Тоталитаризъм

Тоталитаризмът (или тоталитарно управление) е политическа система, при която властта е напълно централизирана и държавата се стреми да регулира и контролира всички аспекти на политическия, социалния и интелектуалния живот, като цели преди всичко налагане на контрол и ограничения върху вътрешната свобода на индивида.^[1]

История на понятието

Понятието „тоталитаризъм“ възниква след Похода към Рим на 28 октомври 1922 година, с който фашистите взимат властта в Италия – техните противници от левицата започват да го използват, подчертавайки стремежа им за пълен контрол над обществото. По-късно самите фашисти възприемат това наименование, като го употребяват в положителен смисъл. След идването на власт на националсоциалистите в Германия през 1933 година техният режим също започва да бъде наричан тоталитарен, а след сключването на Пакта „Рибентроп-Молотов“ през 1939 година към тоталитарните режими започва да бъде причисляван и съветския комунизъм.^[2]

Асоциирането на комунизма с тоталитаризма затихва по време на Втората световна война в западните страни, които са съюзници на Съветския съюз, но се подновява с началото на Студената война.^[3] През този период се формира цялостната концепция за тоталитаризма, като важна роля за това изиграват германски политически емигранти, като Хана Аренд, Карл Йоахим Фридрих, Франц Боркенау, Ханс Кох.^[3] Тя става основата на антитоталитарна идеология с фокус върху антикомунизма, която, за разлика от ранната критика на тоталитаризма от антифашистката левица, вече се базира на традиционния либерализъм.^[3][4][5][6]

През следващите десетилетия концепцията за тоталитаризма на няколко пъти е изместена и отново се връща в социологическия и исторически дебат. Така през 60-те години фокусът върху Холокоста и разпространението на маоистки, антиколониалистки и други леви възгледи в академичните среди на Запад представят националсоциализма като „абсолютно зло“, а отстъплението на левицата и публикуването на „Архипелаг Гулаг“ на Александър Солженицин връщат вниманието върху комунистическия тоталитаризъм. Краят на Студената война и провала на комунистическите режими в Европа активизира дебата за тоталитаризма, като неуспехите на тоталитарните режими – комунистически и фашистки – се интерпретират като демонстрация на преимуществата на западния либерализъм.^[7]

Основни характеристики

Всеобхватна идеология

В тоталитарните системи идеологията на режима, независимо от нейните конкретни характеристики, играе централна роля, превръщайки се в своеобразна светска религия. Идеологиите са ключово средство за консолидиране на обществена подкрепа за системата, подменяйки реалността с фиктивна, но притежаваща вътрешна логика и консистентност, действителност. Те заменят традиционната концепция за законност с идеологическа оправданост, произтичаща от абстрактни принципи като закони на историческото развитие при комунизма или природни закони при националсоциализма.^[8]

Управляващата партия и нейната идеология претендират да представляват общата воля и интереси на цялото общество, на всички граждани. Законодателната, изпълнителната и съдебната власт са изцяло подчинени на решенията на партията и нейния водач. Останалите партии са забранени или унищожени. Индивидуалната свобода и основни граждански права също са ограничени в максимална степен, като са заменени с обещание за бъдеща „свобода за всички“. Претенцията на тоталитаризма е, че гражданите са значими не като индивидуални личности, а като част от цялостната система, която подготвя бъдещия ред на обществото и държавата, водени от партията. На тях се внушава и убеденост в превъзходството на класата, нацията или расата, която трябва да има тоталната власт в държавата и да се стреми към налагане и разширяване на тази власт и извън границите на страната.

