Италианска литература
италианската литература през вековете / From Wikipedia, the free encyclopedia
Италианската литература е литература, писана на италиански език[1], особено в Италия. Може да се отнася и за литературата, написана от италианци или на други езици, говорени в Италия – често езици, които са тясно свързани със съвременния италиански език, включително регионалните разновидности и народните диалекти.
Тази статия е твърде дълга за удобно четене и навигация. Прочитането на целия текст може да отнеме повече от 70 минути. |
Италианската литература започва през 12 век, когато в различни региони на Апенинския полуостров италианският народен език започва да се използва по литературен начин. Поетическата композиция Ritmo laurenziano (1150 – 1571) е първият запазен документ на италианската литература.
Ранен пример за италианска литература е традицията на народната лирическа поезия, изпълнявана на окситански език, която достига Италия до края на 12 век. През 1230 г. Сицилианската школа става известна с това, че е първият стил в стандартния италиански език. Данте Алигиери, един от най-великите италиански поети, е известен с това, че е автор на „Божествена комедия“ (ок. 1308 – 1320).
Ренесансовият хуманизъм се развива през 14 и началото на 15 век. Италианските хуманисти се стремят да създадат граждани, способни да говорят и пишат с красноречие и яснота. Ранните италиански хуманисти, като лиричния поет Франческо Петрарка и философът неоплатонист Марсилио Фичино, са ерудирани класически учени и големи колекционери на антични ръкописи. Италианският благородник, държавник и меценат Лоренцо де Медичи се счита за знаменосец на влиянието на Флоренция върху Ренесанса в Италианските държави. Италианският ерудит, учен и художник Леонардо да Винчи пише „Трактат за живописта“.
Развитието на драмата през 15 век е много голямо. През 16 век основната характеристика на епохата след края на Ренесанса е, че тя усъвършенства италианския характер на езика. Николо Макиавели и Франческо Гуичардини са главните създатели на историографията.[2] Пиетро Бембо е влиятелна фигура в развитието на италианския език и влияе върху възраждането на интереса към произведенията на Франческо Петрарка през 16 век.
През 1690 г. е основана Академия Аркадия с цел „възстановяване“ на литературата чрез имитиране на простотата на древните пастири със сонети, мадригали, канцонети и бели стихове. През 17 век някои силни и независими италиански свободомислещи, като Бернардино Телезио, Лучилио Ванини, Джордано Бруно и Томазо Кампанела, превръщат философските и езотерични изследвания в нови канали и отварят пътя за научните завоевания на италианския астроном Галилео Галилей, който е забележителен както с научните си открития, така и със своите писания.[3]
През 18 век политическото състояние на Италианските държави започва да се подобрява и философите разпространяват своите писания и идеи в цяла Европа през Епохата на Просвещението. Апостоло Дзено и Пиетро Метастазио са две от забележителните фигури на епохата. Карло Голдони, венециански драматург и либретист, създава Комедия дел арте. Водещата фигура на италианското литературно възраждане от 18 век е Джузепе Парини.[4]
Значими италиански писатели от началото на 20 век са Джовани Пасколи, Итало Звево, Габриеле д'Анунцио, Умберто Саба, Джузепе Унгарети, Еудженио Монтале и Луиджи Пирандело (носител на Нобелова награда за литература за 1934 г.). Неореализмът е разработен от Алберто Моравия. Пиер Паоло Пазолини става известен като един от най-противоречивите автори в историята на Италия. Умберто Еко постига международен успех със средновековната детективска история „Името на розата“ (1980). Нобеловата награда за литература е присъждана на автори на италиански език шест пъти (от 2019 г.) с победители, включително Джозуе Кардучи, Грация Деледа, Луиджи Пирандело, Салваторе Куазимодо, Еудженио Монтале и Дарио Фо.