термин в българската историография за означаване на почти двувековното владение от Византия на българските земи From Wikipedia, the free encyclopedia
Византийско владичество е термин, използван в българската историография, с който се означава почти двувековното владение от Византия на българските земи.
През средата на IX век Византия се съюзява с Киевска Рус и България трябва да воюва сама срещу двете държави. Русите съумяват да превземат столицата Преслав, с което България губи цялата източна част от териториите си. Мълчанието на изворите за периода 971 – 976 г., дава възможност за различни предположения. Не е ясно дали по това време западната част от царството, на което през 971 г. официално е сложен край, продължава да функционира като самостоятелна държава в хода на протичащия бунт на Комитопулите. През 976 г. ромеите са прогонени от Североизточна Мизия с Добруджа и днешна Бесарабия от болярите Петър и Боян. В 977 г. на престола е възкачен цар Роман, с което царската власт в страната формално е възстановена. В хода на неспирната война с Византия, която протича с променлив успех, но в началото на XI век България постепенно започва да клони към заник.
В последните години от войната, при битката при Беласица през 1014 г., император Василий II пленява 15 000 български войници, ослепява ги и отново ги освобождава, като на всеки 100 оставя по един водач с едно око. Вследствие от ужасяващата гледка цар Самуил получава сърдечен удар и умира. Четири години по-късно, през 1018 г. след смъртта на Иван Владислав, България пада напълно под властта на Византия. Последното огнище на българската съпротива е крепостта Копринища на планината Томор в областта Кутмичевица (днешна Южна Албания), а последният защитник на българската независимост се явява Сермон.
Номинално българската независимост приключва след смъртта на цар Иван Владислав с предаването на Охрид с царските регалии от царица Мария. Византийският император се отправя „по стъпките на Самуил на юг“ към Гърция през Солун. Основава манастира „Свети Пророк Илия Парнаски“ и през Ливадия пристига в Атина, за да се поклони на „Света Богородица Атинска“, откъдето отива в Пирея и начело на флота отплава за Константинопол. През „Златната порта“ влиза триумфално в Новия Рим, увенчан с лавров венец на великолепна колесница. По този начин, както отбелязват съвременниците на Василий II, империята от 400 години (от времето на Балканските походи на Маврикий) си връща Балканите с граница Дунавски лимес.[2]
Всички български земи са включени във византийската административна система, като е създадена тема Паристрион (Парадунавон) в земите на юг от Дунав, а в централните територии на покорената българска държава се формира тема България.[3]:с. 16 Българската патриаршия е понижена в Автокефална българска архиепископия с център Охрид, като са ѝ отнети епархиите в Тракия. Диоцезът ѝ също се простира в тема България.
Градският бит в българските земи е обрисуван от свидетеля му пътешественика Мохамед Ал-Идриси, който преминава през тях в средата на XII век. В своята География той описва българският град под византийска власт като силно аграризиран, с типично земеделско-скотовъдно стопанство, със „селска“ търговия, където почти не се вижда никакво развитие на занаяти. И в други източници липсват достоверни данни за процъфтяване на български занаяти през този период, с изключение единствено на строителството на църкви и манастири, и то само в някои южни райони. Изследванията са установили значителен упадък на занаятчийското производство в старите центрове Плиска и Преслав. Фината многоцветна преславска керамика отстъпва място на изделия с понижена техника. Градските занаятчии в голямата си част свързани със земеделието и продължават да се занимават и със земеделски труд през XI—XII век. Независимо от обстоятелството, че българските градове са включени в територията на Византия и вече по-непосредствено и в по-широк обсег изпитват върху себе си влиянието на по-развитата византийска икономика, на по-развитите стоково-парични отношения, на оживения византийски пазар, преобладаващо аграрен характер запазват сравнително големи търговски градове като Видин, Никопол, Червен, Дръстър и др. Тяхното население е принудено да произвежда зърнени храни в такива големи количества, че да задоволява и нуждите на византийската войска.[4]
Първият опит за освобождение е дело на Петър Делян, но той не успява. Конкретният повод за въстание е вдигането на налозите за населението и отмяната на запазения предходен режим и обществени отношения от Василий II в българските земи. Въстанието е обявено в Белград и обхваща западните български земи (Ниш, Скопие) включени в тема България. Вътрешни пререкания отслабват бунтовниците и те биват победени от нормански наемници на византийска служба. Водачът на въстанието е ослепен.
