From Wikipedia, the free encyclopedia
„Вилите“ (на италиански: Le Villi – Самодивите) е първата опера на Джакомо Пучини. Либретото е на Фердинандо Фонтана, литературната основа е разказът Les Willis на Алфонс Кар. В оригиналната си версия представлява опера-балет в едно действие и две сцени, премиерата е на 31 май 1884 г. в Театро дал Верме в Милано. Същата година операта се разширява от Пучини до двуактна и в такъв вид за първи път се представя на 26 декември 1884 г. на сцената на Театро Реджио в Торино. Операта се преработва няколко пъти, окончателния си вид придобива през 1892 г.[1]
| Вилите | |
 Обява за „Вилите“ във вестник „Gazzetta Musicale di Milano“ (1884) | |
| Композитор | Джакомо Пучини |
|---|---|
| Либретист | Фердинандо Фонтана |
| Основа | Разказът Les Willis на Алфонс Кар |
| Жанр | опера-балет |
| Действия | 2 |
| Премиера | 31 май 1884 г., Театро дал Верме, Милано |
| Действащи лица | |
| Ана – сопрано Роберто – тенор Гулиелмо – баритон. | |
| По-важни представления | |
| 26 декември 1884 г., Театро Реджио, Торино 29 ноември 1892 г., Хамбург 17 декември 1908 г., Метрополитън опера, Ню Йорк[1] | |
| Вилите в Общомедия | |
В България операта е известна под две названия – „Вилите“ и „Вилиси“.[2][3]
През 1883 г. Пучини завършва Миланската консерватория и получава диплома за композиция. Към оперния жанр го насочва Амилкаре Понкиели (Amilcare Ponchielli). Той насърчава младия композитор да участва в конкурса за едноактни опери, организиран от музикалния издател Едоардо Сонзоньо (Edoardo Sonzogno). По предложение на Понкиели написването на либретото се възлага на поета Фердинандо Фонтана (Ferdinando Fontana).[4]
Фонтана използва за основата на либретото разказа Les Willis на френския писател Алфонс Кар (Jean-Baptiste Alphonse Karr). Разказът на Алфонс Кар от своя страна е инспириран от известна в Централна Европа славянска легенда за вили. Същият сюжет е използван за либретото на балета Жизел от френския драматург Теофил Готие. Темата навлиза във френската културна среда и става популярна благодарение на Хайнрих Хайне. През 1833 г. излиза неговата книга Geschichte der neuren schönen Literatur in Deutschland („История на новата художествена литература в Германия“), съдържаща описание на славянските вили. Във Франция легендата за вили става известна, когато през 1835 г. той публикува статия в „Revue des deux Mondes“ и издава книгата De l'Allemagne, в които описва истории и ритуали, свързани с тях. Сюжетът става популярен и вдъхновява френските композитори, писатели и художници на 19 век.[5][6][7][8]
Понкиели свързва Пучини с Фонтана през май на 1883 г., през септември Фонтана вече е готов с либретото. Пучини бърза с композирането и предава партитурата в последния ден на конкурса, 31 декември. Конкурсната комисия, председателствана от Понкиели, съобщава резултатите през април на 1884 г. и тогава става ясно, че операта на Пучини изобщо не е разглеждана. За обяснение на този факт съществуват две версии. Според едната, разпространена по време на тези събития, партитурата, написана набързо от композитора, е била напълно нечетлива и затова недопусната до участие в конкурса. Според другата версия, възникнала значително по-късно, този аргумент е бил формален и несъстоятелен. Действително, Понкиели, като учител на Пучини, със сигурност е познавал неговия почерк. Освен това в комисията е участвал и Франко Фачио (Franco Faccio), който през юли 1883 г. е дирижирал Симфонично капричио на Пучини и очевидно е разчитал партитурата. Предполага се, че интригата с резултатите от конкурса е била дело на влиятелния музикален издател Джулио Рикорди, който искал да изключи вероятността младият композитор да се окаже в сферата на влияние на неговия конкурент, Сонзоньо.[4]
