Вандалска война

Вандалска война Restauratio imperii Възпоменателна монета отбелязваща победата във войната с вандалите (535) Информация Период 533 – 534 Място римска провинция Африка, дн. Тунис и Триполитания от Либия Резултат унищожаване на Вандалското кралство и присъединяване на територията му към Източната Римска империя Страни в конфликта Византийска империя Вандалско кралство Командири и лидери Юстиниан I Велизарий Гелимер Амата Гибамунд Вандалската война се води в годините 533 – 534 между Византийската империя и Вандалското кралство в Северна Африка. В резултат от войната пълководците на император Юстиниан I завладяват територията на кралството и ги превръщат в провинция на Византия. Подробно описание на войната е направено от съвременника на тези събития Прокопий Кесарийски, който по това време е секретар на известния военачалник Велизарий. В есето „За войните“ (Υπέρ των πολέμων), книги 3 и 4 са озаглавени „Войната с вандалите“. Пътят към войната Вандалското кралство е типична варварска държава от ранното средновековие, която възниква при управлението на вожда Гейзерих. През 439 г. той превзема Картаген и дълга ивица по бреговете на Средиземно море. Следват редица други успехи като превземането на Рим през 455 г. и отблъскването на една наказателна експедиция на византийците през 468 г. До смъртта на този забележителен човек кралството е достатъчно силно, за да оцелее при многобройните предизвикателства. Откакто на трона в Константинопол застава Юстиниан І (527 г.), Източната римска империя (Византия) си поставя за цел възстановяването на някогашната Римска империя във всички територии, отнети с времето от варварите. В началото на царуването си той се сблъсква с големи трудности (война с Персия, бунтът Ника от 532 г.), но след това, възползвайки се от благоприятната обстановка, решава да предизвика вандалите на война. Докато техен крал е Хилдерих (523-530 г.), отношенията са добри. Хилдерих е готов да признае върховенството на императора и формалната си зависимост от него, но аристокрацията не е съгласна с действията му и го детронира. На мястото му тя издига за крал войнствения Гелимер, което дава удобен повод на Юстиниан да премине в настъпление.[1] Ход на военните действия Морската експедиция Непосредствен повод за началото на войната е избухването на две въстания срещу Гелимер - в Сардиния и Триполитания (днешна западна Либия). Прокопий Кесарийски оставя впечатлението, че са случайни, но съвременни автори се съмняват в това.[2] Според тях те са предизвикани нарочно, за да отслабят Вандалската държава. Велизарий, мозайка от Равена, Италия Императорът поставя начело на армията си способния пълководец Велизарий, вече воювал с персите и с главна заслуга да потушаването на бунта Ника. Осигурява му 10 000 пехотинци, 5000 конници и 2000 елитни гвардейци, известни с името букеларии. Това не е голяма армия за епохата, но е с висока боеспособност. Натоварени на многоброен флот, те се насочват край гръцките брегове към Сицилия, където научават, че вандалският флот се е отправил на север да се бие с въстаниците. Това е шансът, който генералът чака и затова нарежда на хората си веднага да се насочат към африканските брегове. Останали без най-голямата си сила - бойните кораби - вандалите не съумяват да им се противопоставят и в началото на септември 533 г. е осъществен десант на днешната територия на Тунис, на 240 км южно от Картаген. Битката при Децимум Основна статия: Битка при Децимум Първата работа на Велизарий е да внуши на войниците си да уважават местното население, понеже то е римско.[3] После повежда армията си на север, лесно превземайки ключови градове - Тапс, Лептис и Хадрумет. Гелимер и брат му Амата решават с недостатъчните си сили да дадат на нашествениците сражения южно от столицата, в тясното дефиле при Децимум. Според техния замисъл византийците трябва да бъдат обградени и унищожени. Само че малко преди да достигне това място един отряд на Велизарий забелязва противника и в крайна сметка се случва точно обратното. Завързват се редица малки сражения, в които вандалите са отблъснати със значителни загуби. Те не се оттеглят в Картаген, а на запад, така че столицата остава беззащитна пред победителите. Щом научава какво се е случило, местното население извършва безкръвен преврат, арестува всички вандали и отваря вратите на града. На 15 септември византийската армия влиза в безупречен ред, без да предизвиква каквито и да било ексцесии. „Те така стриктно запазиха реда си и се въздържаха от насилие, коментира Дж. Бъри, че градът преживя ден като всеки друг.“[4] На пръв поглед изглежда, че войната е спечелена, но Гелимер е на друго мнение. Карта на Вандалската война Краят на вандалската съпротива Кралят се оттегля на запад, където трескаво се опитва да изгради нова армия. Добрата новина е, че въстанието в Сардиния е потушено и корабите се връщат в Африка. Заедно с тях пристигат и десетина хиляди войници. Докато Велизарий преговаря с вождовете на местните берберски племена, вандалите се приближават опасно до Картаген. При Трикамарум изграждат здрав укрепен лагер и дават да се разбере, че са готови за нова битка. При това този път те са по-многобройни - около 15 000 души срещу 8000 византийци. На 15 декември Велизарий пристига и веднага започват стълкновенията. Двете конници влизат в ожесточен двубой - от едната страна е Йоан Арменеца, от другата опитният пълководец Цазон. Сблъсъкът обаче не е равностоен и византийците с лекота обръщат противника в бягство. Цазон пада мъртъв, което деморализира хората му, а виждайки това, Гелимер също се отказва от съпротивата. Така само за два часа опитът на вандалите да обърнат хода на войната претърпява фиаско. През март 534 г. Гелимер е принуден да се предаде на противниците си. Велизарий се отнася към него с уважение и му предлага да го компенсира, като му осигури голям имот в Мала Азия. Кралят няма друг избор освен да приеме. Той живее там още двадесет години до дълбока старост.[5] Резултати Юстиниан веднага провъзгласява създаването на провинция Африка в същите граници и със същата уредба, каквато е имала преди идването на вандалите. Те са отстранени от всички обществени постове и заместени с византийци. Корабите му безпрепятствено завземат и всички вандалски постове в Средиземноморието - Сицилия, Сардиния, Балеарските острови и крепостта Сеута. Така изведнъж западната част на морето става достъпна за търговците и войниците на империята. Макар че срещу Велизарий се насъбира завист и недоволство, императорът е напълно доволен от него и му позволява да организира триумф - последния в историята. Изглежда обаче, че това не е само благоволение. В главата му вече се оформя нова задача за големия победител, а именно нашествие в Италия. Художествена литература Робърт Грейвс – Велизарий, исторически роман, изд. „Народна култура“, 1987, София Източници Ростислав Ботев, Личният живот на Юстиниан І Велики, София 2022, с. 95 Ian Hughes, Belisaruis. The Last Roman General, Westholme 2009, p. 19 Робърт Браунинг, Юстиниан и Теодора, София 2008, с. 95 John Burry, A History of the Later Roman Empire from the Death of Theodosius I to the Death of Justinian, London, 1923, р. 386 Ботев, Личният живот на Юстиниан..., с. 105