Хайнрих Рикерт

Хайнрих Рикерт (на немски: Heinrich Rickert) е германски философ, представител на т. нар. „Баденска школа“ в неокантианството от края на 19 и началото на 20 век.^[1] Развива идеите на Имануел Кант в една принципно различна от позитивната културология концепция.

Хайнрих Рикерт Heinrich Rickert
германски философ
Роден	25 май 1863 г. Данциг, Прусия
Починал	25 юли 1936 г. (73 г.) Хайделберг, Германия
Националност	Германия
Учил в	Хумболтов университет на Берлин
Философия
Регион	Западна философия
Епоха	Философия на XIX век Философия на XX век
Школа	Неокантианство
Хайнрих Рикерт в Общомедия

Биография

Роден е на 25 май 1863 година в Данциг, Прусия (днес Гданск, Полша), в семейството на Хайнрик Едуин Рикерт, журналист и политик. Първоначално получава частни уроци в Данциг и Берлин, а след това посещава гимназия. Малко преди да завърши напуска училище. В периода 1884 – 1885 г. слуша лекции по история на изкуството, история, физиология, поетика и философия в Университета „Фридрих-Вилхелм“. От 1885 г. учи философия в Университета „Кайзер Вилхелм“ в Страсбург. След като получава докторска степен по философия през 1888 г. се завръща в Берлин, но една година по-късно, поради здравословни причини, се премества да живее във Фрайбург. Там той се хабилитира през 1891 г., а след това работи в Университета във Фрайбург първо като частен преподавател и от 1894 г. като професор по философия. От 1915 до 1932 г. е професор в Хайделберския университет.

Умира на 25 юли 1936 година в Хайделберг на 73-годишна възраст.

Философия

Светът на културата – човешката душа и всички собствено човешки прояви – е различен от света на природата. Това различие съвсем не е простото следствие от някаква обективна еволюция. Едно и също нещо може да бъде отнесено както към света на културата, така и към света на природата. Но в единия случай ученият търси някакъв общ закон, правило, схема, единична проява на което е даденото явление. Тогава имаме природен феномен и действаме като „природоизпитатели“. В другия всяко едно явление се обяснява като уникално, индивидуално неподвластно на една или друга обективна схема, основано не върху някакъв общ закон, а върху специфична ценност. В този случай вече работим с културното явление, с културата, която не се подчинява на природонаучните обяснителни схеми. Природонаучният метод е номотетичен (nomos) – отнасящ към закона, а културологичният е индивидуализиращ (individum) – отнасящ към уникалната ценност. Първият е обективен, вторият – субективен.

Библиография

• Zur Lehre von der Definition, Tübingen, 1888.
• Der Gegenstand der Erkenntnis: ein Beitrag der philosophischen Transcendenz, Freiburg, 1892.
• Die Grenzen der naturwissenschaftlichen Begriffsbildung. Eine logische Einleitung in die historischen Wissenschaften, Freiburg, 1896.
• Kulturwissenschaft und Naturwissenschaft, Freiburg, 1899.
• Wilhelm Windelband, Tübingen, 1915.
• Über die Welt der Erfahrung, München, 1927.
• Die Logik des Prädikats und das Problem der Ontologie, Heidelberg, 1930.
• Die Heidelberger Tradition in der Deutschen Philosophie, Tübingen, 1931.

Бележки

1. Емерих Корет и Харалд Шьондорф, Философия на XVII и XVIII век, София, Лик, 2006, стр. 178 – 180 и 181 – 182. Главата „След Кант“ разглежда основните идеи на Баденската школа, а Хайнрих Рикерт е откроен като водеща фигура.

Външни препратки

• ((de)) Rainer A. Bast, „Rickert, Heinrich“, In: Neue Deutsche Biographie, vol. 21, Berlin: Duncker & Humblot, 2003, pp. 550–552.
• ((en)) Andrea Staiti, „Heinrich Rickert“. In: Zalta, Edward N. (ed.). Stanford Encyclopedia of Philosophy