From Wikipedia, the free encyclopedia
Версайският договор е един от договорите към края на Първата световна война. С него се слага край на войната между Германия и Антантата.
| Версайски договор | |||
 | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Подписване | 29 юни 1919 г. | ||
| Място | Версай, Франция | ||
| В сила от | 10 януари 1920 г. | ||
| Предшестван | Първата световна война | ||
| Подписан между | |||
| |||
| Версайски договор в Общомедия | |||
Подписан е във Версай, Франция на 28 юни 1919 г. – точно 5 години след убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд, станало повод за началото на войната. Другите Централни сили на германска страна са разгледани в отделни договори.
Договорът е изработен на Парижката мирна конференция, която работи от януари 1919 г. под председателството на френския министър-председател Жорж Клемансо. Влиза в сила на 10 януари 1920 г., след ратификацията му от Германия и четирите главни съюзни държави – Великобритания, Франция, Италия и Япония. Три от участвалите на конференцията държави – САЩ, Хиджаз и Еквадор отказват да го ратифицират. Американският Сенат не подписва договора заради нежеланието на САЩ да се свързват с участие в Обществото на народите (където преобладава влиянието на Великобритания и Франция), чийто устав е съставна част от Версайския договор. В замяна на това САЩ сключват с Германия специален договор през август 1921 г., почти идентичен с този от Версай, но не съдържащ алинеите за Обществото на народите.
Версайският мирен договор има за цел да затвърди границите в полза на държавите-победителки. Германия не е допусната до преговорите, поради което договорът е приет за диктат, срещу който германците започват да се съпротивляват. Договорът урежда не само положението на Германия в следвоенния свят, но задава и принципите, по които по-късно се изготвят договорите с останалите победени страни (виж Версайска система от договори).
Преговорите между силите от Съглашението започват на 18 януари в сградата на френското външно министерство. Първоначално участват 70 делегати от 27 държави. Победените във войната Германия, Австрия и Унгария са отстранени от преговорите. Русия също е изключена, заради Бресткия договор с Германия от 1918 г., чрез който Германия получава част от руската територия и ресурси.
До май 1919 г. най-важната роля за договарянето на комплексните условия на мира се пада на съвет от десетима, съставен от държавния глава и външния министър на всяка от петте големи страни-победителки (Великобритания, Франция, САЩ, Италия и Япония). Тъй като този съвет се оказва тромав за ефективно вземане на решения, Япония и външните министри напускат основните срещи, при което в комисията остават само четирима членове. След като териториалните претенции на Италия за град Фиуме (днес Риека) не са удовлетворени, италианският премиер Виторио Орландо напуска срещите, връщайки се едва през юни за подписването на договора.
Финалните условия са определени от лидерите на „големите три“ държави – британския премиер Дейвид Лойд Джордж, френския премиер Жорж Клемансо и американския президент Удроу Уилсън. Дори и с тази малка група е трудно да се вземе решение за обща позиция, защото техните цели често са в противоречие един с друг. Резултатът е наречен „нещастен компромис“.
Територията на Великобритания е засегната в много по-малка степен по време на войната, затова премиерът Дейвид Лойд Джордж не подкрепя репарациите като санкция колкото французите. Великобритания гледа на възстановена Германия като на важен търговски партньор и се притеснява от ефекта, който те ще окажат върху германската и съответно – британската икономика. В противоречие на това обаче той изисква и успява да получи компенсация за големия брой вдовици, сираци и мъже, останали без работа вследствие на войната. От друга страна, Лойд Джордж е притеснен от предложението на Удроу Уилсън за „право на самоопределяне“ и, както французите, иска да запази територията на империята си непокътната.
В САЩ има силни антиинтервеционистки настроения преди и след като държавата влиза във войната през април 1917 г. и много американци искат да приключат с европейските въпроси по-бързо. САЩ взимат по-отстъпчива позиция относно немските репарации. Преди края на войната президентът Удроу Уилсън, заедно с други американски представители като Едуард Хаус, представя своите Четиринадесет точки по време на реч на Парижката мирна конференция. САЩ също желаят да доразвиват икономическите си отношения с Германия и затова не желаят да осакатят немската икономика.