След Първата световна война три идеологии успяват да се наложат като основни за съответните тоталитарни режими:

• комунизъм – в Русия от 1917 г.
• фашизъм – в Италия 1922 г.
• националсоциализъм – в Германия 1933 г

Пропаганда в тоталитарните държави

Тоталният партиен монопол е оправдан от партийната идеология, според която решенията на партийния лидер са винаги правилни, като това се затвърждава чрез партийната пропаганда, която е задължителен елемент на тоталитаризма. В тоталитарните режими се организират зрелищни масови шествия и публични спектакли в чест на партията. Те са изключително въздействащ психологически инструмент и целта им е да внушат на гражданите въодушевена подчиненост на партийната идеология. Важна роля за ефективността на пропагандата играе почти пълния монопол на режима върху средствата за масова комуникация.^[9]

Функцията на тоталитарната пропаганда е разпространението на идеологията в обществото и индоктринирането на отделните личности. Тя е тясно обвързана с масовия терор, определян от националсоциалистическата публицистика като „пропаганда на силата“.^[10]

Тоталитарна организация

Тоталитарното управление се характеризира със сливане на трите власти (законодателна, изпълнителна, съдебна) в една система, пряко подчинена на водача. Забрана на свободата на словото и печата, системата елиминира демокрацията; парламентите са само фасада, грим за прикриване на истинското лице на диктатурата; политическата полиция е под прекия контрол на водача и следи всички, включително и най-висшето ръководство на партията.

Тоталитарната партия се отличава от традиционните политически партии и има много от характеристиките на масово обществено движение.^[11] Построена е йерархично в посока от ръководителите (висшата номенклатура) начело с водач (генерален секретар, дуче, фюрер) към обикновените членове, правата на които да избират своите шефове са чисто формални. Партията включва малка част от населението, обикновено до около 10%, които образуват твърдо лоялно на режима ядро.^[9] Тя прониква във всички държавни структури, подчинява ги, преобразува ги, създава нови и резултатът е партия държава или държава, изцяло ръководена, подчинена, ограбвана от партията, която е обсебила и трите вида власти и на практика е унищожила парламентарната система.

Забрана на партийната система – дори при провеждане на избори партията е една; Тотален партиен контрол върху цялостния живот на обществото, върху всички сфери на дейност – наука, култура и изкуство, религия и спорт. Изграждане на държавни профсъюзи и все по-пълен контрол върху икономиката, до подчиняването ѝ от партията държава.

Контрол върху стопанския живот

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Важна обща черта на тоталитарните режими е налагането на централизиран контрол върху стопанския живот и изграждането на необходимата за това бюрократична система. Това може да става и чрез пряка национализация на предприятията, но във всички случаи е свързано с разработване на държавни стопански планове, регулации на заплатите и стриктен контрол върху печалбите. По този начин икономиката е подчинена на формулите на официалната идеология.^[12]

Култ към личността

Бенито Мусолини

Създаване на идеализиран, героичен образ на вожд на диктаторски режим чрез средствата на пропагандата и печата.

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Масов терор

Терорът е друг инструмент на тоталитарните режими за налагане на управлението и премахване на политическите противоречия. Използването на терора е повсеместно и се прилага не само до постигане на пълно подчинение, но и след това – за осъществяване на идеологическата доктрина на партията. Изразява се както чрез физически наказания така и чрез морални аспекти като лишаване на гражданите от основните човешки права и свободи и ежедневна пропаганда на партийната идеология и политика. За да реализират ефективно терора, тоталитарните режими отделят особено внимание на поддържането на почти пълен монопол върху притежаването на огнестрелни оръжия.^[9]

Важна роля в тоталитарните режими играе институцията на концентрационните лагери, в които значителна част от населението е изпращана без формални съдебни процедури. Произволността на затварянето в лагерите има силен психологически ефект върху населението, което се стреми да не показва никаква нелоялност към режима и да не демонстрира индивидуалността си, дори в области, нямащи общо с политиката. Самите лагери са средство за превъзпитаване, налагащо модела на общество, съставено от две категории – палачи и жертви, разликата между които постепенно се размива.^[13]

