From Wikipedia, the free encyclopedia
Първият вселенски събор е съвет на християнските епископи, проведен в град Никея (днес Изник) през 325 г.
Свикан е от император Константин I, с цел да се спрат разногласията в Църквата, предизвикани от арианството. Съборът осъжда учението на александрийския презвитер Арий като ерес и приема т.нар. Символ на вярата. В Никея се създава и традицията всички по-важни религиозни въпроси да се решават на вселенски събори.
Броят на явилите се епископи се определя нееднакво: според Евсевий те са повече от 250; според Евстаий – около 270; според думите на Константин Велики – 300 и повече от 300; а Атанасий Велики на различни места в своите съчинения ги определя различно – ту 300, ту 318. Последното число станало общоприето — така Никейският събор често пъти е наричан просто събор на 318-те отци. Броят на епископите в различните заседания е различен и това е послужило като причина за различията в показанията на историците.
Епископите в римската държава са от гръцки или от латински произход. Датата, която се опитват да приемат и съгласуват – 20 май (според Болотов – 22 май), е официалното начало на съборните заседания. Времето от 20 (22) май до 14 юни преминава в предварителни съвещания. През това време в тях могат да вземат участие лица, които не са епископи. В центъра на този събор е учението на Арий за личността на Исус Христос. През времето на тези съвещания ясно се определя кой е с Арий и кой е против него. Константин Велики пристига на 14 юни, а на 19 юни е съставен символът на събора. От 19 юни до 25 август съборът се занимава с въпроси относно устройството на църковния живот. Краят на събора е 25 август.
Арий е повлиян от гностицизма и смята, че Бог е толкова отделен от света, че въплъщението е невъзможно, и че Бог е просто единство (монада). От това следвало, че Синът е сътворен преди създанието на света, а не е вечно роден от Отца, което противоречи на учението за Св. Троица (Божието триединство). Въпреки че партията на полуарианите също подписала символа, тяхното учение, което въвеждало йерархия в Троицата, също било отхвърлено с добавката, че Синът е единосъщен (Homousios) на Отец – т.е. че Отец и Син имат еднаква природа и същност.
Твърде спорен е въпросът кой е председател на събора. Вероятно ще трябва да си го представим така: председателството принадлежи на главните епископи – митрополитите, но за вървежа на препирните следи императорът и той сам ги ръководи. Благодарение на умелото ръководство на Константин Велики такъв сложен въпрос, какъвто е въпросът за личността на Исус Христос, е решен за няколко дена.
Дневният ред на събора включва:
Дългосрочните последици от Никейския събор са значителни. За първи път представителите на много от митрополиите на Църквата са повикани. Императорът също изиграва роля, като призовава епископите под негова власт и използва властта на държавата, за да даде заповеди на събора. В краткосрочен план обаче Съборът не решава напълно проблемите, за които е свикан. Периодът на сблъсъци и катаклизми продължава известно време. Константин е заменен от двама ариански императори в Източната империя.
Езическите сили в империята искат да възстановят езичеството в седалището на императора. Арианите скоро след това възстановяват почти всичките си права, които губят, и следователно арианството продължава да се разпространява и да бъде предмет на дебат в Църквата през останалата част на IV век. Почти веднага арианският епископ и братовчед на Константин I използва своето влияние в двора, за да може да овладее благоволението на Константин от Никейските епископи към арианите.
Константин умира, след като най-накрая получава кръщение от ариански митрополит, и „с преминаването му на първия кръг в битката след края на съвета на Никея“.
Често в системата на църковното управление, и дори в системата на самия събор, императорите имат силно влияние, като не само участват, но и понякога и председателстват самите събори.
Християнството е незаконно в империята, но през 313 г. император Константин с Миланския едикт го обявява за равнопоставено с другите религии. По-късно никейското християнство става държавна религия на Римската империя към 380 г. Междувременно езичеството се практикува законно и присъства в обществените дела. Преди Никейския събор сеченето на монети и други официални дейности са свързани с езическия култ към Бога на слънцето. Първоначално Константин насърчава изграждането на нови храмове и толерира традиционните жертвоприношения. По-късно в царуването си той заповядва ограбването и разрушаването на римските храмове. Ролята на Константин по отношение на Никея е на върховен граждански лидер и авторитет в империята. Като император, той носи отговорност за поддържането на обществения ред и иска църквата да не дава повод за обществени безредици. Когато за първи път е уведомен за безредиците в Александрия поради арианските спорове, той е силно обезпокоен. Съзнавайки също така многообразието на мнения относно празнуването на Великден и надеждата да разреши и двата въпроса, той изпраща почетен епископ да сформира местен църковен съвет и да помири тези, които били разделени. Когато тази мисия се проваля, той свиква синода в Никея, приканвайки най-видните мъже от църквите във всяка страна.
След закриването на събора Константин I отпразнува своята 20-годишнина от царуването си. След като свършва обядът, на който са поканени отците от събора, Константин I произнася реч, в която казва:
| „ | Вие сте епископи на вътрешните работи на Църквата, а аз съм поставеният от Бога епископ на външните работи. | “ |
С това видимо е искал да мотивира своето участие в работата на събора и задоволството си от решението на въпросите.
Съборът фиксира първенството на епископите на петте най-големи църковни центрове: Рим, Константинопол (дн. Истанбул) Александрия, Антиохия и Йерусалим.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
