисата се снима в екранизациите „Две нощи с Клеопатра“ и „Атила“ с участието на Антъни Куин, който е първият филм на София Лорен, разпространен извън пределите на Италия.[7] Вниманието на критиката е привлечено от ролята ѝ в кинопродукцията на Виторио Де Сика „Златото на Неапол“, като отзивите са, че Лорен притежава оригиналност, талант и осезаема екранна страст.[8] Следват поредица от филми, в които тя партнира на Марчело Мастрояни, като през 1957 година дебютира на американската сцена с „Момчето върху делфина“. Участва в екранизации заедно с актьорите Джон Уейн, Кари Грант и Франк Синатра.
Лорен се превръща в международна звезда след като записва пет филма с американската компания Парамаунт Пикчърс. От този период датира и филмът „Desire Under the Elms“, базиран на едноименната пиеса на Юджийн О'Нийл, чийто партньор на Лорен е Антъни Пъркинс. През 1958 година прелестната италианка получава и първото си международно отличие за изпълнението си във филма „Черната орхидея“. Призът е за най-добра актриса на фестивала във Венеция.[8]
През 1960 г. Лорен си партнира с Жан-Пол Белмондо в италианския филм „Чочарка“, режисиран от Виторио Де Сика по романа на Алберто Моравия. Изключителната изразителност на Лорен в този образ впечатляват не само журито на кинофестивала в Кан, което ѝ връчва наградата за най-добра актриса, но и членовете на Американската филмова академия, които ѝ присъждат „Оскар“ за най-добро изпълнение на главна роля. До този момент не е имало друг случай, в който престижното отличие в тази категория да спечели актриса от неанглоезичен филм.[7] Лорен грабва и Приз за най-добра актриса от Нюйоркския кръг на филмовите критици. Суперпродукцията е отличена със Златен глобус за най-добър чуждоезичен филм и номинация Златна палма за Викторио Де Сика.[9]
През 60-те години на XX век София Лорен е една от най-популярните актриси в света, като продължава да снима филми в САЩ и Европа. През 1964 година участва във филма „Упадъкът на Римската империя“ заедно със Стивън Бойд, Алек Гинес, Джеймс Мейсън, Кристофър Плъмър, Мел Ферър и Омар Шариф. Режисираната от Антъни Ман историческа продукция ѝ носи рекордния хонорар от един милион долара. Следващата година на екран излиза филмовата комедийна драма „Брак по италиански“. За участието си в него Лорен за втори път е номинирана за Оскар за най-добра женска роля,[4] а продукцията печели наградата Златен глобус за най-добър чуждоезичен филм.
Други филми от този период, получили световно признание, са „Ел Сид“ с Чарлтън Хестън, „Милионерката“ с Питър Селърс, „Романс в Неапол“ с Кларк Гейбъл, комедийната драма „Вчера, днес и утре“, „Лейди Л.“ под режисурата на Питър Устинов и с участието на Пол Нюман, класиката „Арабеска“ от 1966 година с Грегъри Пек, и филмът на Чарли Чаплин „Графинята от Хонгконг“ с Марлон Брандо.[8]
След раждането на първородния ѝ син през 1968 година София Лорен започва да се появява по-рядко на екрана. През 70-те години нейните изпълнения в киното са предимно в италиански продукции. През 1974 г. се снима в последния филм на Виторио Де Сика „The Voyage“, малко преди той да почине. Под ръководството на знаменития кинорежисьор актрисата изиграва едни от най-значителните си и интересни образи, като общият брой на филмите, ръководени от Де Сика, е 14.[2] В съвместната френско-италианска мелодрама „The Voyage“ партньор на Лорен е Ричард Бъртън, а тя печели приза за „Най-добра актриса“ на испанския кинофестивал в Сан Себастиан.[10]
Следващата ѝ роля е в британския трилър „Проходът Касандра“, продуциран от Карло Понти през 1976 г., в чийто филм участват големи звезди за онова време, сред които Ричард Харис, Мартин Шийн, Бърт Ланкастър и Ава Гарднър.
