Крум Кюлявков

Крум Павлов Кюлявков е български писател, публицист, художник и общественик, функционер на Българската комунистическа партия.^[2][3]

Крум Кюлявков
български писател
Семейството на Крум Кюлявков. Седнали: Павел – баща на Крум Кюлявков, баба му – майката на Павел и Стоянка – съпруга на Крум Кюлявков. Прави: Крум – с военна униформа, и брат му Асен
Роден	24 февруари 1893 г. Кюстендил, Княжество България
Починал	18 декември 1955 г. (62 г.) София, Народна република България
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Народен представител в: VI ВНС   [1]

Биография

Роден е в Кюстендил на 24 февруари 1893 година в семейство на бежанци^[3] от велешкото мияшко село Ореше. Баща му Павел М. Кюлявков е пръв председател на Миячкото Папрадишко–Орешко благотворително братство.^[4] По-късно Кюлявков пише стихотворение, наречено „Ореше“.^[5] Израства в столичния бежански квартал Ючбунар.^[3]

Участва в Балканската война в 1912 година като доброволец в Инженерно-техническата част на Македоно-одринското опълчение.^[6] Преживените ужаси през войната го насочват към революционното движение и в 1914 година се включва в театралната трупа при клуба на тесните социалисти и става член е на Синдикалния съюз. Печата стихове и хумористична проза в хумористичното списание „Смях“ (1915), редактирано от Александър Божинов. Участва за кратко и в Първата световна война, но е ранен. Сътрудничи на вестник „Българан“ (1917). В 1918 година става член на БРСДП (т.с.). Сближава се с Христо Смирненски. Заедно с Христо Ясенов редактира хумористичния орган на партията списание „Червен смях“ (есента на 1919 г.) Сътрудничи на много вестници и списания: „Барабан“, „Маскарад“, „Заря“, „Работнически вестник“. В 1919 година завършва Рисувалното училище в София.^[3]

Следва история на изкуството във Виена (1920 – 1921). По поръчение на партията заминава за СССР като младежки делегат на III конгрес на Коминтерна (1921). След завръщането си в България е общ работник, а след това учител по рисуване в Копривщенската гимназия (1923). Рисува карикатури, превежда, пише стихове. По време на Септемврийското въстание в 1923 година създава в гимназията въоръжена ученическа нелегална група. След потушаването на въстанието тя е разкрита и Кюлявков е принуден да избяга в София. Написва баладата „Никодим". Участва в издаването на хумористичния в. „Звънар“ (1923 – 25) заедно с Илия Бешков, Александър Жендов, Стоян Венев, Тома Измирлиев. След Априлските събития през 1925 година преминава в нелегалост.^[3]

По решение на БКП а в 1926 година емигрира във Виена. През 1927 година организира там художествена изложба^[3] „Белият терор“. От 1928 до 1940 година е политически емигрант в СССР. От начало живее в Харков, където са и писателите Марко Марчевски и Георги Бакалов. Тук се занимава с активна обществена и литературна дейност. От 1938 година е в Москва, където изпада в немилост и живее под арест. През 1940 г. с помощта на Георги Димитров той успява заедно със семейството си да се завърне в България. Тук се включва в комунистическата борба срещу властта. Натоварен е да ръководи писателския сектор, завежда сектор при ЦК на БКП. Публикува статии във вестник „Заря“, сътрудничи на нелегалния „Работнически вестник“.^[7]

Непосредствено след Деветосептемврийския преврат се намира в София и взима участие в кървавото разчистване на сметки с политически опоненти. Съществува предположение, че е замесен и в събитията, довели до убийството на известния художник Райко Алексиев. На 17 септември 1944 г. става главен редактор на вестник „Работническо дело“. Секретар е на българската делегация по сключване на примирието в Москва. Ръководител на Културния отдел при ЦК на БКП (1944 – 1947), културен съветник при българското посолство в Прага (1947 – 1950). Извънреден професор и ректор на ВИИИ „Н. Павлович" (1950 – 1953).^[7]

Пише драми и комедии. Превежда от руски и украински език. Пише под псевдонимите: Апис, Бай Иван, Беден жител, Васка Циганьок, Рамен, Ралин, Дубинушка, Жупел, Звънар, Камен, Фърлен, Маларме, Стоичков и др. Като художник се изявява предимно със саркастични каритатури и по-малко с живопис.^[7]

Член на СБП. Носител на почетното звание „Заслужил деятел на културата“ (1953), на орден „НРБ“ I степен (1953) и Димитровска награда (1950).^[7]

Критик-публицист (сборник „Изкуство и политика“, 1947) и драматург – пиесата „Първия удар“ (1952) и други.^[7]

Памет

Неговото име носят вечерна гимназия, улица и Драматичният театър в Кюстендил,^[7] както и улица в София (Карта).

Библиография

• „Карнавал ва слепите" (1917)
• „Прозявки на Беласица" (1918)
• „Да помогнем на поволжките братя" (1922)
• „Атака" (1932])
• „Размахнати секири" (1931)
• „Сашо" (1931)
• „Пионерска тръба" (1932)
• „Слава на героя" (1935)
• „Весела антология" (1941 – 1942) с допълнително издание като „Оградата се люшка“ (1946),
• „Светлини по пътя" (1944 – 1945)
• „Борбата продължава" (1945)
• „Изкуство и политика" (1947)
• „Едноактни пиеси" (1945)
• „Задгробни грижи" (1945)
• „Разгар" (1954)
• „Марта" (1946)
• „Борсанови" (1948)
• „Най-страшното" (1948)
• „Скъпи гости" (1948)
• „Диверсанти" (1952)
• „Защо обикнах Чехословакия" (1952)
• „Първият удар" (1952)
• „Спомени за Христо Смирненски" (1952)
• „Почивна станция" (1953)
• „На нов път" (1954)
• „Хляб и още нещо" (1956 – 1962)
• „Юначето Силанчо" (1959)

Бележки

1. Стенограма от първото заседание на 6 ВНС
2. ДА – Кюстендил, ЧП 579, л. 2
3. Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 335.
4. Трайчевъ, Георги. Книга за мияцитѣ (историко-географски очеркъ). София, Печатница П. Глушковъ, 1941. с. 255.
5. Кюлявков, Крум. Избрани произведения. София, Български писател, 1983. с. 89.
6. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 398.
7. Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 336.