![cover image](https://wikiwandv2-19431.kxcdn.com/_next/image?url=https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/f/f9/%25D0%259A%25D1%258E%25D1%2581%25D1%2582%25D0%25B5%25D0%25BD%25D0%25B4%25D0%25B8%25D0%25BB%25D1%2581%25D0%25BA%25D0%25BE_%25D1%2587%25D0%25B5%25D1%2582%25D0%25B2%25D0%25B5%25D1%2580%25D0%25BE%25D0%25B5%25D0%25B2%25D0%25B0%25D0%25BD%25D0%25B3%25D0%25B5%25D0%25BB%25D0%25B8%25D0%25B5_4.png/640px-%25D0%259A%25D1%258E%25D1%2581%25D1%2582%25D0%25B5%25D0%25BD%25D0%25B4%25D0%25B8%25D0%25BB%25D1%2581%25D0%25BA%25D0%25BE_%25D1%2587%25D0%25B5%25D1%2582%25D0%25B2%25D0%25B5%25D1%2580%25D0%25BE%25D0%25B5%25D0%25B2%25D0%25B0%25D0%25BD%25D0%25B3%25D0%25B5%25D0%25BB%25D0%25B8%25D0%25B5_4.png&w=640&q=50)
Кюстендилско евангелие
From Wikipedia, the free encyclopedia
Кюстендилското четвероевангелие е книжовен паметник на българската култура и ортография от 13 век.
Кюстендилско евангелие | |
![]() | |
Създаден | XIII век |
---|---|
Оригинален език | среднобългарски, кирилица |
Писано е на пергамент с уставно писмо и се състои от 61 листа. Правописът е двуредов, езикът носи характерните особености на югозападните говори. Съдържа непълен текст на Евангелие от Лука. Съхраняван е в библиотеката на Кюстендилското педагогическо училище, впоследствие е изгубен.
Първите 11 листа от ръкописа са публикувани в Периодическо списание на Българското книжовно дружество[1], а останалите – в Годишник на Софийски университет (т. ХХVІІ, 11, 1939 г., с.1-30) от Беньо Цонев.
В края на 1933 г. този ценен паметник на националната култура е предаден от библиотеката на Педагогическото училище в Кюстендил на Народна библиотека Кирил и Методий. По време на съюзническите бомбардировки на София и българските земи, оригиналните листа на Кюстендилското четвероевангелие изчезват и оттогава са в неизвестност, и се смятат за загубени.
Кюстендилското четвероевангелие е паметник и на рашката ортография. То съдържа като писмен паметник единствената рашка правописна особеност, развила се на сърбохърватска почва и пренесена на обратно – на изток в българските земи в т.нар. западни български земи. Тази особеност е удвояването на гласните и
и добавянето на
след
. Още през 12 век подобно удвояване се появява в средновековните писмени паметници на т.нар. зетско-хумска сръбска редакция на старобългарския език от латинския език по далматинското крайбрежие на т.нар. Албания Венета, за да отбележи дължината на гласните в местната славянска реч в т.нар. поморски средновековни сръбски земи. Тази особеност не е характерна до 13 век за т.нар. рашка писменост, обаче се появява от средата на 13 век и зачестява през следващия 14 век като знак, че крайната гласна в родителен падеж, множествено число, трябва да се чете дълго. [2][3]