From Wikipedia, the free encyclopedia
Едрата шарка (на латински: variola vera или вариола) е силно заразна вирусна болест, засягаща само хората.
Причинява се от 2 вида вируси, наречени Variola major и Variola minor. Първият вид причинява по-смъртоносна форма със смъртност при 20 – 40% от инфектираните, докато вторият убива само 1% от жертвите си. Много от оцелелите ослепяват частично или напълно поради възпаление на роговицата, а по кожата остават типични за шарката белези. Средно изчислено в периода на XX век, вариолата причинява 300 – 500 милиона смъртни случая. Само през 1967 г. Световната здравна организация (СЗО) изчислява, че от 15 милиона души заразени от болестта 2 милиона умират същата година. Последните случаи на едра шарка са регистрирани през 1977 г., а през 1980 г. СЗО обявява окончателното унищожаване на вируса в природата.
Вирусът, твърде устойчив във външната среда, се намира в мехурчетата, коричките, носо-гърлените секрети, фекалиите, облеклото и пр. Заразяването става най-често чрез пръски, инфектирани крусти и т.н., или косвено – чрез заразени предмети, мухи, домашни животни. Входна врата е най-често Валдайеровият пръстен (комплекс от сливици, богати на имунокомпетентни клетки). Боледуват лица на всякаква възраст.
Прониквайки в кръвния поток, вирусът причинява бурна обща реакция, която трае около 3 дни, след което се фиксира в кожата, лигавиците, ЦНС и други тъкани. По правило настъпва вторична бактериална инфекция на кожно-лигавичните поражения, а често и други вторични инфекции. Дехидратацията е честа и се дължи на дисфагията, обусловена от засягане на гърлото и на загубата на течност от кожните поражения, евентуално и на повръщанията. В серума на повечето болни към 6-ия ден от заболяването се доказват антитела (те липсват дори и по-късно при фулминантната хеморагична форма, при която освен това и виремията е масивна и има тежка тромбоцитопения). Имунитетът след прекарано заболяване е траен.
При неваксинирани леталитетът се колебае между 20 и 50%. При ваксинираните вариолата протича леко, с много малка смъртност. Прогностично неблагоприятни са хеморагичните и конфлуиращите форми, късата инкубация, заболяванията при деца, възрастни, бременни жени, изтощени и лесно уязвими хора.
Трудоспособността може да остане трайно ограничена поради очни и други усложнения. При качествено лечение и възможностите на съвременната медицина рядко остават сериозни козметични дефекти.
Вариолата е една от най-древните известни на човечеството инфекции с въздушно-капков механизъм на предаване. Първите писмени сведения за едрата шарка са известни от папирусът Еберс (1550 г. пр.н.е.). Най-ранните веществени доказателства за наличието на болестта е вероятно пустулозен обрив по тялото на мумията на египетския фараон Рамзес V.[1] Първото описание на епидемия от вариола датира от 1122 г. пр.н.е. в Китай.[2] Известна е и от литературни източници на древната индийска медицина (VI век пр.н.е.) и в съчиненията на древни гръцки и римски лекари и историци като Хипократ, Херодот, Тукидид и Гален. Най-малко седем божества на религии по света олицетворяват едрата шарка. Такива например са божеството Сопома от митологията на народа йоруба. В Индия богинята на шарката Шитела Деви е разпространена и почитана в храмовете на цялата страна.[3]
Едрата шарка преминава в Япония от Китай през VI век, а епидемията от 735 – 737 г. убива една трета от населението на островната страна.[4] Класическото описание на болестта е направено от персийския учен Абу Бакр Мухаммад ибн Зекария ал-Рази.[5] В своята книга „Едра шарка и морбили“ (Kitab fi al-jadari wa-al-hasbah) Ал-Рази успява да отдели клиничните признаци на две сходни заболявания – едра шарка и морбили. Заразната природа на едрата шарка е подчертана в трудовете на Авицена. Няма сигурни доказателства как и кога едрата шарка е навлязла в Европа. Предполага се, че това е ставало периодично с миграция на население и военни походи на континента от Северна Африка и Азия. Въпреки това обаче заболяването не остава стационарно. Едва през XVI век то трайно се настанява на континента.[6] Смята се, че това става благодарение на войските, участвали при кръстоносните походи.
