Източнокатолически църкви

Източнокатолическите църкви са онези части на католическата църква, които признават върховенството на римския папа и католическите догми, но използват някои от източните обреди.

За източните католици важат църковни закони, различни от законите за западните католици. Според католическите догми папата е едновременно и епископ на Рим, примас на Италия и патриарх на Запада. Източнокатолическите църкви не са подчинени на папата в качеството му на патриарх на Запада, а само в качеството му на римски папа, тоест ръководител на цялата църква.

Около 2 % от католиците принадлежат към източнокатолическите църкви. Повечето от тях се състоят от бивши православни и бивши миафизити. В миналото източнокатолическите църкви са наричани униатски, но този термин се възприема днес като оскърбителен, поради което повече не се използва.

Remove ads

История

Древната християнска църква се организира въз основа на апостолската традиция, но и съобразявайки се с местната традиция. По този начин оригиналната йерусалимска традиция се развива в няколко местни традиции: латинска, византийска, арменска, антиохийска (западносирийска) и халдейска (източносирийска). (По-късно тези 5 традиции са създали и свои местни версии.)

След няколкото нарушения на християнското единство, и особено след разкола през 1054 г. между православни и католици, римският папа неколкократно се опитва да възвърне християнското единство. Римският папа, разбира се, изхожда при това от презумпцията, че неговата църква е единствената Христова църква, а всички останали са еретици. Поради това, римският папа винаги е раглеждал християнското единство като обединение на всички християни под върховенството на Ватикана.

Първата стъпка в тази посока е Фераро-Флорентинската уния през 1439 г. Руската църква, Цариградската патриаршия, Сиро-яковитската църква, част от Арменската църква и част от несторианците се съгласяват, че римският папа ще е главата на християнството. Всъщност унията остава на хартия, никога не е приложена на практика поради съпротива от страна на голямото мнозинство от клира и вярващите от църквите, подписали унията.

След провала на Фераро-Флорентинската уния, римският папа се решава на различен подход. Изпратени са францискански и доминикански монаси по целия свят в териториите, където „еретиците“ имат сериозно влияние. Първата такава мисия е францисканската мисия до Мосул (Ирак) по време на папа Юлий III (1549 – 1555). Мисионерите имат за задача спечелване на групи вътре в източните църкви с цел тяхното откъсване от църквите им и преминаването им към Ватикана. С цел по-ефективни резултати, латинският обред не е наложен, а тези групи са оставени да продължават да живеят според техните обреди. Единтвеното изискване е приемането на върховенството на римския папа. Понякога дори и приемането на католическите догми не е наложено веднага, а постепенно: в началото догматичните различия са просто обявени за „грешки в превода“ или „недоразумения“.

Remove ads