През 1977 г. режисираният от американския сценарист Еторе Скола „Един специален ден“ за пореден път събира на снимачната площадка Лорен с Марчело Мастрояни. Кинопродукцията е номинирана за единайсет международни награди, сред които два Оскара за „Най-добър чуждоезичен филм“ и „Най-добра главна роля за Мастрояни“.[11]
През 1979 г. Лорен написва автобиографичната книга „Живеейки и обичайки“, която се превръща в основа за телевизионен американски филм с нейно участие, излязъл през 1980.[7]
През 80-те години на XX век ролите на София Лорен в киното са по-скоро епизодични. Тя участва в няколко италиански филма, сред които и телевизионна новела по роман на Марио Пузо.
През 1991 г. София Лорен е поканена за домакин на провеждащата се в Париж церемония по връчването на Националната филмова награда на Франция „Сезар“. Освен в ролята на хост, актрисата става част и от отбора на наградените, тъй като Френската академия за филмово изкуство ѝ връчва почетен „Сезар“ за цялостно творчество, заедно с френския актьор Жан-Пиер Омон. По-късно през същата година на тържество в Елисейския дворец, френският президент Франсоа Митеран я награждава с „Орден на почетния легион“.[12]
Връх в международното признание за забележителния творчески път на София Лорен е на 25 март 1991 г., когато Американската филмова академия ѝ присъжда „Оскар“ за цялостно творчество, като актрисата е обявена за „едно от истинските съкровища на световното кино, чиято кариера, богата със запомнящи се изпълнения, е добавила постоянен блясък в тази форма на изкуството“.[13] На церемонията в Лос Анджелис Лорен е облечена в черна рокля на „Валентино“, а нейният втори „Оскар“ е връчен от Грегъри Пек.[14]
На 1 февруари 1994 г. на Алеята на славата в Холивуд е открита 2000-та звезда на името на София Лорен. На събитието актрисата изразява своята надежда, че младите жени, които желаят един ден да бъдат актриси, ще се вдъхновяват, виждайки името ѝ на известния тротоар и споделя: „Много ми се иска моята грееща звезда да покаже пътя на толкова много прохождащи актриси и да направи техните мечти реалност, така както моята мечта се сбъдна.“[15] По-късно през същия месец в Берлин Лорен е наградена със Златна мечка за цялостен принос на 44-тия филмов фестивал Берлинале.[16]
На 53-та церемония по връчването на наградите Златен глобус през 1995 г. София Лорен е удостоена с почетната награда „Златен глобус на името на Сесил Демил“. Това е нейната пета статуетка от този кинофестивал. На същия форум получава и номинация за „Най-добра женска поддържаща роля“ за филма „Прет-а-порте“ (1994).[4] В кинопродукцията на Робърт Олтман италианската актриса партнира на Марчело Мастрояни, Джулия Робъртс и Тим Робинс, а лентата е номинирана за „Най-добър филм в категория комедия“. През 1998 г. получава Златен лъв на кинофестивала във Венеция, отново за цялостно творчество.[3]
През 2010 г. Лорен е удостоена с Премиум империал – една от най-престижните награди на Японската асоциация на изкуствата, присъждана за заслуги и постижения в областта на изкуството и ролята, която личностите изпълняват, за да обогатят хората по света.[17]
На 4 май 2011 г. множество звезди от Холивуд се събират, за да почетат неподражаемата италианка по случай 50-годишнината от първия ѝ „Оскар“. През 1961 г. Лорен не присъства на церемонията на филмовата академия в САЩ, на която трябва да получи наградата си, като споделя, че тогава не е и мечтала, че един италиански филм може да спечели подобно голямо отличие.[18] На организираното празненство, на което тя присъства със синовете си, заявява:
| „ | Оскарът промени напълно живота ми. Помогна ми да повярвам в себе си и да дам всичко от себе си като актриса. Нямам думи, с които да опиша чувствата си сега. Трудно е да си представите колко бързо изминаха цели 50 години, откакто получих наградата Оскар.[19] | “ |
София Лорен участва активно в обществени инициативи със световно послание. През 1992 г. е избрана за посланик на добра роля и е едно от лицата на Върховния комисариат на ООН за бежанците.[20]
През 2004 г. печели „Грами“ за „Най-добър разговорен световен албум за деца“ за работата ѝ в проекта „Прокофиев: Петя и вълкът“, заедно с американския президент Бил Клинтън и съветския президент Михаил Горбачов.
