From Wikipedia, the free encyclopedia
Сара Бернар (на френски: Sarah Bernhardt) е легендарна френска драматична актриса. Добива известност през 1870-те и с успех гастролира в Европа и Америка. Наречена от писателя Оскар Уайлд „Божествената Сара“, тя остава безспорната кралица на френската романтична и класическа трагедия. Тя почти самостоятелно революционизира мястото на жените в класическия театър с нейните изумително емоционални и експресивни роли. Красивият ѝ глас, наречен златен, грацията на нейните движения и страстната ѝ натура я превръщат в най-прочутата актриса и една от най-магнетичните личности на своето време, според познавачи.
| Сара Бернар Sarah Bernhardt | |
| френска актриса | |
 1880 г. | |
| Родена | Сара-Мари-Анриет Розин Бернар
23 октомври 1844 г.
|
|---|---|
| Починала |
Париж, Франция |
| Погребана | Пер Лашез, Париж, Франция |
| Етнос | евреи[1] |
| Религия | католицизъм |
| Актьорска кариера | |
| Активност | от 1862 г. |
| Семейство | |
| Съпруг | Амброаз Аристид Дамала (1882 – 1889) |
| Подпис |  |
| Уебсайт | |
| Сара Бернар в Общомедия | |
Оскар Уайлд пише своята „Саломе“ първо на френски език специално за Сара Бернар. Джакомо Пучини пише операта „Тоска“, след като гледа Сара Бернар в коронната ѝ роля в пиесата от Викториен Сарду „Тоска“.
През дългогодишния си творчески път Сара Бернар създава над 170 бляскави роли от ранга на Федра, Дамата с камелиите, Медея. Тя е първата жена, която дръзва да играе мъжки роли като Хамлет и Лорензачо. Кариерата ѝ включва притежание на театри и управление на всичките ѝ театрални продукции. Прави девет турнета в Америка. Сама гради публичния си образ. Използва всяка технологична новост. Едисон записва златния ѝ глас с току-що изобретения от него фонограф. Първа от големите театрални актриси се снима в киното – техническа новост с малък по онова време артистичен престиж. Позира на много от най-модните художници.
Може би най-често фотографираната жена в света, тя става лице на множество търговски реклами на продукти – от препарати за къдрене на коса до етикети на алкохолни напитки. Изключителната ѝ популярност на актриса и театрален предприемач създава шаблона на холивудските звезди-икони такъв, какъвто го познаваме днес. Артистичните ѝ дарования включват скулптура, живопис, архитектура, писане на пиеси и романи.
Сара Бернар е родена като Анриет-Розин Бернар на 22 октомври[2] 1844 г. в Латинския квартал на Париж като извънбрачно дете на Жудит Бернар (наричана също Жули и Юл), куртизанка с еврейски произход, родом от Нидерландия.[3][4][5][6] Името на баща ѝ не е записано, но той изглежда е син на богат търговец от Хавър.[7] По-късно самата Сара Бернар пише, че семейството на баща ѝ плаща за нейното образование, настоява тя да бъде кръстена като католичка и ѝ оставя значителна сума, когато навършва пълнолетие.[7] Свидетелството за раждане на Сара е загубено през 1871 година по време на пожар, но за да докаже, че е френски гражданин, тя изработва фалшиво свидетелство за раждане на което пише, че родителите ѝ са Джудит Хард и Едуар Бернар от Хавър.[8][9] Това не е първият път, когато тя трябва да лъже през живота си, затова Александър Дюма син я описва като известна лъжкиня.[10]
Жули Бернар пътува често и рядко вижда дъщеря си, която е отглеждана от бавачка, първо в Бретан, а след това в Ньой.[11] Когато Сара е на седем години, майка ѝ я изпраща в интернат за млади дами в парижкото предградие Отьой, платен със средства от семейството на баща ѝ. Там тя участва в първото си театрално представление в пиесата „Клотилда“, където изпълнява ролята на кралица на феите и първата от многото си драматични смъртни сцени.[11]
Докато Сара е в интерната, майка ѝ се издига до най-високите позиции на парижките куртизанки, събирайки се с политици, банкери, генерали и писатели. Сред нейните покровители и приятели е Шарл дьо Морни, успешен финансист и индустриалец, който по това време заема важни политически позиции, след като подкрепя преврата на своя полубрат, обявилия се за император Наполеон III.[12] На десетгодишна възраст, със съдействието на Дьо Морни, Сара е приета в „Граншам“, престижно августинско манастирско училище близо до Версай.[13] В манастира тя изпълнява ролята на Архангел Рафаел в историята на Тобиас и Ангела.[14] Обявява намерението си да стане монахиня, но не винаги следва манастирските правила. Обвинена е в светотатство, когато организира християнско погребение, с шествие и церемония, за своя домашен гущер.[15]