Не са откривани сигурни доказателства за разпространението на едра шарка в Северна и Южна Америка преди колонизирането му от европейците.[7] През 1507 г. вариолата бива пренесена на карибския остров Испаньола, а на континенталната част на Новия свят през 1520 г. с испански заселници от Испаньола, пристигащи в Мексико. Едрата шарка бързо покосява местното индианско население и се превръща във важен фактор за покоряването на ацтеките и инките от испанците.[6] През 1633 г. заселници на източния бряг на Северна Америка донасят в Плимът, Масачузетс вариола, която води до опустошителни епидемии сред местното индианско население,[8] а впоследствие и сред местните колонисти.[9] При тези епидемии процента на смъртност достига до 80 – 90% сред индианските племена.[10] В Австралия едрата шарка е внесена на два пъти – през 1789 г. и отново през 1829 г.[6] Въпреки че болестта никога не е била ендемична на континента,[6] тя е основната причина за масова смъртност сред местните аборигени в периода между 1780 г. и 1870 година.[11]
До средата на XVIII век едрата шарка е сред най-разпространените инфекциозни болести, ендемична навсякъде по света с изключение на Австралия и на няколко по-малки острови. През последните години на XVIII век вариолата убива около 400 000 европейци годишно (включително и пет действащи монарси),[4] и е причина за една трета от възникналата слепота сред населението.[12][13] От всички заразени, около 20 – 60% и дори над 80% от заразените деца загиват от болестта.[14] Широкото използване на вариолацията в някои страни като Великобритания, нейните колонии в Северна Америка и Китай, до известна степен ограничават и смекчават последиците от едра шарка през това столетие, но реално ограничаване на заболяването настъпва едва в края на XIX век след въвеждането на ваксинацията. През XX век едрата шарка поразява фатално около 300 – 500 млн. души.[15][16][17] За 1967 г., СЗО оценява, че 15 милиона хора са заразени с болестта и два милиона умират от нея.[18]
От 1967 г. СЗО предприема широкомащабна кампания за масова противовариолна ваксинация във всички страни по света като особено внимание се обръща на страните от Африка и Азия. Кампанията е със срок от 10 години като в резултат на нея последният случай на заразен по естествен път човек от щама на едрата шарка Variola minor е диагностициран на 26 октомври 1977 г. при Ali Maow Maalin, готвач в болница в Сомалия.[19] Две години преди това е регистриран и последният случай на заразен по естествен път човек от щама на едрата шарка Variola major. Това се случва през месец октомври 1975 г. на двегодишното момиче Rahima Banu от Бангладеш.[20]
На 8 май 1980 г. на XXIII Световна здравна асамблея е обявено, че вариолата е изкоренено заболяване в целия свят.
По време на Римската империя е документирана епидемия от едра шарка и в Стара планина – Епидемия на Киприян. В резултат от нея загива около 30% от населението на крайдунавските римски провинции.[21] По време на Османското владичество заболяването е сред най-разпространените инфекциозни болести. През 1717 г. Мери Монтагю пише, че в европейската част на Османската империя при мюсюлманското и християнското население се прилага инокулация срещу заболяването.[22] Първите достоверни статистически сведения се появяват след Освобождението. В периода 1893 – 1897 г. заболяват 9475 души като 1069 от тях умират. През следващите години заболеваемостта варира от 42 души през 1898 г. до 309 през 1903 г. Вариолата в България е ликвидирана през 1928 г., като с това страната се нарежда сред една от първите в световен мащаб, справили се с изкореняването на заболяването. Основната причина за ликвидирането на едрата шарка се дължи на факта, че още през 1882 г. започва производството и прилагането на противошаркова ваксина. Тя започва да се произвежда в новооткрития институт „Оспеный телятник“ под ръководството на д-р Борис Окс. През 1903 г., с влизането в сила на Закона за опазване на общественото здраве, ваксинацията против вариола в България придобива задължителен характер.
