Гьончо Белев

Гьончо Белев е български писател и общественик.

Гьончо Белев
български писател
Роден	12 юни 1889 г. (стар стил) Ихтиман, Княжество България
Починал	23 януари 1963 г. (73 г.) София, Народна република България
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Националност	България
Литература
Период	1923 – 1963
Жанрове	роман, разказ, пътепис
Известни творби	„Случки от живота на Минко Минкин“ (1940, 1945, 1957)
Семейство
Съпруга	Любица[1]
Деца	Верка[1]

Биография

Роден е в Ихтиман на 12 юни 1889 г. в бедно занаятчийско семейство.^[2]

Работи като писар в Българска земеделска банка (1909-1911). През Балканската война (1912-1913) е доброволец в Български червен кръст, а през 1914-1915 г. е безработен. Участва в Първата световна война като санитар в 22-ри пехотен полк. От 1918 г. до 1923 г. е библиотекар при Министерството на вътрешните работи.^[2]

След преврата на 9 юни 1923 г. работи като коректор, преводач от руски, стенограф, редактор, уредник на печатарски музей, библиотекар в Държавната печатница.^[2]

Един от най-добрите му другари е Димчо Дебелянов.^[1][3]

През 1933 г. излиза от печат книгата му „Филм и каменни въглища“. През 40-те години създава трилогията „Животът си тече“ („Бентът трещи“, „Живота си тече“ и „Пукнатини“). В края на 40-те години Гьончо Белев работи върху друга серия романи – с автобиографичен характер. Поредицата е с общо наименование „Случки от живота на Минко Минкин“. През 1960 г. тези произведения, преработени излизат под друга наименование – „Панорама на една епоха“.

Той е един от основателите на Дружеството за българо-съветска дружба, активен участник в антивоенното движение. През 1939 г. е в Париж, присъства на Конгреса за мир. Впечатленията си отразява в книгата „Маслинено клонче в Париж“.

През 1946 г. е делегат на Конгреса на славянската емиграция в САЩ. Плодът на пътуването му дотам е „Какво видях в Америка“.

След 9 септември 1944 г. семейството се премества за известно време в Панагюрище, където съпругата му Любица е учителка.^[1]

В София живее на ул. „Светослав Тертер“ № 19.^[1]

През 1967 г. е издадена и последната му незавършена книга „Кипеж“.

Превежда творби на Антон Чехов, Михаил Пришвин, Валерий Брюсов, Иля Еренбург, Джек Лондон, Едгар Уолъс, Шалом Алейхем и др.^[2]

Член на БКП.^[2]

Носител е на Димитровска награда (1950) и на орден „Народна република България“ I степен (1959).^[2]

Умира на 23 януари 1963 г. в София.

Библиография

• „Тайно страдание“ (разкази, 1923)
• „Филм и каменни въглища“ (разкази, 1933)
• „Бентът трещи. Провинциална хроника“ (1936)
• „Животът си тече“. Роман в две части: „След игото“ (1937) и „Пукнатини“ (1938)
• „За маслиненото клонче в Париж“ (пътепис, 1939)
• „Другият мир“ (разкази, 1940)
• „Случки из живота на Минко Минин“ (1940, 1945, 1957 – роман в 4 части)
• „Какво видях в Америка“ (1948)
• „Пътуване из демократична Германия“ (1951)
• Избрани творби (1954)
• „Картини из Румъния“ (1958)
• „Патилата на едно момче“ (1958)
• „Панорама на една епоха“ (1960)
• „Кипеж“ (незавършена, изд. 1967).

Източници

1. Искра Ценкова, „За хората и хлебарките“ Архив на оригинала от 2017-10-02 в Wayback Machine., сп. „Тема“, бр. 13 (232), 3 април 2006 г.
2. Гьончо Белев в Литературен свят.
3. Чудомир. Дневник (1947-1967). 1963 година // Литернет, 4 ноември 2004. Посетен на 25 септември 2022. Умря тия дни Гьончо Белев – голям писател, ако се гледа по некролога, подписан от Живков и пр., но аз не мога да го чета. Много пъти съм започвал и никога не довършвал негова книга. Зная го от 1910–12 год. още от „Арменското кафене“ като „непризнат талант“. Издаде и една малка книжчица под заглавие „Тайно страдание“, която не направи никому впечатление. Бил женен за учителка в Ихтиман, която късала от залъка си да му праща в София. Умря като партиец (голямо качество!) и като „приятел“ на Димчо Дебелянов..

Външни препратки

• От и за Гьончо Белев в Националния каталог на академичните библиотеки в страната НАБИС
• Произведения на Гьончо Белев в Моята библиотека
• От и за Гьончо Белев в Литературен свят