Избухва през юни 1066 г. в град Лариса в областта Тесалия, тогава населена с много българи, както власи и гърци. Повод за въстанието е повишаването на данъците от император Константин X Дука и появата на Халеевата комета през пролетта. Въстаниците българи и власи почти насила поставят начело протоспатария градоначалник на Лариса и влиятелен земевладелец Никулица Делфина Ларисейски – потомък на останалия верен на цар Самуил благородник Никулица, чийто род не само че е единственият, който не е изселен, когато градът става български (981), но и е назначен за управител на Сервия от българския цар. То бързо се разраства, но византийският аристократ фактически предава бунтовниците.
През 1072 година, след битката при Манцикерт, скопският болярин Георги Войтех вдига въстание и в Призрен за български цар под името Петър III е прогласен Константин Бодин като пряк потомък на комитопулите. И този опит за извоюване на независимост е неуспешен.
Става въпрос за въоръжено движение на българи и печенези в Северна България през 1074 г. Повод за бунта е новата данъчна политика на цариградското управление, което спира помощите, отпускани на пограничното население в Силистра. В опит да прекрати бунта, император Михаил VII Дука назначава българския болярин Нестор за управител (катепан) на областта. Резултатът от бунта е неуспешен.
Това е бунт срещу императора на византийския военачалник Лека със съдействието на печенегите. Лека превзема земите около Средец. Според Йоан Скилица, убива средечкия епископ, който е на страната на византийския император. По същото време в Месемврия започва бунт, воден от Добромир. Общо въстаниците са около 80 хиляди, но зле въоръжени и неподготвени.
Въстанието на Травъл е надигане на павликяните от Северна Тракия срещу властта в Източната Римска империя в края на XI век. През 1081 г. император Алексий I Комнин започва война с нахлулите на Балканския полуостров (днешна Албания и Македония) италиански нормани, ръководени от граф Робер Гискар. Около 2800 пловдивски павликяни са включени в императорската армия и участват в сраженията с нашествениците. През есента на 1082 г., след като заплатите им не били изплатени, павликяните самоволно напуснали боевете и се завърнали по родните си места. Вследствие на това Византия търпи поражение в битката около Драч. В тази битка павликяните дават около 300 жертви. След края на военните действия Алексий I Комнин започва разправа с павликяните, избивайки чрез измама някои техни водачи. Връщайки се в своята столица през Беломорието, той вика за преговори павликянските водачи Ксант и Кулеон. Доверявайки се на императора, те пристигат лагера му, но веднага са арестувани и затворени в Цариград. Пловдивската павликянска общност е подложена на репресии и притеснения, включително заточения, конфискация на имоти, насилствено обръщане в православието и т.н. Научавайки, че Алексий I Комнин избива павликяни, Травъл (или Белю Пелтека), изпреварвайки доноса на своята съпруга, напуска Цариград заедно с най-близките си съмишленици. Когато се връща Северна Тракия, той веднага е последван от мнозина бунтовници.
След загубата в битката при Мириокефалон във Византия назряват благоприятни вътрешно-политически процеси способстващи за нарастване на българското народо-освободително движение. Асеневци сключват стратегически съюз за борба срещу Византия на Балканите с великия жупан Стефан Неманя.
През пролетта на 1185 г. братята Асен и Петър решават да вдигнат въстание в Търново. Много хора се включват във въстанието и заради наложения данък върху добитъка. Бунтовниците решават въстанието да започне на Димитровден. За да окуражат хората, а и като знак за начало на действията братята Асен и Петър пускат слуха, че Свети Димитър е напуснал Солун и иконата му се намира в построената от братята църква.
На 26 октомври 1185 г. Асен и Петър се обявяват срещу византийската власт в българските земи и по-големият брат Петър е провъзгласен за цар Петър IV (по-късно по-малкият Асен поема властта). Ромейският пълководец Алексий Врана губи първите битки с въстаниците. През пролетта на 1187 г. самият император Исаак II Ангел обсажда Ловешката крепост, за да си върне контрола над Мизия. След тримесечна безрезултатна обсада той се отказва от намерението си и подписва мирен договор, с който де юре признава възстановяването на българската независимост и държавност. Този акт бележи за историографията хронологически началото на Второто българско царство.
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
