Дял на географията From Wikipedia, the free encyclopedia
Палеогеографията е наука за физикогеографските условия съществували в миналите геоложки епохи.[1][2] Тя е част от историческата геология, даваща материал за познанията за историята на развитието на земната кора и Земята като цяло. Идновременно с това палеогеографията се явява и като част от общата физическа география, изучаваща физикогеографските условия в миналото, служеща за разбирането на съвременната природа на Земята. Методите на пелеогеографията се базират предимно на детайлното изследване на скалите (техния състав, структура, текстура, характер на залягане и прочие), а също и изучаването на съдържащите се в природата макро- и микпоскопични органични остатъци. Палеогеографията е тясно свързана с ученията за фациите, литологията, стратиграфията, тектониката, палеонтологията и палеоекологията, климатологията, геохимията и геофизиката.[3]
Палеогеографията възниква в средата на 19-ти век, като необходимите предпоставки били: разработка на относителната геохронологична скала на основата на данните на биостратиграфията; появяване на учението за фациите на швейцарският геолог Аманц Гресли (1814 – 1902), съгласно което еднаквите по възраст наслаги, представени от разнообразни типове седиментни скали, отразяват различната физикогеографска обстановка при тяхното натрупване; обосноваването на английския геолог Чарлз Лайъл на метода на актуализма, позволяващ възстановяването на физикогеографските условия в миналите геоложки епохи по пътя на аналогията със съвременните условия.[3]
Първите палеогеографски карти, появили се през 1860-те години, изобразявали разпределението на древните морски басейни на местата на съвременните континенти. Такива били картите на юрския период (световна) на Ж. Марк (1860 г.), кредния период (на Северна Америка) на Джеймс Дуайт Дана (1863 г.), серия от палеогеографски карти на Европейска Русия за редица последователни периоди на Херман Трауншолд (1877 г.), Александър Карпински (1880 г.) и Александър Иностранцев (1884 г.). Най-голяма известност получават картите съставени от Карпински (1887 и 1894 г.), които той направил на основата на анализа на важните изводи в закономерностите в движенията на земната кора в пределите на Източноевропейската равнина, свързвайки ги с развитието на съседните планински системи.[3]
Световни палеогеографски карти за отделните геоложки периоди и епохи били публикувани в края на 19-ти и началото на 20-ти век от френските геолози Албер Лапаран (1839 – 1908) и Емил Ог (1861 – 1927), австрийският геолог Мелхиор Неймайр (1845 – 1890) и полският учен Юзеф Лукашевич (1863 – 1928). На тези карти се прави опит да се възстанови разпределението на сушата и моретата не само върху съвременните континенти, но и в пределите на съвременните океани на основата на екстраполации на данни от обграждащата ги суша. Емил Ог предава на палеогеографските си карти и палеонтоложко съдаржание, показвайки на тях, освен суша и морета, също и геосинклиналните и платформените области. Немският геофизик Алфред Вегенер през 1912 г. полага началото на „мобилизма“ в геологията, като изобразява на серия от карти предполагаемите процеси на разпадането на хипотетичния суперконтинент Пангея и образуването на Атлантическия и Индийския океани.[3]
В началото на 20-ти век от обобщените палеогеографски карти и схеми на отделните геоложки периоди и епохи се преминава към изработването на много по-детайлни карти на малки региони, съставени за геологията на по-малки времеви периоди (отдели, подотдели и етажи): картите на Николай Андрусов за неогеновите басейни в Черноморско-Каспийската област, на Алексей Павлов за раннокредните басейни в Европейска Русия, на Андрей Архангелски за късната креда в Поволжието и Туркестан. Изследванията на Андрусов полагат началото на палеоекологичното, а на Андрусов – на литоложкото направление в палеогеографията. През 1910 г. Чарлз Шухерт (1858 – 1942) публикува голяма серия от палеогеографски карти на Северна Америка, нееднократно преиздавани с много по-нови данни. През 1912 г. немският геолог Едгар Даке (1878 – 1945) първи започва да чете лекции в Мюнхенския университет, а през 1915 г. публикува първото ръководство по палеогеография и я утвърждава като самостоятелна наука. От 1930-те години палеогеографските реконструкции стават необходима предпоставка при търсенето и разработването на полезни изкопаеми (нефт и газ, въглища, соли, боксити, фосфорити, диаманти и др.) и се усъвършенства една от основите на палеогеографията – учението за фациите (Уилям Твенхофел и Дмитрий Наливкин).[3]
Разнообразните методи използвани от палеогеографията позволяват да се обособят няколко направления в нея, изучаващи различните страни на физикогеографските условия на геоложкото минало.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