Вариолата се причинява от вирус наречен Variola virus, принадлежащ към род Orthopoxvirus на семейство Poxviridae. По своята морфология, химичен състав и устойчивост, вирусът не се различава от вируса на ваксината (Vaccinia virus) и другите вируси от рода. Вирионът има формата на тухличка със заоблени ъгли и размери 302 – 350 nm на 244 – 270 nm.[23] Състои се от сърцевина (нуклеоид) с форма на двойно вдлъбната леща и две странични телца. Вирионът съдържа двуверижна ДНК (с 186 базови двойки и примки в двата края),[24][25] белтъци, ензими, липиди и въглехидрати. Повърхностните белтъци са гликопротеиди и с тях е свързан изграждането на имунитет при вариолата.
Антигените на вируса на вариолата и ваксината са също сходни и биват:
Съществуват два варианта на вариолния вирус, различаващи се по температурната си чувствителност и развитието си в кокоши ембриони:
Вирусът на вариолата притежава изключителна устойчивост във външна среда, към физични и химични фактори. При стайна температура продължава да бъде патогенен до 3 месеца, а в кожни корички с години.
Вирусът на едрата шарка вероятно е произлязъл в Африка от този причиняващ шаркоподобно заболяване при гризачите преди 16 000 до 68 000 години.[7] Вероятно щамът Variola major, причиняващ по-тежката форма на вариолата се появява в Азия преди 400 до 1600 години. Другият щам Alastrim, разпространен в Западна Африка и Северна и Южна Америка се смята, че е произлязъл преди 1400 – 6300 години. Преди около 800 години от този щам произлизат два варианта.[7]
Вариолата е антропоноза. Единствен източник на заразата е болният човек, вирусоносителство не е установено. Заразителността се проявява още в инкубационния период и по време на цялото боледуване в продължение на около 40 дни. Вирусът се отделя с пръски от назо-фарингеалния секрет. Съдържа се в кръвта, секрета на везикулите и гнойната материя в пустулите и в образуваните по-късно крусти.
Вариолата е една от най-заразните инфекции.
Основният механизъм на предаване е въздушно-капковият. При дишане, говорене, кашляне от организма се отделят във въздуха три вида капчици в зависимост от тяхната големина. Големите обикновено бързо падат на земята в близост до болния. Образуват заразна зона около него наситена с огромно количество вируси. Малките капчици са под формата на аерозол и циркулират продължително време не само в помещението, където е болния, но и в съседните стаи, коридори, етажи. Падналите на пода секрети, крусти и други покрити с вируса частици се превръщат в прах, чиито миниатюрни елементи носят и вируса. Той е причината за предаване и чрез въздушно-прахов механизъм.
Това са въздух, прах, предмети, бельо и вещи намиращи се в близост до болния. Заразяване може да се получи и пряко при досег с гной от пустули.
Биват въздушно-капков, въздушно-прахов и контактно-битов.
Възприемчивостта към вариолата е много висока като контагиозният индекс достига до 99,4%. Имунитетът след преболедуване е траен, пожизнен.
В периода преди ликвидиране на болестта процесът се е характеризирал с демографска ендемичност, детски характер на инфекцията, зимна сезонност, цикличност, злокачественост. Рязкото повлияване на епидемичния процес от ваксината служи за съставянето на стратегията и тактиката при ликвидиране на вариолата.
Входна врата на вариолния вирус са лигавицата на горните дихателни пътища или лезии на кожата и конюнктивите. В епителните клетки на входната врата става първичната репликация на вирусите. След два периода на виремия и намножаване поксвирусите се насочват към епителните клетки на кожата и лигавиците, ЦНС, пикочно-половата система и други. В засегнатите клетки се образуват клетъчни включвания – телца на Гуарниери. Нарушените обменни процеси в клетката предизвикват клетъчна дистрофия и коликвационна некроза. Появява се характерният папуло-везикулозен обрив. Това води до появата на вторична бактериална инфекция.
Клиничните форми при едрата шарка са многобройни като се делят основно на тежки и леки форми:
Инкубационният период варира от 9 до 16 дни, средно 14. Типичната среднотежка вариола започва внезапно с втрисане, повишаване на температурата до 39 – 40 °C, отпадналост, световъртеж, гадене, главоболие, болки в мускулите и ставите. Лицето и областта на глътката. При около ¼ от заболелите се появява бързопреходен скарлатино- или морбилиформен обрив в областта на скута, наподобяващ бански гащета.