Френската делегация в Париж, предвождана от Клемансо, има за своя цел възстановяването на френската хегемония в Европа. От 1870 г. до 1914 г. Германия претърпява голямо икономическо и демографско развитие и надминава Франция. Заради това Клемансо използва конференцията, за да възстанови позицията на Франция като великата сила в континентална Европа.
Създава се Съюзническа контролна комисия, която трябва да следи за изпълнението на договора. Тя има голяма власт и може да отмени всяко решение на правителството, ако то противоречи на договора или заплашва неговото изпълнение.
Все пак най-тежките клаузи на договора са VII и VIII – първата обявява германския император Вилхелм II за пряко отговорен за войната, поради което би трябвало да бъде съден (в действителност той избягва процеса, като отива в Холандия); втората постановява, че Германия е виновна за войната. Именно това дава на съюзниците моралното право да наказват Германия.
Паралелна вина за започване на войната има и Великобритания, която още от средата на месец юли концентрира целия си военен флот в близост до бреговете на острова, за да осъществи морска блокада на германските кораби по време на войната.
За Германия е важно, че остава единна държава, каквото не е било намерението на Клемансо. Последният по-късно пише в мемоарите си, че това „не е договор, а примирие за 20 години“. Поради несъгласието си с договора, който е в пълен разрез с 14-те точки на Уилсън, САЩ не го подписват. Германия не е допусната в преговорите, затова договорът е приет за диктат и поради несправедливите си клаузи застрашава следвоенния ред. Германия се стреми към неговата ревизия (която успява да постигне до известна степен през 30-те години) и към военен реванш, който е пряка причина за Втората световна война.
Германия е принудена да се откаже от своите колонии, както и от част от европейските си територии. Западна Прусия, която Прусия е анексирала при подялбите на Полша, е дадена на Полша, която благодарение на това получава и излаз на Балтийско море.
В резултат на това територията на Германия намалява от 541 000 на 467 000 кв. км; като последица от войната и изгубването на територии, населението на Германия намалява от около 68 на около 60 милиона души, от които около 5 млн. етнически германци остават в новосформираните държави.
На Германия са отнети всичките колонии, завладени от Антантата през войната – Германска Източна Африка (сега Танзания), Германска Югозападна Африка (сега Намибия), Того, Камерун, чиято територия се простира на територията на днешната държава Камерун и Източна Нигерия, както и германските владения в Тихия океан. Колониите са разделени между главните държави-победителки, на основата на системата за мандатни територии на Лигата на нациите:
По време на Версайския мирен договор Германия се отказва от всички концесии и привилегии в Китай, от правото на консулска юрисдикция и от всякаква собственост в Сиам, от всички договори и спогодби с Либерия, признава протектората на Франция над Мароко и на Великобритания над Египет. Правата на Германия по отношение на Цзяочжоу и цялата Шандунска провинция на Китай преминават към Япония (вследствие на това, Версайския договор не е подписан от Китай).
На Германия е наложено да разпусне своята наборна армия, която е наброявала около 8 млн. души през войната, и да създаде професионална армия от само 100 000 души (райхсвер); целият генерален щаб се разпуска; на Германия е отнето цялото тежко въоръжение – флот (освен 36 малки стражеви кораби), артилерия, военновъздушни сили. Военноморските сили са ограничени до 15 000 души, шест линкора, шест крайцера, 12 разрушителя и 12 миноносци. Забранено е използването на подводници.
Забранена е търговията с оръжия, използването на отровен газ, военни самолети, танкове и бронирани коли, и морските блокади. Наложени са ограничения на производството на картечници и винтовки.