Конкурсната партитура на „Вилите“ се реализира с помощта на група приятели, сред които е и известният либретист на Верди, Ариго Бойто (Arrigo Boito). Постановката се изнася с огромен успех на сцената на миланския Театро Дал Верме (Teatro Dal Verme) на 31 май 1883 г. Джулио Рикорди веднага придобива авторските права и настоява операта да стане в две действия.[9]
Двуактната версия на „Вилите“ има премиера на 26 декември 1884 г. на сцената на Театро Реджио (Teatro Regio) в Торино. Първото действие на операта е обогатено с арията на Ана „Se come voi piccina“, във второто е добавена драматична сцена с Роберто, в интермецо има хорово изпълнение, а заключителната ария на сопрано е превърната в дует с тенор. Но и този вариант на „Вилите“ не е окончателен. Модифицираната постановка, изнесена на 15 януари 1888 г. в Театро ди Сан Карло (Teatro di San Carlo), в Неапол, не се харесва на публиката, а критиката отбелязва твърде силното влияние на Рихард Вагнер. Пучини продължава да работи над партитурата и прави промени до 1892 г. Последната версия на „Вилите“ има премиера в Хамбург на 29 ноември 1892 г., диригент е Густав Малер.[1]
В САЩ операта за първи път се представя на 17 декември 1908 г. в Метрополитън опера в Ню Йорк. „Вилите“ се изнасят в общо представление със „Селска чест“ на Маскани, дирижира Артуро Тосканини.[10]
Виенската държавна опера за първи път поставя „Вилите“ на 23 октомври 2005 г. Представлението е съвместно с операта „Съдба“ (на чешки: „Osud“) на Леош Яначек, диригент е Симон Янг, в ролята на Ана е Красимира Стоянова.[11]
Продължителността на операта е около 60 мин.
Действието се развива в Шварцвалд.
В малкото градче в Шварцвалд Роберто заедно с годеницата си, Ана, и нейния баща, лесничея Гулиелмо, празнува получаването на наследство от един свой роднина в Майнц. Ана обаче е тъжна, измъчват я лоши предчувствия. Тя споделя с Роберто своите страхове, че след пътуването до Майнц той никога няма да се върне при нея. Младежът я успокоява и уверява, че тя не бива да се съмнява в неговата любов. Ана му разказва, че го е сънувала как умира.
След празненството Роберто моли Гулиелмо за благословия, след което тръгва за гората, придружен от селяните.
На фона на музиката се появява разказвачът, който съобщава, че след пристигането в Майнц Роберто е запленен от чара на една самодива. Той пропилява цялото си наследство, забравя за Ана и за обещанието си да се върне. Ана го чака, лятото и есента минават, през зимата тя умира от мъка и самота. От дома на Гулиелмо по поляната преминава траурното шествие, съпроводено от пеенето на невидимия зад завесата на сцената женски хор.
Разказвачът напомня за легендата за вилите. В Шварцвалд има поверие, че вилите са души на младите жени, починали от любовна мъка. Когато умира някоя девойка, те всяка нощ се събират в гората, причакват младежа, разбил нейното сърце, въвличат го в необуздан танц и така го убиват.
Гулиелмо дълбоко страда от загубата на дъщеря си и призовава вилите да отмъстят за нейната смърт. Веднага обаче се разкайва, че пожелава смъртта на Роберто, той не може да бъде толкова жесток. Междувременно вилите, а с тях е и духът на Ана, се събират в гората.
Роберто, загубил богатството си, се измъчва от разкаяние и, без да знае за смъртта на Ана, решава да се върне. В гората той среща духа на Ана, която му разказва за своите страдания и за смъртта си от любовната мъка. Роберто съжалява за стореното, моли за прошка, но вилите го повличат със себе си в див танц и играят, докато той не пада мъртъв в краката им.
Музиката на „Вилите“ се отличава с драматизъм и характерна за Пучини мелодичност. Съществена роля е отделена на оркестъра, подход, разкриващ влиянието на произведенията на Рихард Вагнер.[9]
Оркестърът включва следните инструменти:[12]
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