На Зимните олимпийски игри в Торино през 2006 г. е една от осемте жени, редом със Сюзън Сарандън и Исабел Алиенде, пренасяла олимпийския флаг.
През 2007 г. Лорен приема да се снима гола само по диамантени обици за календара на фирмата за производства на гуми „Пирели“. София е взела решението да се разголи преди всичко заради известността на „Пирели“ и малкия тираж на календара – едва 400 броя, които се подаряват на важни клиенти.[21]
На един от въпросите за успеха си като актриса София Лорен отговаря:
| „ | Да успяваш в трудна професия изисква предимно вяра в самия себе си. Това обяснява защо хора с посредствен талант и мощен вътрешен заряд изпреварват други с велик талант. | “ |
Повече от половин век София Лорен живее заедно с голямата си любов – италианският кинопродуцент Карло Понти. Двамата се запознават за първи път през 1950 г., когато тя е на 15, а той – на 37. Въпреки разликата в годините им, между тях пламва истинска обич и те се женят през 1957. Тъй като Понти има брак с първата си съпруга Джулиана, италианската държава не признава брачния съюз със София Лорен, понеже разводите са забранени по онова време. Понти е решен да се ожени законно за Лорен и през 1965 г. получава развод от Джулиана във Франция и двамата с Лорен се бракосъчетават в Париж през 1966 г.[22]
Понти става не само неин съпруг, но и постоянен продуцент на филмите, в които участва. Някои от кинопродукциите са „Бокачо 70“, „Брак по италиански“, „Вчера, днес и утре“ и други. Двамата живеят заедно до смъртта му през 2007 г.
Карло Понти и София Лорен ca важни колекционери на изкуство. Колекцията на Понти-Лорен включва над 150 произведения, включително произведения на Матис, Сезан, Пикасо, Брак, Дали, Каналето, Реноар, Де Кирико, Бала, Магрит, Кокошка и множество археологически находки (S. Masi, E. Lancia, Sophia, Gremese Editore)
Двойката има двама синове. Лорен ражда първородния Карло Понти-младши на 29 декември 1968 г., а Едуардо Понти – на 6 януари 1973 г.[6]
| година | филм | оригинално заглавие | роля | режисьор |
|---|---|---|---|---|
| 1955 | Знакът на Венера | Il segno di Venere | Агнезе | Дино Ризи |
| 1955 | Хляб, любов и… | Pane, amore e... | Дона София | Дино Ризи |
| 1957 | Момчето върху делфина | Boy on a Dolphin | Федра | Жан Негулеско |
| 1957 | Легенда за изгубените | Legend of the Lost | Дита | Хенри Хатауей |
| 1959 | Този вид жена | That Kind of Woman | Кей | Сидни Лумет |
| 1960 | Лудетината в розово трико | Heller in Pink Tights | Анджела Росини | Джордж Кюкор |
| 1960 | Чочарка | La ciociara | Чезира | Виторио Де Сика |
| 1960 | Това започна в Неапол | It Started in Naples | Лучия Курчо | Мелвил Шавелсън |
| 1962 | Бокачо '70 | Boccaccio '70 | Зоуи | Виторио Де Сика |
| 1963 | Вчера, днес и утре | Ieri, oggi, domani | Аделина Сбарати / Анна Молтени / Мара | Виторио Де Сика |
| 1964 | Брак по италиански | Matrimonio all'italiana | Филомена Мартурано | Виторио Де Сика |
| 1966 | Арабеска | Arabesque | Ясмин Азир | Стенли Донън |
| 1967 | Имало едно време | C'era una volta | Изабела Канделоро | Франческо Рози |
| 1970 | Слънчогледи | I girasoli | Джована | Виторио Де Сика |
| 1970 | Жената на свещеника | La moglie del prete | Валерия Били | Дино Ризи |
| 1975 | Куклата на гангстера | La Pupa Del Gangster | Пупа | Джорджо Капитани |
| 2009 | Девет | Nine | Мама Контини | Роб Маршал |
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