В Германия се въвежда широка ивица край границите, в която е забранен всякакъв строеж на крепости. Германия е задължена да осигури на Чехословакия и Полша свободно плаване по реките Елба и Одер. Създава се голяма област по течението на река Рейн (целият западен бряг и 50-километрова ивица по източния), която е демилитаризирана, тоест в нея Германия няма право да държи войски. Това е решението на Франция да държи Германия под контрол, тъй като през тази област френската армия може винаги да нахлуе в сърцето на Германия. Западният бряг на р. Рейн остава окупиран от Антантата и освободен на три етапа от 1926 до 1930 г.
На четвърто място Германия е задължена да плаща репарации на победителите, с които да ги компенсира за щетите, които им е нанесла по време на войната, но и за изплащане на натрупания по време на войната дълг за оръжия на Англия и Франция към САЩ. В договора обаче сумата не е определена. Първоначално победителите искат 269 милиарда златни марки, но Германия отказва. Едва през 1922 г. се определя сумата от 132 милиарда златни марки, равняващи се на 442 милиарда щатски долара през 2012 г. Франция ще получи 52% от тези репарации, Англия – 26%, а останалите държави – общо 22%.
Смята се, че репарациите от Версайския договор са отговор на репарациите, наложени от Германия на Франция чрез Франкфуртския мирен договор, подписан след края на Френско-пруската война през 1871 г. Критици на договора смятат, че докато на Франция са ѝ били нужни три години да изплати своите репарации, Германия ще плаща своите репарации до 1988 г.
Версайските репарации включват различни форми – въглища, стомана, интелектуална собственост (например патента за аспирин) и земеделски продукти, защото валутни репарации в такъв размер биха довели до хиперинфлация, която в действителност се появява в следвоенна Германия, което намалява изгодата на Франция и Великобритания.
Репарациите под форма на въглища играят голяма роля в наказването на Германия. Версайският договор постановява, че Германия е виновна за унищожението на мините за въглища в Северна Франция и части от Белгия и Италия. Поради това на Франция е даден пълен контрол над Саарската област, в която има голям добив на въглища. Германия е принудена да дава на Франция, Белгия и Италия милиони тона въглища за период от десет години.
Германия изплаща репарациите си през 2010 г.[2]
Британските длъжностни лица на конференцията обявяват френската политика за „алчна“ и отмъстителна, като Рамзи Макдоналд обявява по-късно, след като Хитлер ремилитаризира Рейнската област през 1936 г., че е доволен, че договорът „изчезва“, и изразява надеждата, че французите са научени на „тежък урок“.
Франция подписва договора и е активна в Лигата. Клемансо не успява да постигне всички искания на френския народ и губи изборите през 1920 г. Френският генерал-майор Фердинанд Фош, който смята, че ограниченията върху Германия са твърде снизходителни, обявява, че „Това не е мир. Това е примирие за двадесет години“.
Републиканската партия – предвождана от Хенри Кабот Лодж, контролира сената на САЩ след изборите през 1918 г., но мнението на сенаторите относно Версайския въпрос е раздвоено. Макар че успяват да съберат мнозинство, те не успяват да съберат 2/3 от гласовете, за да подпишат договора.
На 29 април 1919 г. немската делегация, под ръководството на външния министър Улрих Граф фон Брокдорф-Ранцау, пристига във Версай. На 7 май, когато са изправени пред условията на победителите, включително и т.нар. „клауза за вина за войната“, фон Брокдорф-Ранцау отговаря на Клемансо, Уилсън и Лойд Джордж: „Ние знаем за тежестта на омразата, която се изправя срещу нас тук. Вие настоявате ние да признаем, че сме единствената виновна страна във войната; такова признание от моята уста ще е лъжа.“ Понеже на Германия не ѝ е позволено да участва в преговорите, немското правителство излиза в протест срещу това, което смята за несправедливи изисквания и „нарушение на честта“, като скоро след това се оттегля от разискванията на мирната конференция.