До 3 – 4 ден температурата спада, но започва еруптивният процес. По лицето, окосмената част на главата, ръцете и ходилата, както и по лигавиците се появяват множество папули. След около 2 – 3 дни те преминават във везикули, които постепенно се изпълват с гнойно съдържание и хлътват в средата. Кожата около тях става червена. Общото състояние се влошава, температурата отново се покачва до 40 °C. Интоксикацията на организма бързо се развива на фона на силна тахикардия, достигаща дори до загуба на съзнание.
Подобряване настъпва към 10 ден от началото на заболяването. Пустулите засъхват и се превръщат в крусти. След около месец постепенно опадват, а по кожата остават малки белези.
Диагнозата на вариолата се основава на точна и своевременна анамнестична и епидемиологична информация, клиничното протичане и вирусологичното потвърждаване. Еднотипният обрив по кожата и лигавиците и тежкото протичане са водещите признаци, които насочват вниманието към това заболяване.
За лабораторно изследване се вземат следните материали – гърлен секрет от началните дни на заболяване, кръв в острия и в периода на оздравяване, съдържание от кожните поражения. От труп се взимат кръв от сърцето, части от черен дроб, далак, съдържание от пустулите и крусти.
От лабораторните методи се цели бързо откриване на причинителя или доказване на заболяването. Методите за изследване биват:
Лечението се е извършвало чрез прилагане на антипиретични средства, аналгетици, сърдечно-съдови препарати. Прилагани са детоксикиращи средства от общ тип като инфузии с водно-електролитни разтвори и витамини. От основно значение било спазване на строга хигиена на кожата и лигавиците и консумиране на пълноценна храна.
Днес вариолата е ликвидирана като нозологична единица и не се предвижда никаква профилактика сред населението. Опасността от заболяване и последствията, които то носи, са подтиквали човечеството да търси начин да се предпази от едра шарка. Най-ранната процедура, използвана за предотвратяване от вариола, е инокулация (известна също и като вариолация). Инокулацията вероятно е практикувана в Индия още през 1000 г. пр.н.е.[26] Изразявала се е в натъркване на заразена прах и струпеи отделени от болен от едра шарка върху нарочно създадена лезия върху кожата. Въпреки това обаче практиката е оспорвана от някои от древните медицински текстове на санскрит в Индия, описващи процеса на заразяване.[27] Същият метод за предпазване е използван и през X век в Китай, а практикуването му добива масов характер през XVI век по време на династията Мин.[28] Ако процесът на изкуствено заразяване се окажел успешен, лицето, върху което е приложено, придобива траен имунитет. Поради факта, че лицето е заразено с вируса, то може да се окаже носител и зарази здрави хора. При вариолация смъртността била в рамките на 0,5 – 2%, което е значително по-малък процент от смъртността при естествен ход на заболяването.[19]
По време на престоя си в Османската империя лейди Мери Монтегю наблюдава как населението прилага инокулацията. Този процес тя описва подробно в писмата си и след завръщането си през 1718 г. ентусиазирано насърчава процедурата да се прилага и в Англия.[29] През 1796 г. селският лекар от Бъркли, Глостършир, Едуард Дженър открива, че имунитет срещу едра шарка може да бъде изграден чрез ваксинация на човек с материали от лезии, отделени от крави, боледуващи от шарка по говедата. Последната се причинява от вирус от същото семейство на причинителя на вариолата и е доста сходен с него. Този материал бил наречен от Дженър с термина „ваксина“, от латинския корен vacca – дума, означаваща крава. Процедурата за ваксинация се оказва много по-безопасна от инакулацията. Не съществува и риск от заразяване от човек на човек с едра шарка. Скоро след това ваксинирането с цел предотвратяване на едра шарка започва да се практикува в цял свят. През XIX век вирусът на говеждата шарка бива заменен от Vaccinia virus. Той е генетично различен от двата, но твърде сходен по антигенен състав.[19]
Seamless Wikipedia browsing. On steroids.
Every time you click a link to Wikipedia, Wiktionary or Wikiquote in your browser's search results, it will show the modern Wikiwand interface.
Wikiwand extension is a five stars, simple, with minimum permission required to keep your browsing private, safe and transparent.
