Магдебургско право
From Wikipedia, the free encyclopedia
Магдебургско право (на немски: Magdeburger Recht) се нарича една от най-известните правни системи на градското право, която се развива през XIII век в град Магдебург (днес в Германия) като феодално градско право, според което (1) икономическата дейност, (2) имуществените права, (3) обществено-политическият живот и класовият статус на гражданите се регулират от тяхна собствена система от правни норми, т. е. градовете се самоуправляват с местна правна система и администрация.
Това е признак на повдигнатото самочувствие на градското население, след като градовете постепенно се открояват като центрове на производството и парично-стоковия обмен. С други думи, това е привилегия – правото на независимост на града от феодалите, държали земята извън градовете. По силата на това право градовете получават своята правна, икономическа, обществено-политическа и имуществена самостоятелност. Те не са зависими от даден феодален господар.
Магдебургското право е набор от градски привилегии, разработени за първи път от Ото I, император на Свещената римска империя (936 – 973 г.), и основани на фламандското право,[1] което регулира степента на вътрешна автономия в градовете и селата, предоставена от местния владетел. Магдебургското право е наречено по името на германския град Магдебург и е може би най-важният набор от средновековни закони в Централна Европа.[2] Магдебургските права са възприети и адаптирани от многобройни монарси, включително владетелите на Бохемия, Унгария, Полша, Литва и Русия. Те дават тласък на урбанизацията и подтикват развитието на хиляди села и градове.[1]