Германци от всички политически идеологии осъждат договора – най-вече клаузата, която осъжда Германия за започването на войната, – като обида за честта на нацията. Те описват договора като „диктат“ понеже условията му не дават избор на Германия относно приемането му. Първият демократично избран канцлер – Филип Шайдеман – отказва да подпише договора и напуска. По време на пламенна реч пред народното събрание на 21 март 1919 г. той нарича договора „убийствен план“ и възкликва: „Коя ръка, опитала се да ни сложи в окови като тези, няма да изсъхне? Договорът е неприемлив.“
След оставката на Шайдеман се сформира ново коалиционно правителство под ръководството на Густав Бауер. Президентът Фридрих Еберт пита фелдмаршал Паул фон Хинденбург дали армията може да окаже съпротива, ако Антантата поднови военните действия. Ако има дори и малък шанс армията да издържи, Еберт възнамерява да препоръча отхвърлянето на договора. Хинденбург – след подтикване от неговия началник-щаб Вилхелм Гроенер – достига до заключението, че позицията на армията е незащитима. Въпреки това, вместо да информира лично Еберт, той кара Гроенер да изпрати препоръката на армията до правителството. След като научава това, новото правителство препоръчва подписването на договора. Народното събрание гласува за с 237 към 138 гласа, с петима „въздържали се“. Външният министър Херман Мюлер и колониалният министър Йоханес Бел отпътуват за Версай, за да подпишат договора. Той е подписан на 28 юни 1919 г. и е ратифициран от народното събрание на 9 юли с гласуване от 209 срещу 116 гласа.
Консерватори, националисти и бивши военни осъждат мира и демократичните ваймарски политици; социалистите, комунистите и евреите са гледани с подозрение поради неясните им национална лоялност. Носят се слухове, че евреите не са подкрепили войната и са продали Германия на враговете ѝ. Тези, които изглеждат, че са се възползвали от отслабена Германия и новосформираната Ваймарска република, са считани, че са забили нож в гърба на Германия, като са се противопоставяли на немския национализъм, подстрекавали недоволство и стачки във важните военни индустрии или са спекулирали. Тези теории получават доверие поради факта, че когато Германия капитулира през ноември 1918 г., армията ѝ е още на френска и белгийска територия. Още повече, на източния фронт Германия е победила Русия и е подписала Брест-Литовския мирен договор. На запад Германия почти печели битката през Пролетното настъпление по-рано през 1918 г. За неговия провал са обвинени стачките в оръжейната индустрия по време на критичната част от настъплението, които оставят войниците без достатъчно муниции. Според националистите стачките са организирани от предатели като евреите поемат голяма част от войната.
Германската икономика е толкова отслабена, че само малък процент от репарациите са платени във валута. Въпреки това, дори плащането на тази малка част натоварва значително немската икономика. Въпреки че причините за следвоенната хиперинфлация са сложни, германците обвиняват договора за икономическата криза и някои икономисти пресмятат, че репарациите са виновни за около една трета от хиперинфлацията.
През март 1921 г. френски и белгийски войски окупират Дуйсбург, който е част от Рейнската демилитаризирана област, според Версайския договор. През януари 1923 г. френските и белгийски войски окупират останалата част от Рурската област след като Германия не успява да плати репарациите изисквани от договора. Немското правителство отговаря с „пасивна съпротива“, което означава, че миньорите и железопътните работници отказват да се подчиняват на окупаторските войски. Продукцията и транспорта спират, но икономическите последствия подпомагат хиперинфлацията и напълно съсипват публичните финанси. Поради това пасивната съпротива е отменена в края на 1923 г. Краят на съпротивата в Рур позволява на Германия да предприеме валутна реформа и да договори плана Дауес, което довежда до изтеглянето на френските и белгийски войски от Рурската област през 1925 г.
