From Wikipedia, the free encyclopedia
Върхът е висока точка от земната повърхност в планина, откъдето теренът се понижава във всички посоки.[1] Това е условно понятие – като върхове се определят връхни точки по усмотрение на хората. В по-добре познатите планини те са много повече. Следователно хиляди релефни форми, които съответстват на определението връх, нито са измервани, нито са наименовани.
Според дефиницията на Международния съюз на алпийските асоциации самостоятелните върхове трябва да имат издаденост над 30 м, а възвишенията с издаденост над 300 м се разглеждат като отделни планини. На български език не се прави такова разделение. Според него пиринският връх Тодорка би бил планина, а трите връхни точки ще са неговите върхове.
На различните езици съществуват много думи, които означават връх – „мон“, „егюи“ (френски), „хорн“, „пиц“, „шпице“ (немски), „монте“, „пицо“, „чима“ (италиански), „пик“, „маунт“ (английски), „чал“, „тепе“ (турски). Те често се включват в названието на върховете:
В Пирин все още са се съхранили турски имена на някои върхове, които съдържат частицата „чал“ – Ченгелчал, Каймакчал и други.
Върховете, също като планините, имат абсолютна и относителна височина. Абсолютната (или надморска) височина (на английски език: elevation) се измерва от морското равнище и дава възможност за сравнение между тях. Така се определя кои са най-високите върхове на планините, страните и в света. Относителната (или собствената) височина (на английски език: prominence) показва колко върхът се издига от най-ниската част на подножието си, тоест като самостоятелно възвишение.[2] По този показател подреждането на върховете е съвсем различно. За връх Еверест цифрите са следните: надморска височина 8848 м, но относителна – само 3550 м. В науката съществува и понятието „изолираност на върха“. То показва колко е разстоянието до най-близкия по-висок или със сравнително същата височина връх. Колкото върхът има по-голяма изолираност, толкова по-широка е панорамата, която се открива от него.
В зависимост от начина си на образуване и от допълнителните екзогенни влияния, които са претърпели, върховете могат да имат различна форма.
Куполовидни върхове (доми) – те са с плавни форми и върхът не е ясно изразен.[3] Не са дооформени от ледници през последното заледяване, преобладаващо са покрити с трева, гора или сняг и не предлагат условия за алпинизъм. Характерни са за по-ниските, денудирали планини. Такъв е Ботев връх, Мичъл в Апалачите и други.
Пирамидални върхове (карлинги) – те са с остри форми, скалисти ръбове и отвесни стени, отлични за скално катерене и алпинизъм. Оформени са от екзарационната дейност на ледниците – край тях преобладават характерни форми на глациогенния релеф: циркуси, трогове, морени.[4] Повечето върхове в Хималаите, Алпите (Матерхорн), Пирин и Рила (Мальовица, Муратов връх), Пиренеите, Скалистите планини са такива.
Игловидни върхове – това са малки и много остри върхове, почти невъзможни за изкачване. Срещат се много в масива Монблан в Алпите, където се наричат „егюи“, в Доломитовите Алпи, където се наричат „чима“. В Рила има подобни върхове на хребетите Трионите и Петлите.
Конусовидни върхове – те са с вулканичен произход и често представляват самостоятелни планини. Ако вулканите са активни, тези върхове могат да менят височината си в зависимост от това дали се издига или срутва кратерът. Много такива върхове има в Андите (Чимборасо, Котопакси), Италия (Етна, Везувий).
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