През 1859 година Сара научава, че баща ѝ е починал в чужбина.[16] Майка ѝ свиква семеен съвет с участието на Дьо Морни, за да реши какво да прави с нея. Дьо Морни предлага Сара да стане актриса, идея, която ужасява Сара, тъй като никога не е влизала в театър.[17] Дьо Морни организира нейното първо посещение на театрално представление – в „Комеди Франсез“, заедно с майка ѝ, Дьо Морни и неговия приятел Александър Дюма-баща. Пиесата, която гледат, е „Британик“ от Жан Расин, последвана от класическата комедия „Амфитрион“ от Плавт. Сара е толкова развълнувана от емоцията на пиесата, че започва да плаче силно, смущавайки публиката.[17] Дьо Морни и другите ѝ придружители са ядосани и си тръгват, но Александър Дюма я успокоява и по-късно казва на Дьо Морни, че според него тя е създадена за сцената. След спектакъла Дюма я нарича „моята малка звезда“.[18]
Шарл дьо Морни използва връзките си с композитора Даниел Обер, ръководителя на Парижката консерватория, за да организира на Сара прослушване. Тя започва да се подготвя, според мемоарите ѝ „с пресиленото оживление, с което започва всяко ново начинание“,[19] а Дюма я обучава. Журито се състои от Обер и петима водещи актьори и актриси от „Комеди Франсез“. Сара трябва да рецитира стихове от Расин, но в последния момент сменя текста с баснята за двата гълъба на Жан дьо Лафонтен. Членовете на журито са скептични, но жарът и патосът на нейното рецитиране ги спечелва и тя е поканена да стане студентка.[20]
Бернар учи актьорско майсторство в Консерваторията от януари 1860 до 1862 година при двама видни актьори на „Комеди Франсез“, Жозеф Самсон и Жан-Батист Провост. По-късно тя пише в спомените си, че Провост я е учил на дикция и жестикулация, а Самсон – на силата на простотата.[21] За сцената тя променя изписването на името си от Bernard на Bernhardt. По време на обучението си получава и първото предложение за брак от богат бизнесмен, който ѝ предлага 500 хиляди франка. Той се разплаква, когато тя отказа. Тя коментира случая така: „бях объркана, разстроена и доволна – защото той ме обичаше по начина, по който хората обичат в пиесите в театъра“.[22]
Преди първия си изпит в класа по трагедия, Сара Бернар се опитва неуспешно да изправи буйната си коса, при което настива силно и гласът ѝ става толкова носов, че сама трудно го разпознава. Освен това определените ѝ роли са класически и изискват прецизно стилизирани емоции, докато тя предпочита романтизма и пълното и естествено изразяване на емоциите. Преподавателите я поставят на 14-о място в класа по трагедия и на второ в този по комедия.[23] Дьо Морни отново и оказва помощ, като ходатайства за нея пред ръководителя на театралната администрация Камий Дусе, който я препоръчва на ръководството на „Комеди Франсез“.[23] Така тя е назначена в театъра с минимална заплата.[24]
Сара Бернар дебютира с трупата на „Комеди Франсез“ на 31 август 1862 година в главната роля в „Ифигения“ на Жан Расин.[25] Дебютът ѝ не е успешен – тя изпитва сценична треска и произнася репликите си забързано, а някои хора в публиката се подиграват на слабата ѝ фигура. След края на представлението зад кулисите я чака нейния учител Жан-Батист Провост, когото тя моли за прошка, а той ѝ казва: „Аз мога да Ви простя и един ден и Вие ще си простите сама, но Расин в гроба си никога няма да го направи“.[26] Франсиск Сарсе, влиятелен театрален критик във вестниците „Опинион Насионал“ и „Там“, пише: „Тя се държи добре и рецитира с идеална точност. Това е всичко, което може да се каже за нея в момента.“.[26]
Бернар не остава дълго в „Комеди Франсез“. Тя играе Анриета в „Учени жени“ и Иполита в „Занесеният или Всичко наопаки“ на Молиер, както и главната роля във „Валери“ на Йожен Скриб, но не впечатлява критиката, нито останалите членове на трупата, които са недоволни от бързото ѝ издигане. В продължение на седмици тя не получава нови роли,[27] а лошият ѝ нрав също ѝ създава проблеми – когато един от портиерите на театъра я нарича „Малката Бернар“, тя строшава чадъра си в главата му. След това тя се извинява, а когато портиерът се пенсионира много години по-късно, тя му купува къща в провинцията.[28]