Някои по-значителни нарушения на договора са:
Според Дейвид Стивънсън, до отварянето на френските архиви, повечето коментатори наблягат на френската сдържаност и разумно държане на конференцията, макар той да отбелязва: „има признаци, че махалото на решението се залюлява наобратно.“.[3]
В книгата си „Икономическите последици на мира“, Кейнс квалифицира Версайския договор като „Картагенски мир“, неуспешен опит по-скоро да се унищожи Германия от името на френския реваншизъм, отколкото да се следват принципите за траен мир, заложени в програмата „Четиринадесетте точки“ на президента Удроу Уилсън, които Германия приема при примирието. Той заявява: „Вярвам, че кампанията за осигуряване от страна на Германия на общите разходи за войната е една от най-сериозните прояви на политическа глупост, за която нашите държавници някога могат да бъдат отговорни.“. Кейнс е главен представител на британската хазна на Парижката мирна конференция и употребява в книгата си доводи, че той, заедно с други лица (включително някои американски официални представители), е бил използван в Париж.[4] Той вярва, че сумите, искани от Германия като репарации, са многократно по-големи, отколкото Германия може да заплати, и че те ще бъдат последвани от драстична нестабилност.[5]
Френският икономист Етиен Манту оспорва този анализ. През 1940-те години, Манту написва посмъртно издадена книга, озаглавена „Картагенският мир, или икономическите последици на г-н Кейнс“, в опит да обори твърденията му. В последно време, икономисти твърдят, че ограничението на Германия за по-малка армия ѝ спестява толкова много пари, че тя може да си позволи плащанията по репарациите.[6]
Историкът Герхард Уайнбърг в книгата си „Светът на оръжие“[7] твърди, че договорът в действителност е доста изгоден за Германия. Бисмарковият Райх е запазен като политическа единица, вместо да бъдат разделен и Германия до голяма степен избягва окупация след войната (в контраст със ситуацията след Втората световна война). В есе от 1995 г., Уайнбърг отбелязва, че с изчезването на Австро–Унгария и с изтеглянето на Русия от Европа, Германия вече е доминиращата сила в Източна Европа.[8] Уайнбърг пише, че като се има предвид това, че само 21 години след Версай, Германия завладява повече земи, отколкото има през 1914 г., е много спорно дали Версай е нещо толкова грубо и осакатяващо германците както те твърдят по това време и след това, че е.[9] Уайнбърг освен това допълва срещу идеята, че териториалните германски загуби, понесени през 1919 г. довеждат до Третия Райх през 1933 г., коментирайки, че ако това е така, тогава още по-големите териториални загуби, понесени от Германия след 1945 г. би трябвало да доведат до Четвърти Райх.[9] Уайнбърг саркастично отбелязва, че тези, които твърдят, че териториалните загуби на Германия, претърпени през 1919 г., са причината за националсоциализма, никога не обясняват защо още по-големите териториални загуби на Германия през 1945 г. не довеждат до връщане на нацистите, така както логиката би наложила, ако това е вярно.[9]
Британският военен историк Корели Барнет твърди, че Версайския договор е „изключително снизходителен в сравнение с мирните условия, които самата Германия, очаквайки да спечели войната, е имала предвид да наложи на съюзниците“. Освен това, твърди той, това е „едно леко перване“ в сравнение с Договора от Брест-Литовск, който Германия налага на победената Русия през март 1918 г., и който отнема една трета от населението ѝ (макар и неруски етноси), половината от промишлените ѝ предприятия и 9/10 от въглищните ѝ мини, заедно с обезщетение от шест милиарда марки.[10] В крайна сметка, дори и при „жестоките“ условия на Версайския договор, икономиката на Германия се възстановява до състоянието си отпреди войната.
Уинстън Чърчил пише в труда си „Втората световна война“: „икономическите клаузи на Версайския договор бяха злокачествени и глупави до степен, която ги прави очевидно безполезни“ и „тълпите останаха потънали в невежество относно най-простите икономически факти, а техните лидери, търсейки техните гласове, не посмяха да им разбият илюзиите.“ [11]
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