Жизнен цикъл

Предпоставки за възникване

Тоталитаризмът е развитие на традиционния авторитаризъм, който достига качествено ново ниво чрез използването в началото на XX век на технологичното развитие и промените в обществената структура в резултат на Индустриалната революция.^[14] Голяма част от населението от селата и малките градове се насочва към индустриалните центрове, като по този начин традиционните модели, регулиращи обществения живот, се заменят с такива от нов тип, които са основани на анонимността на живота в големия град и не предполагат индивидуален подход към гражданите. Класическите тоталитарни движения се формират в контекста на разпространилата се в развитите страни масова демокрация, а технологиите правят възможно осъществяването на масовия терор, контрола върху стопанския живот и всеобхватната пропаганда.^[14]

Изследователи, като Клод Льофор, се фокусират върху ролята на тоталитарните движения на реакция срещу модерната демокрация – за разлика от традиционните монархически режими, в съвременната демокрация „обществото не се определя като субстанциално цяло, като тяло“, докато тоталитаризмът се обявява за премахване на вътрешните противоречия в обществото и връщане към представата за неговата единност.^[15]

Формиране на масово тоталитарно движение

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Възходът на тоталитарните движения се дължи на способността им, използвайки демагогия и възползвайки се от нерационалността на масите, да се превърне в изразител на разпространени социални притеснения. Това е свързано с целенасочено развращаване на обществото – насърчаване на ирационални деструктивни импулси, създаване на нереалистични очаквания и създаване на перспектива за социална реализация на маргинализирани групи.^[16]

Тоталитарен режим

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Според автори като Карл Йоахим Фридрих, тоталитарните движения, независимо от своята идеология и конкретни условия на възникване, закономерно формират режими със сходни характеристики.^[17]

Съдбата на тоталитарните режими

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Поради своята крайна същност и разчитането на постоянен конфликт както с други страни така и с елементи в собствената страна, тоталитарните режими не могат да продължават дълго време, или склоняват да станат умерени и да направят компромиси с реалността.

Списък на съвременни тоталитарни държави

•  Афганистан
•  Виетнам
•  Китай
•  Куба
•  Лаос
•  Саудитска Арабия
•  Северна Корея

Бележки

1. ((en)) Robert Conquest, Reflections on a Ravaged Century (2000) ISBN 0-393-04818-7, стр. 74
2. Знеполски 2009, с. 29.
3. Знеполски 2009, с. 29 – 30.
4. ((en)) Andrew Defty, Britain, America and Anti-Communist Propaganda 1945 – 1953: The Information Research Department, 2007, глави 2 – 5
5. ((en)) Achim Siegel, The totalitarian paradigm after the end of Communism: towards a theoretical reassessment, 1998, стр. 200 „Концепциите за тоталитаризма стават най-разпространени в пика на Студената война. От късните 40-те на 20 век, особено след Корейската война, те са кондензирани в обхватна, дори хегемонистична идеология, с която политическите елити на Западния свят се опитват да обяснят и дори да определят като приемлива констелацията на Студената война“
6. ((en)) Nicholas Guilhot, The democracy makers: human rights and international order, 2005, стр. 33 „Опозицията между Запада и Съветския тоталитаризъм често е представяна като опозиция едновременно морална и епистемологична между истинното и лъжливото... В този контекст самата концепция за тоталитаризма е предимство. Тъй като прави възможно да конвертира предвоениня антифашизъм към следвоенния антикомунизъм.“
7. Знеполски 2009, с. 30 – 31.
8. Знеполски 2009, с. 42.
9. Знеполски 2009, с. 50.
10. Знеполски 2009, с. 42 – 43.
11. Знеполски 2009, с. 49.
12. Знеполски 2009, с. 50, 52, 54.
13. Знеполски 2009, с. 45 – 46.
14. Знеполски 2009, с. 47.
15. Знеполски 2009, с. 79 – 80.
16. Знеполски 2009, с. 41.
17. Знеполски 2009, с. 48.

Цитирани източници

• Знеполски, Ивайло. Тоталитаризмът – из историята на един незавършен дебат // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5.

Вижте също

• Полицейска държава

 : Статията се основава на или съдържа материал от Краткия политически речник на термините на Българското училище за политика.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Totalitarianism в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​