Сара Бернар получава нова роля, която започва да репетира, но е принудена да напусне театъра след скандал с по-възрастната актриса Зер-Натали Мартел. По време на събитие по повод годишнината на Молиер на 15 януари 1863 година, по-малката сестра на Сара Режина, настъпва роклята на Мартел.[29] При последвалата караница с разменени блъскания и удари, Сара Бернар и Мартел отказват да се извинят една на друга и Сара трябва да напусне.[30]
Напускането от едва осемнадесетгодишната Сара на най-престижния парижки театър предизвиква недоумението на нейните близки.[31] Тя постъпва в популярния театър „Жимназ“, където обучението ѝ е възложена на две от водещите актриси. Почти веднага тя неволно се замесва в нов скандал, когато на рецитал на актьори от „Жимназ“ пред император Наполеон III в двореца „Тюйлери“ изпълнява стихове от Виктор Юго, яростен противник на режима, при което императорът напуска представлението.[32] Следващата ѝ роля в „Жимназ“, на глуповата руска княгиня, е неподходяща за нея, а по думите на майка ѝ изпълнението ѝ е „нелепо“.[31]
Сара Бернар решава да напусне театъра и да се издържа от любовниците си, както своята майка. Тя пътува до Испания, а след това, по предложение на Александър Дюма, до Белгия.[33] Тя пристига в Брюксел с препоръчителни писма от Дюма и е приета във висшето общество. По време на бал с маски в Брюксел, а според други източници още в парижките театри, тя се запознава с белгийския аристократ Анри дьо Лин, с когото има любовна връзка.[34][35] Сара се връща в Париж, след като майка ѝ получава инфаркт, от който обаче се възстановява. В Париж Сара установява, че е бременна, но решава да не уведомява за това Дьо Лин, а майка ѝ не иска детето да се роди в дома ѝ, затова Сара се премества в малък апартамент. Там на 22 декември 1864 година се ражда нейното единствено дете, Морис Бернар.[36]
Сведенията за края на връзката на Сара Бернар с Анри дьо Лин са противоречиви. Според някои свидетелства, той се нанася в апартамента ѝ в Париж и обявява на семейството си, че иска да се ожени за нея, но заплашен от лишаване от наследство се отказва от намерението си.[37] Според други версии той отхвърля всякаква отговорност за детето.[35] По-късно Бернар нарича връзката им „нейната незарастваща рана“, но тя никога не коментира бащинството на Морис. Запитана кой е неговият баща, тя понякога отговаря: „Никога не успях да реша дали негов баща е Гамбета, Виктор Юго или генерал Буланже.“[38] Години по-късно, през януари 1885 година, когато Бернар е вече известна, Дьо Лин предлага да признае официално сина си, но Морис отказва, обяснявайки, че му е напълно достатъчно да бъде синът на Сара Бернар.[39]
За да се издържа след раждането на сина си, Сара Бернар играе малки роли в „Пор Сен Мартен“, популярен мелодраматичен театър. В началото на 1866 година тя участва в прослушване пред директора на театър „Одеон“ Фелик Дюкенел. Години по-късно той описва прослушването така: „Имах пред себе си същество, което е чудесно надарено, интелигентно до гениалност, с огромна енергия под една крехка и деликатна външност, и една безжалостна воля.“ Финансовият директор на театъра Шарл дьо Шили иска да я отхвърли като ненадеждна и твърде слаба, но Дюкенел е очарован и я назначава със скромна месечна заплата от 150 франка, която плаща от джоба си.[40]
„Одеон“ е вторият най-престижен театър в Париж след „Комеди Франсез“ и за разлика от по-традиционния си съперник се специализира в по-модерни постановки и е популярен сред студентите на Левия бряг. Първите изпълнения на Сара Бернар в театъра не са успешни. Това са силно стилизирани и фриволни комедии от XVIII век, докато нейната сила на сцената е в пълната ѝ откритост.[41] Слабата ѝ фигура също изглежда неуместно в пищните костюми. Александър Дюма, най-упоритият ѝ поддръжник, коментира след едно изпълнение, че „тя има главата на девица и тялото на дръжка за метла“.[42] Не след дълго обаче, с различни пиеси и повече опит, изпълненията ѝ се подобряват. През юни 1867 година тя участва с две роли в „Аталия“ на Жан Расин – на млада жена и на момче, първата от множеството мъжки роли в нейната кариера. Влиятелният критик Сарсе пише: „тя очарова публиката като един малък Орфей“.[42]
