Васил Коцев

Васил Иванов Коцев е български офицер от Държавна сигурност, генерал-лейтенант.

Васил Коцев
български офицер от Държавна сигурност
Роден	15 април 1922 г. Скравена, Царство България
Починал	1 юни 1986 г. (64 г.) Болница „Пирогов“, София, Народна република България
Партия	Българска комунистическа партия (1948 г.)[1]

Роден през 1922 година, той се включва в комунистически организации още като младеж, а през 1948 година постъпва в Държавна сигурност. Работи във външното разузнаване, като от 1973 до 1986 година е негов началник.

Биография

Васил Коцев е роден на 15 април 1922 година в село Скравена, Орханийско, в бедно семейство.^[2] Още през 1933 година става член на комунистическия Работнически младежки съюз и по-късно е отговорник на организацията на съюза в класа си.^[3] През 1941 година отслужва военната си служба.^[3] Започва да учи агрономство, но така и не се дипломира.^[2]

Непосредствено след Деветосептемврийския преврат от 1944 година Коцев участва в последвалите насилия в Скравена, след което взема участие във Втората световна война, като получава орден „За храброст“. След войната работи във Военния отдел на Централния комитет на Българската комунистическа партия (БКП), а след това във Висшия комитет по физкултура и спорт. През 1948 година става член на БКП.^[2]

На 1 ноември 1948 година Васил Коцев е назначен на работа в Държавна сигурност, като сведенията за работата му през следващите години са оскъдни.^[2] Между 1957 и 1962 година е в Египет, а в периода 1 ноември 1963 – декември 1965 година отново е във Военния отдел на Централния комитет на БКП. От 1967 до октомври 1973 година ръководи най-важната резидентура на българското разузнаване – тази в Турция.^[2] Според негови колеги на този пост той постига значителни успехи, сред които вербуването като агент на личен приятел на министър-председателя Сюлейман Демирел.^[4]

През октомври 1973 година Коцев оглавява Първо главно управление (външно разузнаване) на Държавна сигурност на мястото на повишения в заместник-министър Стоян Савов.^[2] Той остава на поста до смъртта си и става най-дългогодишният началник на управлението.^[5] От 6 септември 1974 е генерал-майор, а от 11 април 1981 г. е генерал-лейтенант.^[6]

Той е високо ценен от режима най-вече за постиженията на промишления шпионаж от този период.^[7] В същото време периодът, в който ръководи разузнаването, е съпътстван от неговите най-тежки провали – дезертирането на ценния агент Владимир Костов, придобилите широка публичност атентати в чужбина срещу Костов и Георги Марков, зле обмислената кражба на „История славянобългарска“ от Света гора, корупционния скандал, довел до осъждането на Живко Попов.^[4]

Васил Коцев умира на 1 юни 1986 година в болницата „Пирогов“ в София след пътна катастрофа. Тя става същия следобед при влизането на Ботевградско шосе в София, малко преди Околовръстния път, като при нея на място умира и неговата съпруга. Според заключението на следствието Коцев, който през предходните години получава два инфаркта и страда от коронарна склероза, получава внезапна сърдечна слабост и се блъска с висока скорост в крайпътен стълб с управлявания от него автомобил „ВАЗ-2106“.^[8]

Васил Коцев има двама синове – Бойко Коцев, дипломат, заместник-министър на вътрешните работи 2001 – 2007 г., посланик в Москва след 2012 г. и Емил Коцев – бивш изпълнителен директор на държавната фирма „Техноекспортстрой“, нещатен служител на ДС (оперативен работник на обществени начала – ОРОН) с псевдоними „Еди“ и „Витя“.^[9]

Награди

• Орден "Червено знаме“,
• Орден „9 септември 1944“ I степен с мечове – два пъти
• Орден „Народна република България“ II степен (31 август 1974)
• медал „За заслуги за сигурността и обществения ред“
• „Почетна значка на МВР“
• Почетен медал „60 години ВЧК-КГБ“
• медал „За укрепване на бойното сътрудничество“
• Герой на социалистическия труд на България (14 април 1982)^[10]
• съветския орден „Дружба на народите“ (27 март 1984)

Бележки

1. Държавна сигурност: предимство по наследство.
2. Методиев 2015, с. 317.
3. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 139
4. Методиев 2015, с. 322.
5. Ръководители на Първо главно управление на ДС
6. Методиев 2015, с. 320.
7. Методиев 2015, с. 318 – 319.
8. Методиев 2015, с. 322 – 323.
9. Методиев 2015, с. 325 – 326.
10. Методиев 2015, с. 318.

Цитирани източници

• Методиев, Момчил и др. Държавна сигурност: предимство по наследство. София, Институт за изследване на близкото минало, 2015. ISBN 978-954-28-1937-0.