Пробивът в кариерата на Сара Бернар е в повторното поставяне на „Кийн“ на Александър Дюма, в което тя играе главната женска роля на Ана Данби. Началото на премиерата е прекъснато от безредици в публиката, при които младежи викат: „Долу Дюма! Дайте ни Юго!“. Бернар се обръща директно към публиката: „Приятели, вие искате да защитите справедливостта. Това ли правите, когато обвинявате господин Дюма за изгнанието на господин Юго?“.[43] Това предизвиква смях и аплодисменти и публиката се успокоява. При финалната завеса тя получава силни аплодисменти, а Дюма отива зад кулисите, за да я поздрави. На излизане от театъра събрала се на служебния изход тълпа хвърля цветя по нея. Заплатата ѝ веднага е увеличена на 250 франка месечно.[44]
Следващият успех на Сара Бернар е изпълнението в „Минувачът“ на Франсоа Копе, чиято премиера е в театъра „Одеон“ на 14 януари 1868 година,[45] а тя играе ролята на момче трубадур в романтичен ренесансов сюжет.[46] Критикът Теофил Готие пише за „деликатния и нежен чар“ на нейното изпълнение. Пиесата се играе 150 пъти, като освен това е изпълнена специално в двореца „Тюйлери“ за Наполеон III и неговия двор.[47] След представлението Наполеон III ѝ изпраща брошка със своите инициали, изписани с диаманти.[47]
В своите спомени Бернар пише за времето си в „Одеон“: „Това беше театърът, който обичах най-много и който напуснах със съжаление. Всички се обичахме. Всеки беше радостен. Театърът беше като продължение на училището. Всички млади отиваха там... Спомням си моите няколко месеца в „Комеди Франсез“. Този малък свят беше скован, сплетничещ и завистлив. Спомням си моите няколко месеца в „Жимназ“. Там разговаряха само за рокли и шапки и бъбреха за стотици неща, които нямат нищо общо с изкуството. В „Одеон“ бях щастлива. Мислехме само за поставянето на пиеси. Репетирахме сутрин, следобед, през цялото време. Обожавах това.“
Сара Бернар живее със своята дългогодишна приятелка и помощничка госпожа Герар и нейния син в малка къща в предградието Отьой, пътувайки до театъра с малка карета. Тя става близка приятелка с писателката Жорж Санд и играе в две нейни пиеси,[48] приема в гримьорната си различни знаменитости, сред които Гюстав Флобер и Леон Гамбета. През 1869 година, когато материалното ѝ положение се подобрява, тя се премества в седемстаен апартамент на улица „Обер“ в центъра на Париж. По това време майка ѝ започва да я посещава за пръв път от години, а баба ѝ, религиозна еврейка, се нанася в апартамента, за да се грижи за Морис. Бернар наема прислужница и готвачка и започва да колекционира животни – по всяко време води със себе си едно или две кучета, а две костенурки се движат свободно из апартамента.[49]
Малко по-късно апартаментът на Сара Бернар е унищожен от пожар, заедно с цялото ѝ имущество, включително множество получени като подарък скъпоценности. Тя няма застраховка и театърът „Одеон“ организира благотворително представление с участието на оперната звезда Аделина Пати, 120 хиляди франка ѝ подарява бабата на баща ѝ. Така Бернар си купува още по-голямо жилище с два салона и голяма столова на улица „Рим“.[50]
Началото на Френско-пруската война прекъсва рязко театралната кариера на Сара Бернар. Новините за френското поражение, капитулацията на Наполеон III при Седан и обявяването на Третата република на 4 септември 1870 година са последвани от обсадата на Париж от пруската армия. Градът е откъснат от света и театрите са затворени. Бернар участва в превръщането на „Одеон“ в болница за войниците, ранени край града.[51] Тя организира поставянето на 32 легла във фоайетата, довежда личната си готвачка и убеждава свои приятели и поклонници да правят дарения за болницата. Освен това тя работи като медицинска сестра и помага на главния хирург при операции.[52]
В началото на януари 1871 година, след 16-седмична обсада, германците започват да обстрелват града с далекобойна артилерия и пациентите са преместени в мазето, а малко по-късно импровизираната болница е закрита. Бернар организира прехвърлянето на по-тежките случаи в друга военна болница и наема апартамент за останалите 20 пациенти. За времето на обсадата болницата ѝ е лекувала над 150 ранени войници, сред които е и бъдещият маршал от Първата световна война Фердинанд Фош.[53]
След сключването на примирието на 19 януари 1871 година, Сара Бернар научава, че синът и семейството ѝ са отишли в Хамбург, и заминава за Германия да ги прибере. Когато се връща в Париж няколко седмици по-късно, градът е под контрола на Парижката комуна и тя отива с близките си в Сен Жермен ан Ле, връщайки се в Париж през май, след разгрома на Комуната от армията.
През 1870-те вече става известна по сцените на Европа.[54] Тя вече има репутация на сериозна драматична актриса, наричана „божествената Сара“ и може би е най-известната актриса на XIX век.[55] През 1872 напуска Одеон и се връща в Комеди Франсез. Тя дори пътува до Куба през 1887 г. за да участва в спектакли.
през 1904 г. заедно с Енрико Карузо дава поредица от благотворителни концерти, парите от които дарява на ранени войници. По-ранни благотворителни изяви има още по време на Френско-пруската война, когато в обсадения Париж Сара оборудва в театър „Одеон“ болница, изпълнявайки временно ролята на медицинска сестра.
През 1905 г. претърпява тежка злополука когато скача при последната сцена, докато играе в Рио де Жанейро и наранява сериозно дясното си коляно, което никога не заздравява. До 1911 г. не може да се движи без чужда помощ и през 1915 г. целият ѝ десен крак е ампутиран поради гангрена. Въпреки трудностите с протезата, която тя не харесва, Сара Бернар продължава актьорската си кариера и играе дори на фронта по време на Първата световна война. На сцената протезата не се забелязва, а гласът ѝ, който почти не се променя с годините, успява все така да омагьосва публиката. Кавалер е на Ордена на честта. Има звезда на алеята на славата.
Почива от уремия на 26 март 1923 г. На погребението ѝ идват толкова много хора, че успяват да парализират движението в Париж. Погребана е в Пер Лашез.
От любовната си връзка с принц Анри Сара има единственото си дете – син Морис Бернар, който по-късно се жени за полска принцеса, Мария Яблоновска.
Нейни близки приятели са артисти и писатели, между които и Виктор Юго. Алфонс Муха прави няколко от най-известните си картини в стил ар нуво, вдъхновен от нея. Тя проявява интерес и към изобретателя Никола Тесла, но за нейно съжаление той я вижда само като нещо, което го разсейва от работата му.
По-късно, през 1882 година, тя се жени за дипломата от гръцки произход Аристидес Дамала в Лондон, но бракът е неуспешен и те се разделят само след няколко месеца. Това е нейният единствен брак. Аристидес се изявява и като актьор, но отзивите на критиката за неговата игра не са добри. Съвременниците го описват като нещо средно между Казанова и маркиз дьо Сад, който се хвали публично със своите изневери и изпитва удоволствие да унизява Сара на обществени места. Въпреки че се разделят, тя се грижи за него в последните месеци на живота му, когато умира през 1889 г. най-вече от употребата на морфин и кокаин. Към края на брака си Сара има връзка с Принца на Уелс (бъдещият Едуард VII).[56] Според различни слухове, тя има връзка с много европейски монарси, които я засипват със скъпи подаръци.
Известна е със своята ексцентричност. По убеждения тя е атеист.[57] Въпреки това е кръстена като римокатоличка, и приема последна молитва преди смъртта си.[58]
Сара Бернар е една от първите актриси на нямото кино, дебютирайки като Хамлет в двуминутен филм Le Duel d'Hamlet през 1900 г.[59] Тя се снима в общо осем игрални и два биографични филма.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
